Насилието в детска възраст (СМ) е признато като неспецифичен рисков фактор за развитието на хранителни разстройства, но механизмите, обясняващи връзката остава да бъдат изяснени занапред.

228 лица с хранителни разстройство, от които с 94 рестриктивен тип анорексия нервоза (ANR) и 134 със симптоми на преяждане и пречистване (ВР) (включително 23 с типа на прочистване с анорексия и 111 с булимия), участваха в изследване, което прави оценка на тревожността им и на преживените детски травми. Променливите, получени от тези въпросници, са анализиранибяха включени в мрежов анализ за идентифициране на най-краткия път между връзката с насилието в детска възраст и симптоматиката на хранителното разстройство.

Резултатите показват, че всички видове хранителни разстройства се свързани с насилието към дете. При рестриктивния тип анорексия (без прочистваме) има доминиране на случаите на емоционално насилие. При групата на преяждащо-пречистващите се наблюдава неефекасност, и липса на неефективност или липса на интероцептивно осъзнаване.

Интероцептивното осъзнаване е свързано с идентичността и усещането да съм „аз“. „. Ключов въпрос е как мозъкът интегрира различни сензорни сигнали от тялото, за да произведе преживяването на това тяло като „моето“, това е известно като чувство за „собственост на тялото“. Събирането на данни предполага, че интегрирането на екстероцептивни сигнали, свързани с тялото, като зрение и докосване, произвежда или дори променя чувството за собственост на тялото. Въпреки това, мултисензорната интеграция предава информация за тялото, възприемана отвън, и следователно представлява само един канал информация, наличен за самоосъзнаване. Интероцепцията, дефинирана като усещане физиологичното състояние на тялото, е повсеместен информационен канал, използван за представяне на тялото отвътре. Въпреки че наскоро са документирани ефектите на екстероцепцията върху физиологичната регулация на организма, малко се знае дали интероцептивната информираност може да повлияе на екстероцептивните представи на тялото“ (по Tsakiris M, Tajadura-Jimenez A & Costantini M (2011). Just a heartbeat away from one’s body: interoceptive sensitivity predicts malleability of body representations. Proceedings of the Royal Society, B,  Biological Sciences. 278(1717):2470-6.)

Заключението от изследването дава посоки за за изследванията, така и за лечението на хранителните разстройства заради близостта между симптоматиката при тях и симптомите при деца, преживели насилие.

Изследването е на: Alessio Maria Monteleone, Giammarco Cascino, Francesca Pellegrino, Valeria Ruzzi, Giuseppina Patriciello, Luigi Marone, Gianmarco De Felice, Palmiero Monteleone, Mario Maj,
The association between childhood maltreatment and eating disorder psychopathology: A mixed-model investigation, European Psychiatry, Volume 61, 2019, Pages 111-118, ISSN 0924-9338,
https://doi.org/10.1016/j.eurpsy.2019.08.002.
(http://www.sciencedirect.com/science/article/pii/S0924933819301257)

Мари-Франс Иригоайен е френски психоаналик и системен психотерапевт. Нейната книга „Моралният тормоз. Перверзното насилие във всекидневието“ (Colibri) e от малкото на български, говорещи за психологическото насилие – в двойката, в семейството, но и на работното място. Това насилие често прилича на шеги; на небрежни, но много болезнено остри забележки и донякъде дори имат основание, което му придава характер на нещо, което е „добро“. Всички капки кръв от тези боцвания водят до кръвозагуба на засегнатия и постепенно психическите му сили и самочувствие колабират. Как се случва моралният тормоз, какъв е неговия алгоритъм и как да бъде прекъснат – това е работата на авторката в тази книга.

Лично за мен частта, която представлява голям принос е за тормоза на работното място, където се разиграват сценарии, в сравнение с които понякога Game of Thrones изглежда като постановка в детката градина. Преди известно време се срещнах с Мари-Франс Иригоайен и ето днес цялото интервю с авторката на тази забележително полезна книга.

Каква е причината да се заемете с темата?

Установих в психоаналитичните групи, които водя, че голяма част от хората са подлагани на такова насилие и то много сериозно насилие. Много мои колеги – психоаналитици и системни психотерапевти твърдяха, че след като въпросното лице остава в тази ситуация, това означава, че тя ги удовлетворява по някакъв начин и ми говореха за мазохизма и удоволствието им да бъдат жертви. Аз не бях съгласна с тяхното мислене и си задавах въпроса „къде започва насилието“. Преди да напиша „Моралният тормоз“ вече бях работила много по въпроса и установих, че за една част от моите пациенти ситуацията беше нормална, но за други не беше така и те мислеха, че с тях се злоупотребява. Във Франция се смята, че всички „пси-“, било психиатри или психотерапевти трябва да останат неутрални и да не заемат позиция. Когато написах книгата, това беше, за да заема позиция и за да кажа, че такава ситуация не е нормална. И днес, 15 години по-късно, колегите са съгласни с мен.

Раните от физическото насилие се превръщат в душевни – но какво се случва с душевните рани от моралния тормоз, когато продължат по-дълго време, какво се случва в душата на човек?

Според мен физическите рани не преминават в психологически, защото когато има физическо насилие има задължително и психологическо. Във Франция жените, които са били жертва на насилие казват, че раните им ще изчезнат, но ужасните думи, които са чули, никога няма да ги забравят. Психичното насилие може да доведе до психосоматични прояви. Унижението и остракизма активират същата зона в мозъка, както и физическото насилие.

Какъв е Вашият отговор на класическия въпрос: с какво отиването на психотерапевт или психоаналитик ще реши трудностите пред човек, който е жертва на насилие?

Ще отговоря аз как работя в такава ситуация. Първоначално хората имат желанието да разкажат какво им се се случило и мечтаят да им се повярва. За мен психотерапевта трябва да заеме позиция и да каже, че изживяната от пациента/клиента, ситуация не е нормална. Следващата стъпка е да се опита да разбере защо агресорът е постъпил по този начин. Ако насилникът е бил ревнив, това трябва да се каже ясно, защото в ситуацията на насилие, жертвата се чувства виновна, но не и насилника и е много важно жертвата да се освободи от чувството си за вина. Най-важното е жертвата да възвърне увереността в себе си, защото насилникът най-често й е казвал, че тя за нищо не струва. На второ място трябва да да накараме жертвата да се чувства по-добре – да се облича по-хубаво, да се среща с приятели, да се занимава с някакъв спорт. Може да се анализира по-подробно ситуация, когато жертвата се възстанови и възвърне известно доверие в себе си, например да се опитаме да разберем защо не е успяла да се защити добре, защото често пъти се случва насилие в зряла възраст да отключи спомени за насилие в детска възраст. Да, думите могат да лекуват. Те могат да убият или да доведат човек и до самоубийство, но съм убедена, че думите могат да лекуват.

Възможно ли е човек, преживял психологическо насилие да продължи живота си, без отново да стане жертва на такова?

Смятам, че след една добра работа с психотерапевт, жертвата няма да повтори това, защото ще може да не попада отново в такава ситуация.

„Бий се“ или „бягай“ е по-добрата стратегия?

Зависи от личността на насилника. Всеки случай е различен и трябва да се разглежда като такъв. Ако насилникът е до такава степен перверзен, че жертвата не може да го надмине, по-добре е да избяга. Във Франция вече има един закон за психологическото насилие и човек би трябвало да се обърне към закона, но за да го изобличи трябва все пак да има минимум доказателства.

Хранителните разстройства често се появяват в следствие сексуално насилие, особено в детството, но също така и на психологическо – като училищен тормоз в тийнейджърска възраст или вследствие на обиди за външността в семейството – както увеличени, така и ниски килограми. Какви са Вашите впечатления?

Понякога да. Убедена съм, че резултата от насилието винаги се отразява върху здравето. В областта на психосоматичните заболявания прекомерното надебеляване и отслабване са често срещани. Проблемът е, че при такова насилие е, че всичко е толкова неуловимо, че не можем да бъдем сигурни има или няма насилие и онова, което не може да бъде изразено с думи, да бъде наречено, се изразява през тялото.

Наблюдавала съм едно усещане за безнадежност при хората, които преживяват такова насилие. Какво бихте им казали Вие?

Бих има казала така – когато познавате начините на насилие, може да изработите противодействие, но трябва да знаете докъде се простират собствените ви възможности. Първият въпрос, на който трябва да си отговорите е – това, което прави другия, устройва ли ме? Първото нещо, което трябва да направите след това е да го кажете – „Не съм съгласен, моля спри“. Ако другият не си промени поведението, най-добре е да избягаш, но понякога един такъв разговор води до положителен резултат. И когато човек попадне в такава ситуация, трябва да говори за нея – дали във форуми в интернет или с психотерапевт, но трябва да говори. Когато си в такава ситуация, не можеш да мислиш, не можеш дори да разбереш какво става и затова е необходим един външен поглед, някой който да ти посочи за какво да разговаряш.

Виждам ролята на книгата „Моралния тормоз. Перверзното насилие във всекидневието“ като пътеводител за тези, които са загубили границите си да прочетат какви са границите в отношенията.

Да, целта на книгата ми и случиаите, описани в нея беше точно такава – не, недейте да попадате в такива ситуации – опасно е и ако вече сте попаднали, как да успеете да излезете. Важното е, за хора, които са попаднали в такава ситуация е, че не са сами – и че има други, които са успели да се оттърсят и да излязат от подобно нещо.

Книгата „Моралният тормоз. Перверзното насилие във всекидневието“ може да намерите в книжарниците на Colibri, да я поръчате онлайн като физическо копие или в електронен вариант.

Още по темата

Откъс от книгата

Още от същата авторка

Жени под влияние, книга за причините за насилието в двойката

Друго интервю на български, във връзка с книгата Жени под влияние

.

снимка: Pexels