Срещам се с много тийнеджъри (хранителните разстройства често се отключват в този период), така и с възрастни. Възрастни, колко да са възрастни. Като се замисля – достатъчно, за да се определят като такива. Един от преподавателите ми (велик мъж около 70те) твърдеше, че тялото му е сгрешило и е доста по-млад, просто бръчките му са много. Дали сме деца или възрастни? Или като в будистката главоблъсканица: „Пеперуди, които сънуват, че са хора или хора, които сънуват, че са пеперуди“?

Когато аз бях дете, така се случи, че в една ведомствена почивна станция семейството ми беше разпределено да седне на маса за обяд и вечеря заедно с акад. Петър Динеков – такива бяха времената! Майка ми почти не хапна цяла смяна от 10 дни от притеснение! Един от дните беше навалял пухкав сняг и академика много мило ме помоли да изляза с него на разходка. Когато бяхме навън в парка на станцията, милият възрастен господин ме помоли да го замерям със снежни топки, защото от години никой не смеел да го прави, а на него му липсвало толкова много! Дали сме възрастни или деца в телата на възрастни?  

От цялото си животонаблюдение съм склонна да мисля, че си оставаме деца – малко по-високи, малко повече килограми понякога, с шофьорски книжки и данък общ доход, но зрънцето е едно и също. Обаче в един момент (бившите) деца се превръщат в родители и понякога някои сменят чипа по отношение на света. Превръщат се във възрастни. Както каза една приятелка с недоумение наскоро за една родителска среща наскоро: „Другите родители се оплакват, че момчетата удрят силно момичетата на народна топка, представяш ли си?“. Да беше само това!

Големите все едно се забравят колко гадно може да бъдеш дете. Нееее, не е толкова лесно да ходиш само на училище или детска и „да нямаш никакви задължения“. Хора, май сте забравили колко народ и какви отношения може да има в един клас и как може да ти изпият мозъка. Да не говорим за косинуса и преразказите с елементи на разсъждение. Наистина ли ви беше толкова приятно? Колко безпомощен можеш да си, колко да ти се иска да не ходиш на училище или колко да е трудно по математика/български/физик. Как имаш право на чувства и как това не са „детски работи“, а „въпрос на чест, а не на игра“? Струва ми се, че ако проявяваме, като възрастни (бивши деца) повече разбиране към малките, може да не са толкова дисциплинирани и дресирани, но със сигурност по-щастливи с нас – като родители. О, не! Не адвокатствам на мега либералния модел („Как отглеждаме неблагодарници“), но предполагам една част от вас биха се съгласили, че като деца са си мечтали да не им мърморят за всякакви глупости, както и да чуват повече добри думи за себе си. Като „поне веднъж да ми бяха казали, че се справям добре“ или „Така и не ми показаха, че ме обичат“. Детството започва от момента, в който някой разбира, че ще има дете – и напоследък пренаталната психология започва да търси отговори в живота на възрастните там, където е-хе сте само „в проект“. Някъде до около 7 години, по мое впечатление, към децата много хора се отнасят, като към кученца „те нищо не разбират“. Не го вярвам. Децата разбират много неща. Две доказателства. Първо. Била съм дете. Второ. Обичам да говоря с деца. Сетих се и трето. Говоря с деца (настоящи възрастни).

Преди време на един мой пост за 25те фрази, които да казваме на децата си, беше коментирано, че това са „повече думи за гаджета, отколкото за деца“. Не съм съгласна – ако днес децата не чуят от нас окуражителни думи, как ще могат да си ги казват, когато са възрастни (бивши деца), когато са сами и имат нужда точно и единствено само от това – да направят само едната крачка повече, която да ги спаси?

Не искаме ли понякога твърде много от някой на 5, 6, 7 или 12 години? Не си ли вярваме твърде много, че днешните деца са „по-различни“ и че „така се става човек“. При детския зъболекар миналата седмица едно момченце (видимо 6) се похвали на баща си, че се е държало смело само в кабинета – да се ходи при дентален лекар не е в топ 100 на преживявания на когото и да било – а бащата използва случая, за да му каже назидателно, че „иска още дела, не думи“. Ъх. Едно просто „Браво“ щеше да е повече на място, може би.

Децата имат нужда от одобрение. От признаване на правото им да се страхуват, да казват „не“, да казват „да“ и изобщо да изграждат целия спектър от емоционална мускулатура, която да ги изведе по трудния път към зрелостта. А тя… тази зрелост не може да мине лесно. Ако емоционалната мускулатура я няма да поддържа процеса – ами ще се справят – но… не може ли по по-лесния начин?! За едно приятелско дете питам.

Представете си, че всичко, което днес познавате, сте го преживели някога за пръв път – разочарованията, разбито сърце, ужас, страх, любов и какво ли не – за пръв път се е случило в детството. Да, да си дете не е никак лесно, по мое мнение. Затова и хората, когато си махнат сериозните лица, остават… деца.

Всеки има право да има своите спомени и има такива щастливци, които са с перфектни ранни години, но дори и тогава детството си остава труден период. Дори децата от стабилни семейства имат своите трудни моменти – а тези, които са с родители, минали през раздяла; отгледани от баба и дядо; родител с проблем (алкохолизъм например) или с големи промени в средата – още повече. Децата са деца, те нямат погледа на възрастен към ситуациите в детството, и травмите им остават запечатани в душите им…

Какво е продължението? Не знам. Всеки пише своето продължение. Но се надявам да сте се замислили за това дали се държите така, както си обещавахте, че ще правите, когато бяхте деца. Само това.

„Не“,“не там“, „не така“,  – колко много родители използват тези думи и фрази, ден след ден, пропускайки други, които да се запечатат в съзнанието му и да помогнат да минава през живота си по-спокойно, с тази вътрешна увереност, за която толкова хора мечтаят, когато пораснат.

А всичко започва от простите думи, които могат да станат част от ежедневния речник, да се запечатат в него и да му помагат в трудни моменти .

В този списък са събрани 25 фрази, който ще помогнат дума след дума да направят сърцето на детето ви по-щастливо и уверено. Всеки ден ги използвайте и се радвайте на резултатите

1. Обичам те.
2. Щастлив/а съм, че си мое дете.
3. Имаш много добри идеи.
4. Без теб никога нямаше да е същото у дома.
5. Никога няма да спра да те обичам.
6. Чувствам се добре, когато сме заедно.
7. Всички правим грешки.
8. Щастлив/а съм, когато си щастлив/а.
9. Сега не стана, но опитай отново.
10. Приятно  ми е да прекарвам време с теб.
11. Справяш се страхотно.
12. Добър въпрос!
13. Знам, че се стараеш.
14. Не се притеснявай да кажеш, ако не искаш.
15. Не се притеснявай да кажеш, ако искаш.
16. Прощавам ти.
17. Извинявай, ако съм те засегнал/а.
18. Харесвам те, много си хубав/а.
19. Винаги ще има някой, който да не те харесва и няма какво да направиш.
20. Слушам те.
21. Радваш ме.
22. Разбирам те.
23. Липсваше ми.
24. Не се отчайвай.
25. Ти си добро момиче/момче.

Още по темата деца – и най-вече за това, че детството е ужасно трудно – и е добре да не го забравяте, когато порастнете

Да имаш дете вкъщи е като да имаш домашен психотерапевт. само дето децата не го знаят със сигурност, а най-често и родителите им.

Тази мисъл започна да ме гложди покрай моето дете. Тя е на три години и половина в момента и тъй като знам, че мога да се уча от общуването ми с нея, подхождам с внимание и осъзнато към това.

Прието е родителите да мислят, че трябва да възпитават децата си. Искам да ви предложа да погледнеш на живота по друг начин – като седнете за малко на земята.

Родителството до голяма степен поставя въпроса за предефиниране на собствените ни ценности. Много хора, които си обещават като Пипи Дългото чорапче да тищога не „порестват“ стават досадни възрастни и се разболяват от отит, който им пречи да чуват децата в себе си.

Не знам дали си спомняти, но всеки също е бил малък човек. Малък и зависим от възрастните – с техните странни изисквания, които не винаги са могли добре да аргументират – като абсурдното „защото защо завършва на о“ или с някакви шантави забрани, които освен това се менят спрямо гостите вкъщи или настроението на големите.

Отделете време да си помислите как най-често говорите с детето си: умолявате го, държите се с него като с равно или пък сте сериозен и властен възрастен, на който не-може-да-се-противоречи или угаждате в ултрастепен?

Много от хората приемат към децата си поведението, което:
– копира дословно това на родителите им – copy/paste от 80те към 2014 на площадката „ще те пребия, ако не дойдеш до 5 минути – оставям те на улицата“
– пресъздана поведението, което искат те самите искат да получат. Майката, която моли детето си да направи нещо, често е дете, което никога не е било молено, а дори напротив – било е насилвано против волята му. Днес тя стои на колене пред детето в себе си и моли едно друго дете, защото си мисли, че детето й точно това иска, дори това дете да няма нужда от молби, а просто от ясни правила. но майката му дава най-скъпото си, дава му отношението, което тя не е получавала за себе си, защото самата мисъл, че кресне и ще удари два шамара я кара да се разплаче – както вече е правила или дори не са я оставили да го прави, когато е била на едноцифрена възраст.

Властната майка, която раздава правосъдие като женска версия на Зевс, скована от правилата, в вкочанили живота й, но ходеща пред хората с гордо вдигнатата глава на „всичко е ясно“ и „стига глупости и лигни“, но някъде отвътре е непогалено дете… да, не е лесно да дадеш на детето си нещо, което не знаеш как да даваш на себе си.

Ако не си получавал внимание и любов, е трудно да го предадеш на детето си, защото не знаеш как. срещала съм се с това. има възрастни, които не знаят как да са деца, защото от началото на детството им е трябвало да се държат „както трябва“. А кой казва как трябва и не е ли възможно тотално да е сгрешил?!

Прекаляването с вниманието е също толкова травмиращо, колкото и отсъствието на внимание , а живота под лупата на вниманието на родителите е като криво огледало.

Родителите ни са ни отглеждали с цялата любов, която са имали, колкото и да е била тя (Луиз Хей ни дава балсам за душите в книгите си, каквото и да е миналото ни). Но родителите ни, дори водени от най-добрите си намерения, най-вероятно са направили и грешки – и целта ни, като ново поколение родители е да направим… различни грешки.

„Да си модерен родител е много трудно“, казва понякога съпруга ми, и е прав.
Поколението, от което сме, беше възпитавано от първите поколения, които нямаха време да се грижат за децата си. Яслите застанаха началото на месомелачката. Тези деца, днес имат деца и в повечето случаи са са преживели изоставяне в ранната си възраст и под „изоставяне“ разбирам всички тези случаи, в които детето, т.е. ти, си живял далеч от мама и татко, включително и при баба и дядо на възраст под 4-5 години, или без любов, т.е. гушкане, емоционална подкрепа и насърчаване за уменията.

Да, лесно е да се държим като родителите си – и да, децата ни ще станат хора – като нас. обаче това, което ми пречи в простото осъществяване на тази идея е, че малко ни трябва, за да станат нещата по-човешки в родителството
– като спазването на едни и същи правила всеки ден и при всички обстоятелства, но и
понякога сладолед за обяд, когато слънцето и настроението са най-високо
– подскачането на дивана
– даването на усмивки заради това, че сме заедно и сме добре…

2014та