За пръв път тази книга попадна при мен след издаването й през 2018та година. Всъщност от години следя работата на д-р Мълхайм и съм се срещала с нея на конференции. Тя е представител на модалност, която настоява за твърди мерки и в доста, но не всички, случаи това е начин който дава добър ефект за овладяване на хранително разстройство, особено при по-млади пациенти.

Радвам се, че книгата беше издадена на български от издателство „Изток-Запад“, защото категорично имаме нужда от тази книга – родители и терапевти, защото предлага валиден и работещ модел, който може да бъде прилаган съвместно с всички останали модалности, които работят в областта на хранителните разстройства (психотелесни, неорайхиански, когнитивно-поведенчески, психоаналитичен, юнгиански, семейна терапия и т.н.).

Ключовото тук е – научно доказана информация, подробно описание, конкретни съвети.

Книгата не замества психотерапия на засегнатото от някоя от тези болести дете, също така искам да обърна внимание, че работата на родителите с техните чувства и преживявания по време на боледуването на детето им е недостатъчно добре засегната тема у нас – боледува не само човека, но и неговите близки и затова в годините броят на родители, които идват на консултации при мен на лица под 16, които се лекуват другаде, расте.

„Родителски наръчник за възстановяване на тийнейджъри с анорексия, булимия или пристъпно преяждане“, Лорън Мълхайм, 2024, Изток-Запад

Препоръката ми в сайта на издателството

Попаднах на проучване с отворен достъп, с името „Това е като да изградиш нов човек“ под авторството на Андреа Ламар, Меган Хелнър, Скаут Силвърстейн, Джесика Х. Бейкър, Бек Ърбан, Жаклин Юрел, Хана Улф, Тейлър Пери и Дори Стайнбърг в Journal of Eating Disorder , която представя различни гледни точки от жив опит относно процесите на възстановяване от хранителни разстройства (Journal of Eating Disorders том 12, номер на статия: 96 (2024).

Те са интервюирали 27 човека души с история на хранително разстройство или техни близки, които са участвали в процеса на възстановяването им, опитвайки се да направят картина на това как изглежда възстановяването и процеса му, както и какво се случва „след„.

Страхът на всеки с хранително разстройство, че „след“, че е по-ужасно от „преди“ е нещо, с което всеки, който познава темата, е важен елемент от доверието и разбирането.

В този материал се обръща внимание на „ключовите съставки“, които са повлияли към възстановяването, като сред тях са стойността на интегрирането на перспективите на живия опит, подкрепа от връстници, споделяне на разкази за възстановяване и други.

Възстановяването от хранителните разстройства е процес, който няма някакъв край и е свързан и с личното развитие. Хората, които се възстановяват от ЕД, правят това по отношение на другите в техния живот и социалния контекст в по-широк план. Това е така и защото „хранителните разстройства са тясно свързани с аз-а и идентичността“ (Bardone-Cone). Идентичността и концепцията за Аза са свързани с теми като самочувствието, ефективността, безкористност, перфекционизъм, самокритика и т.н. и те са част от причината за възникване на хранителните разстройства. Затова и възстановяване не е само достигане на някакви килограми или спиране на действия, но и промени на аспекти на Аз-а като перфекционизъм и самочувствие.

Уилямс има проучване, което изследва как хората с анорексия нервоза разбират себе си и дава предположение, че анорексията превзема Аз-а и се превръща в защита и в крайна сметка е нещо, без което човекът не може да си представи себе си. Следователно възстановяването включваше процес на приемане на страха от това какво би могло да живееш без анорексия. Така погледнато хранителното разстройство става отделна единица – която трябва да бъде преодоляна, за да се възстанови. Погледнато по този начин, преоткриването на себе си при възстановяване не е лесна задача; то също така включва преосмисляне на това какво е възстановяване и осмисляне на опита.

Затова и е редно да се мисли в посока не като „да съм какъвто бях“, а да „бъда какъвто ще бъда“.

Резултатите от изследването насочват мисленето към три различни теми.

Тема 1: Разширяващи се светове: процесът на изследване кой съм аз
Концепцията за разширяване беше централна за историите на много участници. По време на своето хранително разстройство много участници описват ограничен, малък и изолиран свят, където то е било основният или единственият фокус. Разширеният свят на възстановяване често се характеризира с по-голямо любопитство към храната и движението, както и с ангажираност с други интереси и страсти.

Участник 303илюстрира как експанзията не винаги е свързана с големи моменти на промяна, а по-скоро може да бъде забелязана в микромоменти на промяна и развитие на идентичността:

„Беше освежаващо. Мисля, че голяма част от възстановяването за мен беше като идентичност, изследване и като откриване кой съм аз без хранителното разстройство, така като откриване… просто като прости неща за себе си като кой е любимият ми цвят и като какво ме прави щастлив? И знаете ли кои са някои неща, които ме интересуват? Например кои са любимите ми аромати? Просто глупави дребни неща, като… откриването на тези неща за мен просто ме накара да се почувствам цял отново. И това е… забавно изживяване е просто да си кажеш, уау, това е забавно да разбера кой съм.“ (Участник 303)

Много от описаните от участниците промени са свързани с по-широки житейски събития и преживявания, а не непременно свързани с храна и упражнения. Това не означава, че отношенията с храната и упражненията са останали непроменени – много от тях отразяват значително подобрена и наистина приятна връзка и с двете. Въпреки това, изследването на промяната и разширяването често беше също толкова, ако не и повече, относно аспектите на живота, които не са свързани с храната: взаимоотношения, преживявания и идентичност.

Близките на хора с хранителни разстройства също наблюдават промени при възстановяването:

„Смехът, чувството за хумор се завръщат. Тя е много забавен човек и с наистина остроумно чувство за хумор, което напълно изчезна, когато не се храни достатъчно. Така че, когато успя да отговори на хумора или да направи хумор, това наистина беше като началото на нейното завръщане. Има още един момент, който си спомням. Тя пееше под душа и малкият й брат можеше да го чуе, а той каза: „[…] трябва да дойдеш да чуеш това.“ Тъй като беше наистина радостно нещо, знам, че пеенето под душа може да е нещо като от дома, където карат децата да пеят под душа, за да се уверят, че не са като упражнения или пречистване, но това не беше това . Беше просто спонтанно, като радостно пеене и сякаш дори малкият й брат можеше да усети, че сестра му се връща.“

Важно е да се отбележи, че разширените светове и новото Аз на участниците не са сигнал за вид перфектно възстановяване без никаква борба. Тъй като животът се измества и променя, така ще се променят и преживяванията в телата и около храната; например диагнозата на медицинско състояние може да наложи различни взаимоотношения с храната и тялото, които предизвикват старите начини на съществуване. Освен това много участници разсъждаваха върху това, че да си наред с нещата, които не са перфектни, е знак за възстановяване. Например, участник 307 (PM) споделя:

„… възстановяването не означава, че никога не харесваш тялото си или никога нямаш желания, или никога не искаш да правиш неща, свързани с хранително разстройство, просто стигаш до момент, в който осъзнаваш, че това просто не си, а това е не това, което искате да правите, и само поради тези причини, сякаш не е нужно да го правите, сякаш можете просто да изберете да живеете със свобода и радост“.

Много участници описват как тяхното „старо аз“ е такова, което притежава някои от чертите или характеристиките, които са допринесли за развитието на тяхното хранително разстройство на първо място. Например, участниците описаха перфекционизъм, тревожност, удоволствие на хората и високи очаквания за себе си.

„Преди да имам хранително разстроство бях много тревожен, бях доста интровертен… имах много, мисля, че социална тревожност конкретно и нещо, предполагам. Подобно на някои като обсесивни черти, както и като, мисля, какво е типично тип А личност. Но някак по-крайно.”

Участник 300 (PM)

Мнозина описават „перфектната буря“, генерирана от тези черти и фактори на околната среда, които повлияват на развитието на тяхното разстройство.

Тема 2: Балансиране на автономия и подкрепа в процеса на възстановяване
Даването и получаването на подкрепа беше централна тема в разказите на участниците за процеса на възстановяване. В основата на тази тема беше идеята за намиране на баланс между подкрепа и автономия; подкрепата често е централна за възстановяването, но същото е и развитието на вътрешната мотивация. Възстановяването на нарушеното доверие – в другите и в системите – е основен аспект от намирането на баланса между подкрепа и автономия, което позволи възстановяването. Участниците споделят как хранителното разстройство често води до изолация, оттегляне и тайнственост. Това понякога водеше до крехко или счупено доверие с близките. Постепенното преминаване към автономност (включително и подбор на храненето е основна тема)

Тема 3: Отблъскване срещу културата на хранене и стигмата за теглото.
Тази тема е съсредоточена върху ролята, която стигмата за теглото и диетичната култура играят при хранителните разстройства и преживяванията за възстановяване.  По-специално за участниците родители е важна необходимостта да се отървете от теглото като маркер за здраве и това често е нещо, което улеснява възстановяването.

Няколко участници описаха как стигматизиращата теглото среда е допринесла за появата на хранително разстройство- това е едно от няколкото неща, които се съчетават, за да генерират „перфектна буря“ (заедно с личността и генетичните фактори).

„Пътуването на идентичността“ на възстановяването често включва откриване на нови начини за справяне и концептуализиране на себе си  и включва предоговаряне на въпроса „кой съм аз“. Откриването или преоткриването на „кой съм аз“ е отбелязано като основен компонент на процесите на възстановяване, когато хората тръгват на пътешествие на себеоткриване. Участниците в това проучване споделят, изграждането на себе си в процес на възстановяване не означава непременно постигане на „перфектен“ начин на съществуване в света. Вместо никога повече да не се борите, възстановяването може да означава намиране на нови начини за ангажиране или тълкуване на тази борба. Възможността да изпитваш състрадание към себе си по този начин сама по себе си беше свързана с процеса на разширяване към възстановяване и откриване на чувство за себе си, което резонира с ценностите ви.

Тези открития също са в съответствие с и разширяват литературата, която подчертава как възстановяването на теглото не е адекватен показател за възстановяване.

Стигмата на теглото и културата на хранене могат да допринесат за развитието на  хранителните разстройства и също така да направят възстановяването по-трудно.

Ценноста на това проучване, което ви представих е в това, че то показва възстановяването като продължаващо и като нещо повече от разпознаваем единичен момент във времето (напр. възстановяване на теглото) и то може да се постигне вглеждайки се в отделния човек, и това, как  индивида в процесът на възстановяване може да бъде най-добре подкрепен, спрямо личните му качества и история. Нещо, в което и аз дълбоко вярвам.

Photo by Ono Kosuki: https://www.pexels.com/photo/anonymous-fashionable-businesswoman-walking-through-revolving-door-5999944/

Ново интервю в продължение на проекта в блога на интервюта с различни специалисти, които разказват от своята гледна точка. Доц. д-р Тони Дончев e психиатър. Той става доцент през 2012, а професионалната му кариера започва като интерн в клиника по психиатрия на ВМА-София през 1994 г., а в периода 2012–2018 г. е неин ръководител. Носител е на различни награди в областта и е преподавал във водещи учебни заведения. Има над 40 научни публикации, една самостоятелна монография, както и участие в различни учебници и учебни помагала.

Може да бъде намерен в Медицински център Интермедика, София.

Как близките или могат да провокират разговор с човек, за когото се тревожат, да се срещне с психиатър или психотерапевт?

Много често хората с нарушенията на влечението към храната са трудни и сложни пациенти, които реагират с бурно негодуване, а също и отричане, когато им бъде казано, че трябва да се срещнат с „пси-“ специалист, а тази реакция трагична в контекста на болестта, защото ни отдалечава от възможността за интервенция. Нарушеният контрол над емоциите е част от личностова предиспозиция на засегнатите от хранителните разстройства и затова един лесен път, доколкото този път може да е лесен той изобщо, е като се обърнем към душите на тези хора и това, че те изпитват някакво страдание, и интервенцията не е задължително да бъде свързана с храненето, защото така се сблъскваме с отрицание. Много е по-елегантно, и по-коректно е, да се обърнем към страданието на тези хора, като си мисля, че е най-добре да бъдат попитани от някой близък нещо като: „Мила, може би имаш проблем с храната“ или „Мила, много си слаба“. Би трябвало по-скоро да бъдат подканени да си  зададат въпроса „как се чувствам“ например, или  „дали не се чувствам депресирана“. В повечето случаи хората с хранителни разстройства са жени и затова си позволявам за говоря в женски род –  един сигурен начин да си признаем, че имаме проблем с душата, е депресията.  Мозъкът ни е един мускул, казваше един професор, и като всеки мускул, той се тренира и като всеки мускул няма много начини да ни подскаже нещо не е наред – обикновено начина, по който той ни показва, че го боли, е като изпитваме депресивни симптоми.

Факт е, че голяма част от тези хора имат депресия и един добър път да ги попитаме как се чувстват, страдат ли, мъчно ли им е, изпитват ли тъга, изпитват ли вина – всички тези чувства са един прекрасен обект първо за една добра формулировка, която може да бъде приета от тези пациенти. Иначе резкият подход към тях е обречен на неуспех, поне при тези с анорексия и булимия, особено в онези случаи, в които техният индекс на телесната маса (ИТМ) се колебае между 19-20. Това са едни слаби момичета, които въпреки че още не попадат в категорията „анорексия“, има множество фактори, които ни показват, че са избрали посоката, в която вървят.

Какво е най-голямото предизвикателство при работа с пациенти с хранителни разстройства?

От медицинска гледна точка анорексията е единствената психиатрична болест, която убива. Чудовищно предизвикателство поне у нас е, че не съществува такъв център, който да предлага прицелна терапия за пациенти с хранителни разстройства, защото лечението в никакъв случай не е само психиатрично, само психотерапевтично. Лечението на една разгърната картина изисква екипен подход и това надхвърля обичайните психиатрични екипи, които са съставени от психиатър, психолог, социален работник и медицинска сестра. Той изисква участието на гастро-ентеролози, на кардиолози, на интензивни терапевти. В един много диференциран и подчинен на оперативни процедури подход, трябва да се започне с оценка на биологичната терапия, заради риска от сериозни нарушения в електролитния баланс и в цялостното хранене на организма; кардиологичните нарушения и т.н. Всички тези компетенции няма как в съвременния свят да бъдат в главата на един човек – тоест се изискват се много пари за лечението.

Опитът ми показва, че само един хранителен разтвор за вливане на пациент с нарушения на биохимично ниво излиза 500 лв на ден. Говоря само за препаратите, които се приговят индивидуално и  изискват непрекъснат лабораторен анализ на биохимията на тези пациенти.

Иначе всичко би било работа „на парче“, което е работа героична, но със сигурност не толкова полезна за тези пациенти. Без сериозен ангажимент на институциите в лечението на тази група пациенти не се постига терапия с начало, ясно дефинирани стъпки и финал.

Кога, според Вас, се минава границата от временно състояние – от „ще отслабна“ към болест?

В огромен процент от тях има някаква личностова особеност, която създава онази среда, онази почва, върху която израстват онези злокобни цветя на анорексията. Също така и в света на модата продължава да има много модели в анорексичния женски модел.

За съжаление майките и родителите също са много често част от патогенезата на тези разстройства, като се създава среда за разгръщането на този тип мислене и възприемане на света.  Опитът на майките да преживеят, това което не са могли, чрез дъщерите си, води много често до трагични резултати, в това число и анорексия. Така първите реплики на момичето „дебела съм“ са били произнесени първо като „дебела си“ или „много ядеш“.

Искам да Ви да попитам за връзката на хранителните разстройства и с други болести от Вашата специалност, освен депресията, например с обсесивно-компулсивните разстройства?

Цялата група на хранителните разстройства имат повече общо с емоциите, докато ОКР е един интелектуален процес, който се намира на друго ниво. Поради това при ОКР добре работи конгитивно-поведенческата терапия и не толкова добре при хранителните разстройства, където дълбинните методи са с по-голямо въздействие.

Разстройствата на влечението, каквито са хранителните разстройства, са онтогенетични и там лечението не е свързано с конгницията. Например, когато една жена с булимия яде, тя има неистова нужда да го направи. Лично аз мисля, че компулсивното хранене не е редно да бъде свързвано с ОКР, защото при ОКР в повечето случаи то е защитно, при тези пациенти обичайно вътрешните мотиви и разсъждения да са „аз не трябва да направя еди какво си, за да не се случи еди какво си“. Обсесивно-компулсивното разстройство е свързано с висок интелект, който в този момент вреди, защото когато един човек впрегне всичките си ресурси да отрече един проблем, няма сила, която да може да го разубеди. ОКР е тежка болест, при която пациентите могат да сами да анализират поведението си; те са хора, които успяват да се пошегуват със себе си; критични са с това, което се случва в главата им, колкото и налудничави да са мислите им, докато при хранителните разстройства усещането на психиатъра по-скоро е, че има по-голяма близост до психозата, нарушения по отношение на възприятията към света – не само към тялото, но и към света, той определено не е толкова добронамерен, колкото е обичайно и усещанията за него са доста променени и различни. Лично аз, бих сложил тази група при психотичните разстройства заради нарушените възприятия и нарушената интерпретация на тези възприятия, по което си приличат с психотичните.

Кой е, според Вас, най-добрия път, по който един засегнат или неговия близък трябва да извърви? Кой пръв може да посочи модела, откъде се тръгва – от личния лекар, от психотерапевт, от психиатъричния кабинет?

Аз си мисля, че ако стъпим на предните ми думи за анорексиогенните майки, първият, най-разумния, коректен и реалистичен път, е в ранната диагностика да се намесят училищните психолози. Това са компетентни хора, които могат да играят роля, и да са предната линия на детекция на нещо различно у някои момичета, защото стигнем ли до лабораторни промени, то диагнозата е видима от много, много далеч. Детските организми са изключително корави и гъвкави, компенсират дълго време, но нямат ресурс за възставновяване, след като декомпенсират

А какво се случва с тези пациенти, които отказват да приемат лекарства?

Правило е, че щом настъпят хемодинамични нарушения и тези момичета започнат да припадат, спре им мензиса и настъпят всички усложнения в следствие нехранене, не просто неправилно хранене, тогава влизаме в ситуацията на задължителността.

Тогава под въздействие на семействата си те започват да пият лекарства. Това пък увеличава техния негативизъм и намалява възможността да се работи с тях. Важно е те да участват в този процес, да са мотивирани да се променят – като това не може да се случи само с един разговор, това е процес – ако в продължение на 15 години е изграждан един идеален Аз образ около 35 кг, няма как за един месец, една или пет години да обърнем този модел на обратно, тъй като това са базисни модели, които са вече факт.

Тоест трябва време.

Време и с идеята за малките корекции, които да доведат до промяна, а не „е от сега нататък всичко ще е различно“, защото това не се случва, следва разочарование за пациента, за близките му, отказ, отрицание и всички тези неща, които не помагат и не са полезни.

.

.

.

.

.

.

За контакти с Медицински център Интермедика и доц. д-р Тони Дончев може да позвъните на телефон: 0897 645 844 или през формата на сайта. 

.

.

.

.

Други срещи със специалисти

Интервю с д-р Райна Стоянова, ендокринолог

Интервю с д-р Елена Димитрова, кардиолог

Интервю с д-р Димитър Тянков, дентален лекар

Интервю с Лили Стефанова, треньор

Интервю с д-р Иван Диков, гинеколог

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Днес на обяд с Белослава Димитрова говорихме сериозни неща по БНР Радио София. Знаете, че интересът ми към темата е доста голям и в разговора ни една от големите теми беше каква е отговорността на всеки един от нас за собственото и здраве. “Проява на отговорност е да вземаш решения, които може в момента да не са ти много приятни, но в дългосрочен план ще имат ефект”.

Какво говорихме по тази обширна тема може да чуете в линка, който води към Радиоприемница по БНР Радио София.

Този текст е авторство на Paul Robinson. Публикувам го със съкращения и редакция, които не пречат на целия му смисъл и заряд. Оригиналната публикация може да прочетете тук.

Концепцията за тежките и трайни психично заболявания във Великобритания е въведена през 1999 г. с цел насочване на ресурси към пациенти, страдащи от дългосрочни сериозни разстройства, и е била предложена да бъде свързана с хранителните разстройства през 2009 г.

В този текст автора разглежда понятието за тежко и трайно хранително разстройство (SEED) и се изследва неговото значение за анорексия нервоза (AN) и булимия нервоза (BN).

Симптомите на анорексия по събраните данни се влошават след три последователни години на боледуване.

Симптомите на тежка и трайна AN (SEED-AN) са изтощителни и дългогодишни, както и потенциално фатални. Симптомите на тежък и траен BN (SEED-BN) също са изтощителни, особено при социална адаптация. И при двете условия се откроява обща картина на семейните затруднения.

Продължителност на заболяването

Към определяне на продължителността на заболяването може да се подходи по много начини. Единият е да се зададе въпроса: „В кой момент хранителните разстройства стават значително по-трудни за лечение?“. Това е важен въпрос, защото ако знаехме отговора, бихме могли да положим всички възможни усилия да започнем лечение преди настъпването на този момент.

За съжаление има доста малко доказателства, които да ни ръководят, въпреки че се предполага, че след 3 последователни години на боледуване анорексията може да стане по-трудна за лечение. (Treasure J, Russell G. The case for early intervention in anorexia nervosa: Theoretical exploration of maintaining factors. The British Journal of Psychiatry. 2011;199(1):5-7). Данните показват, че има възстановяване от анорексия на всеки етап, но след 5тата до 10тата година възстановяването става все по-малко вероятно. Въпреки това не трябва да пропускаме, че смъртните случаи в това време представяват значима част, повече от която и да било психична болест, от засегнатите, което прави анорексията толкова важна за лечение в първия възможен момент.

Друг подход за дефиниране на продължителността на заболяването е като да се разгледа делът на пациентите, които все още отговарят на критериите за разстройството в различно време след началото му. Дялът на пациентите, първоначално диагностицирани с анорексия нервоза, и които продължават да са в болестта, е висок и можем да очакваме около една четвърт от пациентите да останат в това него. Това означава, че това са хора, които живеят с ниски и свръхниски килограми без да стигнат до летален изход, но страданията им са психични, физически и социални. Пропорцията в данните включва всички смъртни случаи, както и пациенти с лош резултат поради причини, различни от хранителното разстройство, така че мярката е до известна степен съдържа риск от грешка (смъртните случаи често се описват с причина на смъртта, но водещата причина да се дължи на хранителното разстройство, но това не може да бъде описано винаги медицинските документи – бележката моя, ДС)

Клинично сравнение на тежките и продължителни форми на хранителните разстройства (SEED)

Сравнение на Анорексия SEED-AN и булимия SEED-BN

Физически

При анорексия SEED-AN участниците имат физически оплаквания, но отричат тяхната сериозност:

„Най-лошото ще бъде, когато остарея и ще имам оспеопатия, но знаете ли какво, има някои фантастични хапчета вече„

„Остеопорозата ми беше диагностицирана, но мисля, че е контролируема … с калция и правилната диета и мисля, че не е остра.“

При булимия повечето лица нямат физически проблеми или ги намират за такива, с които може да се справят.

Психологически

При анорексия повечето участници са с депресия и самочувствието им често е изключително ниско:

„Чувствам се, че съм ужасен, отвратителен човек … Чувствам се като наистина грозна и отвратителна и мръсна и следователно да се обличам добре би било нещо погрешно“

При булимия депресията и нестабилността на настроението са често срещани.

„Понякога съм просто щастлива, а други дни просто искам да бъда сама.“

„Мисля, че доста от болестта е да живееш с депресия.“

Социални

При SEED-AN често се срещат смущения в социалните контакти и общуване, липса на интимни връзки и изолация.

„Чувствах се, че просто съм се провалила в живота. Бях твърде уплашена, за да се присъединя към клуба по скуош, бях твърде уплашена, за да общувам с хората, загубих цялата си увереност в интервюта за работа. “

В SEED-BN повечето участници нямат връзки и живеят сами.

„Имам приятели, които имам онлайн, но всъщност не съм ги срещала. Защото чувствам, че мога да представя свой напълно фалшив образ„.

Семейни

В SEED-BN семейните затруднения са чести. Някои смятат, че семействата им не приемат сериозно хранителното им разстройство. Една пациентка, след като признала за своята булимия на майка си, реакцията била: „И аз съм го правила. Толкова е глупаво…“, което не й помогнало. Други пациенти съобщават, че техните семейства са били обсебени от тегло им. Когато една участничка станала размер М след болестта си, член на нейното разширено семейство възкликнал: „О, Боже, какво ти е? Станала си огромна!”.

Финансови

При SEED-AN пациентите по-често са бедни, живееха от обезщетения, а и самите те имат болезнена пестеливост, при която изпитваха изключителни трудности да харчат пари за себе си:

„Струва ми се много трудно да харча пари. Ако влезете в моя апартамент, нямам нищо особено там… Нося обувките си докато не започнат да се разпадат. “

За SEED-BN заболяването по-често е по-скъпо поради голямото количество консумирана храна. Един интервюиран пациент се среща с кредитен консултант, който да й помогне да се справи със ситуацията на кредите от 5 институции: „Нямам никакви спестявания и не купувам нищо хубаво за себе си, просто оцелявам.“

Тежките и продължителни хранителни разстройство и лечение

Изследванията за резултатите в областта на лечинието на SEED са оскъдни. Има няколко примера за публикации, в които клиницистите са изразили своето мнение в тази област, а въпроса, който постоянно изниква в областта на лечението, е какъв общ подход да бъде използван. Както вече беше написано, пълното възстановяване от хранително разстройство винаги е възможно, макар и по-малко вероятно с течение на годините. По този начин пациентът (и клиничният лекар и семейството) се сблъскват с въпроса всеки път, когато се обмисля терапия: Трябва ли да се върви към пълно възстановяване или към най-доброто възможно качество на живот, придългосрочно разстройство.

От гледна точка на клинициста, може да има морална дилема. Финансирането на услугите може да зависи от достъпа до пълното стационарно лечение. Това се отнася както за обществения, така и за частния здравен сектор. Следователно може да има различни стимули за приемане на пациента SEED за продължителен престой в болница в търсене на увеличаване на теглото. Повечето специалисти, отговарящи за лечението в стационарна среда на хранителни разстройства, ще са наясно с тези натиск и как понякога те влизат в конфликт с грижата за пациента. Приемът в болница е от съществено значение за пациент, който е с животозастрашаващо физическо заболяване. Вероятността за дългосрочно възстановяване след продължителен прием при човек с продължително заболяване вероятно е малка и човек остава със съмнение, че някои пациенти с SEED могат да бъдат приемани за дълги периоди без това да води до голяма полза.

Лечение или грижа?

Не всички пациенти се възползват от този възможностите за лечение, които са подходящи при тях и в такива случаи подходът за намаляване на вредите или постепенно бавно възстановяване, фокусиран върху подобряване на качеството на живот, може би по-хуманен и полезен.

Подходът за възстановяване

Този подход, възникнал сред пациентите в САЩ, показва, че може да се постигне подобряване психическото и физическо здраве, въпреки че болестта в основата на трудностите на човек, не може да бъде излекувана.

Медикаментозно лечение

Ролята на медикаментите в хранителните разстройства е ограничена и основната група, която изглежда има полза, е при тези с булимия нервоза. Антидепресантите като флуоксетин във високи дози могат да бъдат изпробвани при пациенти, които са имали поне една психотерапевтична серия от сесии, основано на доказателства за булимия нервоза. От другите лекарства, оланзапин е изпробван при анорексия нервоза и въпреки че понастоящем доказателствата са слаби, някои специалисти в хранителното разстройство смятат, че лекарството намалява тревожността и може да окаже влияние върху подобряването на теглото. Очакват се още клинични данни.

Психотерапия

Пациентите с анорексия нерва и булимия нерва са както в количествени, така и в качествени изследвания, страдат от депресия и тревожност. Тези трудности често са в доказана връзка с тежестта на симптомите на хранително разстройство, като по-ниско тегло или чести хапвания и различни начини на прочистване.

Физически мониторинг на риска

Това ясно се изисква при анорексия нервоза на всякаква продължителност, защото при пациенти с тази диагноза можем да наблюданаме влошанате и смърт. При булимия нервоза най-честите сериозни медицински проблеми са електролитните нарушения. Кой трябва да извършва мониторинга е въпрос на дебат. Когато услугите на специализирани хранителни разстройства са оскъдни и скъпи, има аргумент за наблюдението да се основава на първичната помощ. Персоналът в първичната медицинска помощ обаче изисква обучение за наблюдение на хранителните разстройства и какво да прави, когато се наблюдана например притеснителна ЕКГ. Някои общопрактикуващи лекари не са склонни да се заемат с тази задача. За наблюдение на физическите проблеми, които се развиват във времето, но обикновено не застрашават живота, като остеопороза, пациентът и лекарят трябва да решат дали и колко често да наблюдават състоянията. Някои твърдят, че като единствено ефективно лечение на остеопороза, дължаща се на анорексия нервоза, може да се посочи наддаването на тегло и както знаем, тя ще се влоши без увеличаване на теглото. Други смятат, че знанието, че състоянието се влошава, може да даде стимул за подобряване на теглото и на второ място да предупреди пациента, лекаря и семейството за нарастващата възможност за фрактури след обикновено нараняване или дори без такова.

Семейни интервенции

Много пациенти със SEED-AN и SEED-BN споделят трудности в семейната среда. Проблемите от гледна точка на членовете на семейството са как да се реагира на сериозно хранително разстройство, което изглежда не се подобрява, без да страда от депресия и други прояви на стрес и без да се влоши неволно хранителното разстройство. За тези семейства съвместната интервенция. Понякога може да се посочи единична или множествена фамилна терапия, за да помогне за разрешаването на някои трудности, въпреки че естествено целта на терапията би била подобряване на функционирането на семейството и качеството на живот, а не излекуване на хранителното разстройство, както е при по-младите пациенти с кратка история.

Социални и професионални интервенции

Социалната изолация обикновено се описва при пациенти с дългосрочна анорексия и невроза на булимия. Пациентите не са склонни да се хранят в компанията на други хора и може да откажат поканите да излязат, като предпочитат да стоят вкъщи и да се хранят. Посещаването на ежедневна услуга за лечение може да бъде първа стъпка в ресоциализацията и подпомагането на намирането на подходящи доброволни работни или образователни курсове също може да бъде полезно помощ за пресъздаване на социална мрежа. Някои пациенти, особено с анорексия, намират, че срещата с други пациенти със същото състояние може да бъде по-приемлива, тъй като не е необходимо да обясняват поведението си на другите. Въпреки това, макар това да е полезно първоначално, това може да доведе до допълнително засилване на хранителното разстройство и, ако е възможно, трябва да се търсят по-широки социални мрежи.

Обобщение и заключения

Значителна част от хората с хранително разстройство не успяват да се възстановят или защото не са имали ранен достъп до лечение, или защото не са реагирали добре на такова лечение. С течение на времето шансовете за възстановяване намаляват, но те сякаш никога не достигат нула.

И двете състояния обаче влияят дълбоко върху качеството на живот и въпреки че смъртността е по-ниска при булимия, и двете състояния нарушават психологическото, семейното и социалното функциониране. При дългосрочни хранителни разстройства се изисква внимание от професионалисти. Тежките и трайни хранителни разстройства (SEED) трябва да бъдат признати от по-широката психиатрична общност като заслужаващи внимание и ресурси, колкото и други тежки и трайни психични разстройства, така че страданията, понесени от пациентите и техните семейства, както и разходите, понесени от хората, семействата и обществото могат да бъдат облекчени.

Оригиналният текст принадлежи на Paul Robinson (August 14th 2019). Severe and Enduring Eating Disorders: Concepts and Management [Online First], IntechOpen, DOI: 10.5772/intechopen.87004. 

Текстът е публикуван под Creative Commons Attribution 3.0 License

Снимка от Pexels

С това интервю продължавам проекта за срещи със специалисти, които работят с хора с хранителни разстройства, като целта е всеки един от нас да покаже какво вижда от своята гледна точка, като това, надявам се, че ще обогати представите на всички за многоликостта и ефекта на хранителните разстройства върху (твърде) голяма част от живота и здравето на засегнатите.

Днес срещата ми е с Лили Стефанова, треньор със страст към спорта от малка – започва с няколко години в леката атлетика като спринтьорка, но сериозна травма в коляното не й позволява да продължи да се развива професионално. Завършва не НСА, а НБУ със специалност Туризъм и близо 10 години е търговец в сферата на телекомуникациите, а на по-късен етап става и търговски мениджър. След раждането на второто си дете решава, че е дошло време за тотална промяна в живота ми и се заема се отново сериозно със спорта, който винаги й е носел само позитивни емоции. Записва курсове в НСА за треньори и започва да се занимава активно със фитнес. Година след това получава предложение да водя спортната рубрика в „Преди обед“ по bTV. Така вече 10 години помага и мотивирам хората да постигнат желаната фигура.

В залата е над 7 часа дневно в залата, работи с близо 80 души във  фитнес „Зевс“ в Павлово, тел. 0878960774, където понякога сред хората й има такива с наднормено тегло (над 160 кг), хипертония, метаболитен синдром, хашимото, дискови хернии, хора след прекаран инсулт, различни изкривявания на гръбнака, с анорексия и булимия.

Все едно сме в Древна Гърция, Лили, страстта към красиво тяло и умни статуси е завладяла, хората. Инстаграмът ми е залят от снимки на съвършени жени! Това е една от многото причини хората да не приемат телата си, каквито си носят – и тогава решават да ги променят. С какви желания идват най-често хората при теб в залата?
В днешно време хората стъпвайки в фитнес залата, искат да отслабнат бързо, лесно и без много усилия. Това тяхно желание подхранва цели клонове от индустрията. Но истината е една – ние, треньорите, не сме магьосници и нищо не става светкавично и без усилия. Здравословното и трайно отслабване е сложен и продължителен процес. Отслабваме се само, когато има калориен дефицит! Това не означава, че трябва да се гладува, но да извършваме достатъчна физическа активност. По този начин натоварванията ще активират мускулите ни, които ще се стегнат, а на свой ред – те ще приберат и намалят обиколките ни. Колкото по-голяма мускулна маса имаме, толкова повече калории ще горим – дори и в покой.

Ако от една страна са хората, които искат да са с божествени тела – и са готови да свалят и да гладуват – от друга са хората, които са с много килограми в повече. Какъв е опита ти – за колко време и при какво натоварване седмично може да се очакват резултати и при едните и при другите?
Отговорът е строго индивидуален. Всеки един човек е различен и тялото му реагира по различен начин. На един здрав човек, който има да свали няколко килограма и да оформи тялото си, са му нужни от 3 до 4 месеца да влезе в много добра форма. Говорим от 3 до 4 пъти седмично
тренировки и стриктен хранителен режим. Под стриктен визирам без алкохол, без сладко,без
газирано, без пържено, без тестени изделия и всякакви храни в шумящи опаковки. Този период е
напълно достатъчен на едни здраво функциониращ организъм да постигне желаните цели.
За съжаление днешно време хората, улисани в бързото си ежедневие, все по-малко обръщат внимание на храната, която консумират. Работата, стресът и проблемите ни карат да се храним безразборно, бързо и на крак. Неусетно теглото ни се повишава, а и с него идва и риска от различни здравословни проблеми като – диабет, сърдечни заболявания, високо кръвно, някои
видове рак и т.н. Работила съм с хора, които са били с метаболитен синдром, анорексия,
затлъстяване, хашимото, инсулт. При тях проблемът с теглото е очевиден и преди да се заемем с него, е много важно да вкараме в релси техният организъм. Подходът трябва да е много внимателен и съобразен с тяхното заболяване. За мен главната цел е да накарам тялото им да функционира нормално! Този процес отнема месеци и отново е строго индивидуално. Случи ли се това, възобновят ли се процесите, отслабването е съвсем постижима цел. Просто трябва  желание, воля, инат, дисциплина и постоянство!

Какво е предизвикателството при работата с хора със свръхнормено тегло?
Не бих го нарекла предизвикателство, а по- скоро правилен подход, много труд и енергия.
Хората стигнали до положение на свръхтегло са силно емоционално зависими от храната.
Работата не е само да ги накарам да направят серия от упражнения, а да им помогна да осъзнаят нуждата да се грижат за себе си и да преодолеят хранителната си зависимост. Процесът е двустранен. Много трудно се постигат резултати с човек, който няма мотивация и се е предал.
Да, трудно е! Аз самата приемам всеки новодошъл, не като поредния клиент, а като нов приятел, който се нуждае от помощ. Затова съм и създала едно мини фитнес общество, в което всички сме приятели. Ние се подкрепяме и насърчаваме взаимно. Работата с хора е трудна поради факта, че всеки е различен и има своята индивидуалност, но спорта и желанието да бъдем здрави ни обединява и заедно постигаме целите си.

Има мъже, които страдат от бигорексия – това е мъжки вариант на анорексията, при която никога не са доволни от мускулите, които са натрупали и винаги се чувстват „недостатъчно красиви“ и стоят в залата. Има и много хора, които жертват социалния си живот заради фитнес-заниманията си. Кога според теб човек е „прекалил“ със спорта?
Със спорт не може да се прекали. Спортът е здраве! Проблемът тук е на психологическа
основа. В такива случаи човек губи реална представа за себе си, и има голяма вероятност да си
докара куп заболявания, ако не му се помогне.

Каква е твоето определение за „красиво тяло“?
Красиво тяло – ЗДРАВО ТЯЛО!

Други срещи със специалисти

Интервюто с д-р Райна Стоянова, ендокринолог

Интервю с д-р Елена Димитрова, кардиолог

Интервю с д-р Димитър Тянков, дентален лекар

Интервю с д-р Иван Диков, гинеколог

.

.

.

Какъв е Вашия риск от хранително разстройство, направете своя тест тук, на сайта на книгата „Войната с храната“ на проф. Джулия Бъкройд

Хранителните разстройства са в състояние да променят сексуалния живот на засегнатите. Сексуалните дисфункции са често срещани при всички подтиповe, като общото е нехаресването на тялото, тревожността дали партньора ще го хареса, отсъствието на желание за секс дълго време  – и ето така две трети от жените с хранителни разстройства според изследвания не са щастливи със сексуалния си живот.

Ако при булимия често пъти типичния профил на засегнатия е импулсивен човек и сексуалният живот е възможен, но  при анорексия е различно – ограниченото хранене подтиска секс хормоните – естроген и тестостерон – така че либидото изчезва и просто не им се прави. Макар че анорексия може да е и резултат от ендокринните нарушения, неврологични заболявания и генетични фактори, по-често личностните характеристики са перфекционизъм, ригидност и социална интроверсия. Повечето пациенти развиват анорексия по време на тийнейжърските годнини, но тези които се разболяват в по-зряла възраст, при интервюта споделят, че са били сексуално активни преди заболяването. Ето защо, повечето учени смятат, че променения баланс на яйчниковите стероиди и невротрансмитери на централната нервна система стои в липсата на сексуален интерес. Подобно на пациентите с депресия ендокринните и невроендокринни промени са свързани  със загуба на сексуално влечение (източник).

Един от ключовите сигнали за анорексия е аменореята (липса на менструация). Хормоните, които са отговорни за менструацията, в частност естроген, за да да бъдат произведени имат нужда от мазни клетки в тялото. Когато нивата на телесна мазнина е по-ниска от нужното в женското тяло (21-33% за жени на възраст 20-39), това се отчита като риск за фертилността (включително намаляване на репродуктивни органи хипогонадизъм (източник).

Лошата и добрата новина

С намаляването на калорийния прием желанието за секс намалява, както и удоволствието, с повишаването на килограмите то се увеличава.

Вторият специалист, който участва в проекта ми за представяне на пълната картина от здравни проблеми, които съпътстват хранителните разстройства, е д-р Елена Димитрова, кардиолог. 

Д-р Елена Димитрова е завършила медицина през 2008 година в Медицински университет – София. През периода 2009-2013 година работи в Клиника по кардиология към УМ­БАЛ „Света Анна“- София, а от 2014 година – в Отделение по спешна кардиология към МБАЛ „Национална кардиологична болница”. Има придобита специалност по кардиология и научна степен „доктор по медицина”. Нейните научни интереси са в областта на спешните състояния в кардиологията и белодробната хипертония. Д-р Димитрова има множество публикации и участия в научни форуми в страната и чужбина. Може да я намерите в МБАЛ „Национална кардиологична болница” или да й пишете на elena.sv@gmail.com

Кои са най-честите усложнения от хранителните разстройства в сферата на сърдечно-съдовите болести?

Сърдечно-съдовите усложнения са много често срещани при пациентите с хранителни разстройства. Една част от тях са доброкачествени и не изискват специфично лечение, но други за съжаление нерядко могат до доведат дори до смърт (най-често става дума за внезапна смърт при пациентите с анорексия). Усложненията възникват в резултат на дехидратация, нарушения в нивата на електролитите в организма и като следствие на тежкото недохранване. Най-честите усложнения от страна на сърдечно-съдовата система са брадикадия (бавен пулс), хипотония (ниско артериално налягане), различни аритмии (нарушения на сърдечния ритъм), променени нива на електролитите в организма (калий, натрий, хлор, магнезий), промени в електрокардиограмата, свързани с повишен риск от внезапна сърдечна смърт, прояви на сърдечна недостатъчност, както и промени в масата на сърдечния мускул и сърдечната функция. Трябва да се подчертае обаче, че повечето от тези усложнения са напълно обратими в хода на лечението, особено когато то се започне рано и се провежда под контрола на специалист.

При булимия има специфични оплаквания – какви са основните рискове от Ваша гледна точка при предизвикано повръщане?

Предизвиканото повръщане, а също и злоупотребата с лаксативи и диуретици при пациентите с булимия, води до нарушения с нивата на електролитите и алкално-киселинното състояние на организма. Тези нарушения от своя страна увеличават значимо риска от възникване на нарушения на сърдечния ритъм, които могат на бъдат фатални. От друга страна, загубата на течности води до активиране на т.нар. ренин-ангиотензин-алдостеронова система. Това е хормонална система, която има съществено значение за контрола на артериалното налягане и баланса на течностите в организма. Активирането й е компенсаторно и цели възстановяване на нормалния обем течности в организма, но в тези случаи води до задълбочаване на електролитните нарушения, а при спиране на приема на лаксативи и до повишена задръжка на течности и поява на отоци.

В дългосрочен план наднорменото тегло от болестно преяждане и последващите килограми води проблеми със сърцето. Какви са те?

При болестно преяждане освен, че се поглъщат големи количества храна, това е най-често за сметка на храни, богати на мазнини, захар и сол и бедни на витамини и микроелементи. В резултат се стига до натрупване на излишни килограми до степен на болестно затлъстяване, които водят след себе си проблеми, свързани не само със сърцето. Имам предвид прекомерно натоварване на опорно-двигателния апарат, обездвиждане, повишено артериално налягане, нарушен глюкозен толеранс и захарен диабет, повишен холестерол, преждевременно развитие на коронарна болест на сърцето, проблеми с дихателната система, обструктивна сънна апнея.

Какви са рисковете при анорексия за сърцето?

При анорексия в резултат на тежкото недохранване се наблюдават освен електролитни нарушения, които вече споменахме, също и промени във функционирането и структурата на сърдечния мускул. Освен това са установени промени в хипоталамуса (част от мозъка, която отговаря за регулацията на много процеси в организма) и функцията на автономната нервна система (част от периферната нервна система, която регулира функцията на вътрешните органи). Те индиректно също засягат сърдечно-съдовата система. Най-често срещаните нарушения при пациентите с анорексия са брадикардия (бавен пулс), различни нарушения за сърдечния ритъм вкл. фатални аритмии, промени в електрокардиограмата, намаляване на размерите на левите сърдечни кухини и влошена помпена функция, пролапс на митралната клапа. Освен това е важно да се знае, че има определени групи лекарства, които трябва да се избягват при тази група пациенти, защото увеличават риска от фатални аритмии.

Според Вас човек с хранително разстройство кога е редно да каже това на лекуващия го кардиолог? Кога при активно заболяване е редно да потърси консултация?

Смятам, че това трябва да стане още при първата среща с кардиолог или какъвто и да е друг медицински специалист, за да може насочено да се търсят специфичните промени, предизвикани от хранителното разстройство. Както вече споменах, хранителните разстройства могат да доведат до животозастрашаващи усложнения от страна на сърдечно-съдовата система. Уместно е освен преглед да се направят електрокардиограма, ехокардиография и кръвни изследвания. По преценка може да направи и Холтер-ЕКГ – това е продължитлен запис на електрокардиограма (24 часа и повече), който дава възможност да се регистрират различни нарушения на сърдечния ритъм, които не могат да се хванат на обикновената електрокардиограма, тъй като тя записва няколко секунди или минути сърдечна дейност.

Друг важен момент е, че още в началото при поставянето на диагнозата на хранителните разстройства задължително трябва да се изключи друго соматично заболяване, което също може да протича с отслабване или резки промени в теглото – имам предвид заболявания, водещи до нарушено усвояване на хранителните вещества в червата, захарен диабет, туберкулоза, тумори, възпалителни заболявания и други.

А при активно заболяване в екипа медицински специалисти, които ръководят терапията, задължително трябва да участва и кардиолог.

Други срещи със специалисти

Интервюто с д-р Райна Стоянова, ендокринолог

Интервю с д-р Димитър Тянков, дентален лекар

Интервю с Лили Стефанова, треньор

Какъв е Вашия риск от хранително разстройство, направете своя тест тук, на сайта на книгата „Войната с храната“ на проф. Джулия Бъкройд

.

Хранителните разстройства са голяма тема – и в нея има една част, на която обръщам голямо внимание – това са генетичните изследвания, които търсят отговор на въпроса – „може ли хранителните разстройства да се предават в нашето ДНК“.

Личното ми мнение е, че една част от тези състояния ще се докаче, че са окажат генетично заложени, но друга със сигурност са предизвикани от епигенетични фактори, т.е. от заобикалящата среда. Когато имаме яснота, това ще помогне на специалистите да направят още по-ефективно лечението – а това ще бъде добра новина за всички засегнати, защото независимо дали ДНКто е „отключило“ болестта или причина за това са отделни травматични събития или семейната среда, те ще може да бъдат подкрепени максимално ефективно с психотерапевтични и медицински интервенции.

Наскоро попаднах на изследване, което е голямо и включва продължили дълго време и включващо голям брой изследвани лица, генетични проучвания върху анорексия нервоза (АН) и булимия. Научният екип, който стои в основата е ръководен от Синтия Булик, уважаван автор в областта. При изследване на близнаци (това е общоприет начин за изследвания наследственост при болести), те установили, че при 50 до 60% анорексия са наследствени. Например при генетично изследване на Psychiatric Genetics Consortium Eating Disorders Working Group (PGC-ED) през 2017та се намира връзка между АН и локус с припокриване на шест гена върху хромозома 12 (Am J Psychiatry, 174:850–58). В същото изследване се потвърждава силна генетична корелация между анорексията и невротизма и шизофренията, както и сравнително неочаквано – между различни метаболитни прояви като индекса на телесната маса и метаболизма на инсулин и глюкоза.

Синтия Булик коментира, че това е „първа крачка в пренаписването на книгата за анорексията“. Дотук в САЩ, Швеция, Австралия и Дания, са събрани и анализирани клинична информация и кръвни проби от 13, 363 човека с анорексия и тези резултати ще бъдат сравнени с тези от изследването от 2017та, което ще даде още данни.

Независимо какви са резултатите, те ще ни помогнат да разберем механизмите и съответно да бъдат осигурени на хората, които имат тези предиспозиции, адекватни грижи и внимание върху тях и семействата им от най-ранна възраст. Това сериозно ще ни помогне и да падне вината от плещите на засегнатите, които „сами са си виновни“ – упрек, който често идва и от семействата им и ще премахне стигмата върху тези заболявания като капризи или опити за привличане на вниманието.

Ще добавя, че и по въпросите преяждането също се следи дали нямат генетични корени.

Ще продължа да следя научната литература и ще пиша в блога, когато бъдат публикувани.

Постът е адаптация по материал, публикуван в сайта на The Scientist

Снимка: Pexels

Промените в мозъка по време на анорексия са различни – от една страна има ефект върху настроението, от друга – върху мисленето. Това прави болестта като лупа – симптомите на депресия и тревожност се увеличават, когато дойде и анорексичното поведение (накратко: ограничаване на храната, сваляне на килограми и изразходване на калории например с гимнастика, повече в линковете).

Човек с анорексия се променя в очите на другите не само заради начина, по който изглежда, но и с поведението си. Често се използва думата „манипулативно поведение“, защото когато човек е в болестта е готов на всичко, за да не качи и грам, затова и лекари, и психиатри, и психотерапевти ще поставят въпроса с връщането или поне покачване на килограми постепенно.

Защо е толкова важно в един момент покачването на килограми?

При сравнителни изследвания на здрави и засегнати се вижда, че има значително намаляване на мозъчните тъкани при хората с наднормено тегло. Причината за това е единствено намаляването на телесното тегло, като гладът е причината за това. Дефицитът в сивото вещество се подобрява при скорошно връщане на килограми, но не се нормализира напълно през първатата година на изследване (колкото е продължило това), но за успокоение при възстановяване на психиката и тялото до 3 години всички мозъчни структури се възстановяват, като обаче е важно възстановяването да е дълготрайно, т.е. стабилно, според по-дългосрочни наблюдения (изследването покрива и хора с булимия). Възвръщането на нормалния обем на мозъка е факт и в трето изследване от 2008 (Chui etc).

Съзнавам, че някои от вас, които са с аноресия в момента може да не се съгласят, защото се справят със задачите си, но в същото изследване се казва, че при липса на менструация или нередовен цикъл вече се наблюданат спадане на възможностите за четене, математика и запомняне – и сега си представете колко повече щяхте да сте успешни, ако бяхте и здрави!

Възстановяването на мозъка

По време на анорексия мозъка, както и други органи, но сега говорим за мозъка, е напълно научно доказано, че се смалява. За да си възвърне обема и да е толкова функционален, колкото преди, е нужно време. Достатъчно време, за да се възстанови напълно. Това време е до три години след поддържане на здравословно ниво, когато изглежда отвътре „както преди“.

Интересно е, че част от възстановяването на мозъка се измерва с връщането на менструацията – и то по-добър от качването на теглото. Всъщност те вървят ръка за ръка – влизането в здравословни рамки на теглото и месечният цикъл, който трябва да е сравнително редовен поне 6 месеца. Бележка: тук не смятаме хормонално предизвикания цикъл.

Няколко думи накрая: своевременното лечение на анорексия и другите хранителни разстройства и нарушения е важно не заради начина, по който изглежда човек, а заради качеството на живот, което води. Времето е единственото, което не се връща… 

–––––––

Допълнение от 20/05/2018:

Препоръчвам книгата „Войната с храната„, на която съм редактор и автор на предговора (може да го прочетете тук), за да направите крачки в опознаването на проблема си.

Книгата може да намерите само онлайн. 

Снимка: Pexels

В този блог, а и на много места, е по-често да се срещнете с мнението на специалисти, родители и приятели за хранителните разстройства. Сравнително рядко е да се попадне на разказа на възстановен след анорексия, който е в дълга ремисия и физически, и психически показва, че е надживял този момент от живота си. Табита Фарар разказа своите мисли по въпроса наскоро и с нейното изрично разрешение ги публикувам. Накратко за нея : тя работи като директор маркетинг в софтуерен стартъп и е боледувала от анорексия, заради което работи в областта на хранителните разстройства като активист. В момента пише книга за пътуването сикъм храната, която ще носи името Love Fat. Публикувам този текст на български с изричното съгласие на авторката.

Бих спорила с Табита по отношение на втората част – за преодоляването на страха (мисля, че трябва да бъде търсен по-дълбоко и аналитично), но животът нали е и това – чужди мнения, с които имаме право да не сме съгласни, но да приемаме – и ако нейните думи са в нечия помощ – това е достатъчно за мен и за целите на този блог.

––

Мразех да съм твърде слаба.

Мразех, че ако излизах от вкъщи, учениците ми крещяха „слабо чудовище“, когато минавах покрай тях.

Мразех, че не мога да седна без да ме заболи.

Исках да кача килограми.

Но,

Се страхувах да кача килограми, и

се страхувах да се храня дори още повече.

Яздех кон с височина 177 см, който беше “необязден”. Това беше общо взето извинението, което се даваше, че хвърляше на секундата всеки, който седнеше върху него, при старта на всяка езда. Имаше си страх около него. Знаех, че в момента, в който сложа крак в стремената ще лудува в градината и вероятно ще се приземя с лице в чакъла. Но този тип страх никога не ме е спирал да правя каквото и да било. Този тип страх беше забавен. Харесвах уссещането от страх, фокусиране, цел… и гордост. Харесвах, че не ме е страх да се кача върху този кон.

Когато бях на 16, преди да се разболея, всичко, което исках в живота си беше да  съм професионален ездач. Всичко, което исках беше да яздя на най-големите международни надбягвания. Майка ми принципно отказваше да идва изобщо и да гледа как яздя, тъй като страха й, че мога да падна и беше в повече. Би било лъжа да кажа, че никога не ме е било страх, когато яздех – имах няколко много тежки падания, няколко пъти конят падаше върху мен, имах фрактура на гърба от от конски къч; и бях изритана с копито в гърдите толкова силно, че имам  вдлъбване — но страха никога не ме спирал да направя каквото и да било.

Никога страхът не е имал сила над мен както беше страха от храната, когато се възстановявах от анорексия.

Това е „какво става тук бе“ страх. Един парализиращ страх, замъгляващ съзнанието, неподлежащ на преговори, изнеси-ме-от-тук-преди-да-ударя-някого тип страх.

Ако ми предложеха повече храна, често реагирам като че ли заплашват живота ми. Бих изпаднала в ярост към всеки, осмелил се да ми препоръча да ям повече. Спомням си как веднъж, в началото на нашата връзка, Мат беше решил, че ще е сладко да ми подава хрускави неща в устата, докато гледаме телевизия. Това почти щеше да доведе до край на връзката ни. (В днешни дни обича някой да ми подава нещо за хрупкане, докато лежа на дивана, но мисля, но тогава провалих преживяването!)

За много от нас, страхът, който изпитваме когато се срещаме с повече хранене – въпреки присъствието или отсъствието да качим килограми — е смазващ. И разрушителен. Добрата новина е, че може да се тренирате да надмогнеш този страх. Фокусирайте се върху действието, което има нужда да направите и работете на блокирането на чувствата – страховете – които заобикалят това действие. Да, току що ви казах да блокирате своя страх. Да, разбирам, че това е полярно различно от това, което повечето терапевти съветват. Страхът, който усещате е неуместен и силен. Ако се ровите в него няма да стигнете далеч. Вярвайте ми, опитвала съм и никога не проработи. Ключът е да удушите страха до момента, в който може да го управлявате така че да може да направите това, което трябва да направите: да ядете повече храна.

Да се научите да игнорирате страха си е нещо, което смятам, че е нужно умение във възстановяването от анорексия. Не трябва да го разпакетирате и изследвате. Имате ирационален страх от хранене и единственият начин, за да докажете това на ума си. Страхът няма нужда да бъде анализиран, защото продължавате да давате на мозъка си информация, че храненето е повече от нещо, за което не си струва да се тревожите. Когато ядете повече храна, вие окабелявате отново мозъка си.

 Защо повече храна е заплаха?

Никога не съм имала голям проблем с яденето на едно и също нещо по едно и също време. Бях отлична в рутинното ядене. Яденето повече ме объркваше всеки път. Дори правилата за часовете на хранене съществуваха, за да ме предпазят от това да ям повече. Не можех да ям по-рано от обичайното време, в случай че това ми позволява повече време през деня. Повече време означаваше повече хранене. Това време беше плашещо.

Както казах, ако някой ми предложеше повече храна, отколкото намирах за моето нормално, аз имах чувството, че е насочил пистолет към мен. Не преувеличамам. Така ми се струваше заплахата от повече храна.

Колко нелепо е това. Бях ли гладна? Да, винаги. Исках ли да кача килограми? Логично, да. Разбирах ли че храната не е нещо, от което трябва да се ужасяваш? Логично да. Някоя от тези истина правеше ли ми по-лесно да ям каквото и да било? Не.

Но защо? Защо се получаваше така, че виждах храната като заплаха?

Нямам напълно ясен отговор на това. Но имам своето мнение защо и кога човек с генетично предразположение към АН (анорексия нервоза) е с дефицит на енертия и заради това анорексията се активира приемането на повече храна се приема за по-голяма заплаха към оцеляването на.

Ако гените на АН съществуват като адаптация, която позволява да оцелеем в периоди на глад и да ни позволят да мигрираме до райони, изобилни на храна, тогава има смисъл, че по време на тази миграция спирането и храненето с „повече“ от минимума може да е заплаха за оцеляването.

Защо? Защото ако спрете за твърде дълго на място, където има „някаква“ храна, но не „изобилие“, може да рискувате никога да не стигнете до земите с изключително добри услония. Или, когато най-накрая стигнете там, какво би се случило, ако други племена са ви изпреварили? Ами ако са враждебни и не биха ви позволили да се установите? Ами ако те вече са убили и изяли бизоните? Тогава бихте умрели със сигурност. Също така мисля, че това е причината да има това неистово желание да хапнеш нещо за толкова много от тас с АН. Не спирай за дълго. Яж само толкова, колкото има нужда, за да оцелееш и тръгвай отново.

В този смисъл, повечето храна може да те убие. В този смисъл не е лудост, че съм готова да се вбеся на всеки, който се опита да ме спре и накара да ям.

Как да тичате към, не да бягате от, страха да ядете повече

1. Разпознайте страха

Звучи нелепо знам, но дълго време не мислех, че разпознавах това, което чувствах като страх. Усещах го толкова невъзможно за преговори, инстинктивно и без каквато и да било прилика с какъвто и да било страх, който съм чувствала преди. В допълнение, храната не е нещо, от което да ни е страх, или? Затова не мислех, че директно свързвах тези неща в мозъка си. Например, ако Мат ми предложеше парче пица, аз бих се ядосала и му се разкрещяла, но с ума си бих си казала че ме е ядосал с това, че иска да ме контролира и да ми казва какво да ям – дори ако той не прави това.

Мат е най-малко контролиращият човек на света, но мисля, че в моята паника, мозъкът ще насочи директно вината за страха, който чувствах към него. Когато стана достатъчно разумна да се спра и кажа „Ужасена съм да хапна повече“, отколкото да крешя по него заради наглостта му да на предлага на кльощавото си гадже пица, нашият живот стана доста по-добър.

2. Дишайте

Реакцията на страх ви поставя в състояние на активност на симпатиковата нервна система (бий се или бягай). Сърдечният ви ритъм и дишането се учестяват в очакване да бягате от опасността. Най-големият инструмент, с който разполагате е да успокоите дишането – и като го контролирате, което не може да направите със сърцето. Ако забавите дишането си, това ще даде информация на мозъка, че няма непосредствена опасност. Ще станете по-спокойни и в състояние да мислите ясно. Да се надяваме, че с успокоението идва по-голям шанс да влезете в страха, отколкото да избягате от него.

3. Бъдете смели и любопитни

Голяма част от възстановяването е да тичате в страха. Колкото повече правите това, толкова повече ще давате на мозъка си информация, че храненето не провокира тази реакция на страх. Трябва да тичате към страха с цел мозъкът ви да разбере, че този страх е безсмислен.

Да се поставите на седалката на любопитния наблюдател – ученият, ще ви помогне осъзнато да се откъснете достатъччно, за да останете на ръка разстояние от реакцията на страх. Мислила съм си „какво би било най-лошото ако хапна Х“и да използвам това любопитство ме е карало да го правя. Като чели експериментирах. Като чели казвах на друг да го изяде. Това състояние на любопитство ми помагаше да се отдалеча от ситуацията.

Страхът, който изпитвате е истински. Не го подценявайте. Този страх носи потенциала да опостуши възстановяването ви и живота ви. В същото време трябва да разберете, че този страх е стар и не е релевантен към днешния ден. Може да кажете „благодаря ти много, но не се нуждая от това сека, защото сме в среда на гладуване “ и да игнорирате страха. Може да бъдете повече от окей, ако приемате повече храна. Ще поглъщате обратно малко парче от живота си с всяка хапка в страха.

[край на текста на Табита Фарар]

Ако се разпознавате в този текст силно ви препоръчвам да потърсите професионална помощ –

от училищния психолог, ако сте в училище;

да се обърнете към психотерапевт в родния си град;

да потърсите среща с психиатър;

и/или направете този тест за скрийнинг на хранителни разстройства.

Ако е възможно, споделете с родителите си или близки за състоянието си и да поискате тяхната подкрепа.

––

Понякога хората, които са болни от анорексия не мислят, че им „има нещо“. В галерията са показани снимки на жени, които са болни от анорексия. Ако техните тела приличат на вашето… разбрахте ме.

–––––––

Допълнение от 20/05/2018:

Препоръчвам книгата „Войната с храната„, на която съм редактор и автор на предговора (може да го прочетете тук), за да направите крачки в опознаването на проблема си.

Книгата може да намерите само онлайн. 

В четвъртък, 24ти август, по Channel 4, беше излъчен документалния филм Wasting Away: The Truth about Anorexia. Може да бъде гледан още 27 дни на сайта на телевизията безплатно (под Chrome не успях, затова давам линк към свален в YouTube материал, който има вероятност да бъде премахнат).

Във видеото се разказва за трудностите пред болните от хранителни разстройства във Великобритания – не са измислени, а съвсем реални – и се поставя сериозния въпрос, че целия този спектър от заболявания не получава нужното финансиране и внимание. Документалният филм е направен от известния британски тв водещ Марк Остин с участието на дъщеря му Мади и е провокиран от нейната болест. Предисторията е, че през февруари 2017 в The Sunday Times беше публикуван негов текст със заглавието „Какво е да имаш… дъщеря с анорексия“ (сайтът изисква регистрация, но е безплатен и безпроблемен за ползване след това). „Питах Мади няколко пъти какво е предизвикало болестта и и тя още не е ми е дала задоволителен отговор. Мисля, че истината е, че няма причина. Най-близкото до обяснение беше, когато тя ми каза, че е имала чувството, че живота й е извън контрол и единственото, което е можела да контролира е количеството храна, което влиза в нея“, пише той, а в самия материал той споделя, че много пъти се е отказвал от това да разкаже всичко. 5 години след лечението й, двамата – баща и дъщеря – решават да говорят, за да разкажат за трудностите по време на лечението.

След публикуването на статията получават писмо от принц Уилям, който е прочел материала и след това се съгласява да участва и в документалния филм, воден от личния интерес към хранителните разстройства – майка му, принцеса Даяна, призна за пръв път публично преди 22 години, за своите проблеми с булимията – и днес той и съпругата му полагат усилия за това да се говори за психичните болести, сред които са и хранителните разстройства.

За разлика от To The Bone, който е игрален филм по лична история, тук се разказва за лична история, но се говори за обществено здраве и за нуждата от разбиране на дълбочината на проблема. Вероятно сме в такъв етап, че е нужно напълно да се преосмисли грижата за този тип болести и да се приеме, че те са социално значими и изискват повишено внимание, ранна превенция и програми за лечение. Британските статистики са плашещи (и има проблем с държавното финансиране), а у нас няма статистики, т.е. не мога да ви наплаша…

Лечението на хранителни разстройства е трудно и изисква време.

Не вярвам в „магически изцелявания“. Малко факти:

• Възстановяването от анорексия често продължава между 4 и 5 години, дори далеч след като отдавна от болестта раните са само по душата, защото съществува висок риск от връщане на критичното състояние. Затова и се плаша, когато някой се откаже твърде рано и не приеме мнението да остане в терапия, въпреки субективното преживяване към момента „чувствам се добре и няма какво да науча повече за себе си“. В дългосрочен план 50-70% от засегнатите се възстановяват, но при до около 25% от тях това не се случва напълно (линк).
• Лечението е многопластово – лекува се както душата, така и засегнатите от болестта части на тялото (а те не са никак малко).

При т.нар. вторична аменорея (когато жената е имала цикъл, но той е спрял) се забелязват следните изменения: намаляване размера на яйчниците и матката, регрес до предпубертетна фаза на органите. При терапия и връщане на теглото те се възстановяват в естестествените си размери, като тук е моя бележката, че всеки случай трябва да бъде разглеждан индивидуално и от екип специалисти. (за справка: проучванията и лекциите на Debra K. Katzman, MD, FRCPC Professor of Paediatrics Senior Associate Scientist, Research Institute Hospital for Sick Children and University of Toronto)

–––––––

Допълнение от 20/05/2018:

Препоръчвам книгата „Войната с храната„, на която съм редактор и автор на предговора (може да го прочетете тук), за да направите крачки в опознаването на проблема си.

Книгата може да намерите само онлайн. 

Промени в поведението

• Продължителни или повтарящи се диети (с броене на калории, пропускане на хранения, постене, избягване на определени храни или хранителни групи като месо, млечни продукти и заместването на хранения с течности)
• Доказателства за преяждания (като изчезването на големи количества храни от шкафовете и хладилника, голямо количество опаковки от храни кофата за боклук, запасяване с храна в подготовка на преяждане)
• Доказателства за повръщане или злоупотреба с лаксативи (като чести отивания до тоалетната по време или след хранене)
• Свръхусилени или компулсивни физически занимания (например когато има травма, при лошо време, отказ да се отмени фитнеса по каквато и да било причина)
• Списъци с „добра“ и „лоша“ храна
• Развитие на обсесивни ритуали около подготовката на храната и храненето (например настояване храната винаги да е по определено време, използване на точно определени прибори и съдове)
• Избягване на всякакви социални ситуации, включващи хранене
• Често избягване на хранене с всякакви извинения („вече ядох“, „имам алергия/непоносимост“)
• Фокусиране върху подготовката и планирането на храненето (пазаруване, готвене за другите, но без да се храни с тях, четене на готварски книги и рецепти, книги за хранене)
• Усилен фокус върху формата на тялото и теглото (сайтове и мобилни приложения, съвети за диети и режими, интерес към слаби знаменитости)
• Повтарящи се или обсесивни проверки върху тялото (често мерене на кантар, дълго време в огледалото, пощипване да се види подкожната мазнина и т.н.)
• Отдръпване от приятели и приятелска среда, включително и от занимания, които преди това са носели удоволствие
• Промяна в начина на обличане, като например носене на „торбести“ дрехи
• Хвърляне на храната или тайно хранене; лъжене колко или каква храна е била изядена
• Изключително бавно хранене (например с чаена/кафена лъжичка, рязането на храната на супермалки парченца)
• Продължителен глад

Физически знаци

• Изненадващо или бързо отслабване
• Чести промени в теглото
• Чувствителност към студ (зъзнене дори и в топло време или помещение)
• Отсъствие или нарушение в менструалния цикъл
• Знаци на често повръщане – оттекли бузи или линията на челюстта; ранички на кокалчетата на пръстите на ръцете или специфично разваляне на зъбите 
• Припадъци, замаяност
• Умора – непрекъснато усещане и трудност за справяне с нормалните дейности

Психологически знаци

• Повишен интерес към формата на тялото, теглото и външния вид
• Повишен страх от качване на килограми
• Непрекъснато внимание към храната или активности, свързани с храната
• Нехаресване на тялото
• Изкривено възприятие на тялото (като например оплакване, че е „дебел“ или че се чувства/изглежда така, дори когато е със здравословно или поднормено тегло)
• Увеличена чувствителност при коментари или критики върху теглото, формата на тялото, храненето или физическата активност
• Увеличено безпокойство около времето за хранене
• Депресия или тревожност
• Рязка смяна на настроенията и подчертана раздразнителност
• Лошо самочувствие (чувства на липса на смисъл и стойност; срам, вина или омраза към себе си)
• Черно-бяло мислене (всичко е само „добро“ или „лошо)
• Чувството, че е „загубен контрола върху живота“
• Чувството, че не можеш да контролираш поведението си, когато си около храна

Хранителните разстройства – болестно преяждане, булимия и анорексия – включват силни емоции, нагласи и поведения, като носят сериозни емоционални и физически проблеми както при жените, така и при мъжете. 

Болестно преяждане

• Чести епизоди да консумиране на големи количества храна, но без поведения, които да предпазят от качването на килограми, като повръщане.
• Усещането за загуба на контрол върху себе си по време на ядене.
• Усещането на силен срам или вина по отношение на тези епизоди
• Индикации, че преяждането е вън от контрол като ядене, когато не ки гладен, ядене, когато се чувствате зле или хранене сам, заради срам от поведението си

Булимия нервоза

• Чести епизоди на изяждане на големи количества храна, последвани от начини за контрол на приетото чрез изхвърлянето им чрез провръщане
• Усещането за загуба на контрол върху себе си по време на ядене.
• Лошо самочувствие

Анорексия нервоза

• Неаддекватно приемане на храна, което води до тегло, което е много ниско
• Силен страх от качване на килограми, силен страх от килогравите и поведение, което цели да предотврати качване на каквито и да било грамове
• Невъзможност да се прецени ситуацият
• Преяждащо/пургативен тип, който включва преяждане и/или през последните три месеца
• Рестриктивният тип не включва преяждане или пургативи (чистителни средства).

Други разстройства на храненето

• Храненително поведение, което причинява сериозен дистрес или неприятно усещане, но не среща критериите за хранително разстройство.
• Такива примери са:

• • Атипична анорексия нервоза (теглото не е под нормалното)
  • Булимия нервоза (с по-редки повръщания)
  • Болестно преяждане (по-рядко, но съществува)
  • Злоупотреба с пургативи (без преяждане)
  • Синдром на нощното хранене (свръх приемане на храна нощно време)

–––––––

Допълнение от 20/05/2018:

Препоръчвам книгата „Войната с храната„, на която съм редактор и автор на предговора (може да го прочетете тук), за да направите крачки в опознаването на проблема си.

Книгата може да намерите само онлайн. 

Във видеото в поста ще видите момче, което е на 12 и страда от анорексия нервоза в нейния класически вариант, описан в медицинската литература, която включва страх от напълняване, усилено и компулсивно физическо натоварване, загуба на тегло и мисли за липса на лично значение и срам. Той също така е отличен ученик и с чистота. Момчето идво идва от подкрепящо семейство с фамилна история на ОКР и перфекционизъм. Той говори за „гласовете“, които му казват какво да яде и пие, но няма симптоми на психоза, освен налудното усещане, че е дебел.

Публикувам това видео, защото показва как се започва, че анорексията не е „само за момичета“ и дава обща идея как върви разказът на момчето.

Преводът е автоматичен (не успявам да съм добра и в това да слагам субтитри на видеа в youtube, извинявам се)

Повечето статии, които са достъпни, са насочени към хората, които страдат от хранително разстройство, но сравнително рядко може да се прочете какво да правите, ако разберете че жената (или мъжа), с когото имате връзка, страда от нещо подобно. Щом сте разбрали – и то от нея/него, това е знак, че ви има невероятно доверие, защото споделянето има няколко страни – разкриването, споделянето и започването на оздравителния процес. Хората с хранителни разстройства знаят, че ще разстроят другия и затова поставянето на масата на проблема е много важен знак – и вик за помощ. Вероятно и преди са се опитвали да ви го кажат, но в последния момент са се разколебавали, затова сега, когато вече може да си обясните неясната тревожост, странните действия и други особени поведения и настроения вече ставате човек, от когото зависи много.

Този пост е, за да ви дам идея какво да казвате (а понякога какво да премълчавате).

Първото е да разберете от какво страда вашия партньор, като попитате директно в първия възможен момент, след като сте в състояние да говорите за това – щом се е престрашила да сподели, това е отговор, който ще запълни празнините. Основните хранителни разстройства са анорексия, булимия и болестно преяждане, за които може да прочетете в блога ми.  Прегледайте и 9 истини за хранителните разстройства, които ще ви дадат необходимия минимум.

• Надявам се, че след като научите повече, ще разберете, че това са сериозни заболявания и че не е толкова лесно, човек да се „вземе в ръце“ и да се „стегне“. Повярвайте ми, най-вероятно тя вече се е опитвала многократно, но не е успявала.
• Попитайте я какво може да направите за нея и как да й помогнете.
• Ако се се случвало да правите забележки за начина, по който изглежда – дори с абсолютно чисти помисли – просто спрете.
• Спрямо вида хранително заболяване, от което страда, попитайте какво може да направите, че да й помогнете – например да я насърчавате да се храни или да я спирате, може да има идея.
• Бъдете търпеливи, защото ще има моменти, в които тя ще прилича на някой друг, когото не познавате или ще иска нарочно да се скарате (дори за ден), за да се разделите и тя да продължи със саморазрушителното си поведение.
• Не се отнасяйте с нея като с смъртоносно болен човек, а с човек, който ще се излекува. Ще бъда директна, защото има мъже, които решават, че ако жената е болна от хранително разстройство може би „нещо не е наред“. Ако си помислите такова нещо, наистина не оставайте с нея. Не защото тя няма да се възстанови, а защото може би вие не я обичате достатъчно, че да минете през този период заедно.
• Затова последното, което ще напиша е, че тези хранителните разстройства са опасни и тежки, но помагат на човек да се стане по-добра версия на самия себе си.

Ема Томпсън, актриса със завидно минало – два Оскара, като за начало на изречението. Ема Томпсън наскоро в шведско тв предаване отвори разговора за проблема с анорексията в Холивуд, който нарече „ужасен“- „Това зло кръстосва там и дори става по-зле“.

Тя обясни, че не се е преместила да живее в САЩ въпреки успешната си кариера, защото не е могла. „Може те ли да си представите. Всеки път, когато отида в ЛА и си мисля „О, Боже, аз съм твърде дебела, за да отида там. Мисля си, че ще ми кажат, когато пристигна „Ти си дебела и си стара. Ходи си вкъщи“.

Какво е важно според мен в тези нейни думи? Признаването на проблема – и факта, че дори да си успешна – и красива – изискванията стоят и са трудни за преживяване. В случая на Ема Томпсън дори не можем да кажем, че не й се е случило да използва таланта си и той дори е бил възнаграден щедро от съдбата.

В практиката често дискутирам въпроса какво е „нормално“ хранене.

Ок, нормално. Все пак една част от хората идват с проблема, че приемат храненето си не като съвсем нормално и то наистина не е такова.

Какво е „нормално“ тогава?

• Нормално е да се храниш тогава, когато огладнееш.
• Да престанеш да ядеш, когато си се заситил – нито по-рано, нито по-късно.
• Да се стараеш да се храниш здравословно, т.е. поемайки основните хранителни групи, но без да налагаш големи ограничения в избора на храна.
• Да се храниш поне три пъти на ден в порции, съобразени с нуждите и вкусовете ти. Това може да е и пет пъти дневно (с двете междинни закуски) или пък да е по схемата „малко и често“.
• Да си доставяш удоволствие от храненето и избраната храта, без да се чувстваш гузен.
• Да си разрешаваш да ядеш неща, които са „вредни“, но без угризения и без прекаляване.
• Нормално е да искаш да ядеш определени храни, когато се чувстваш зле, тъжно ти е, радостен си или ти е тъпо.
• Преяждането понякога – например при празници – или когато пред теб има необикновено вкусна храна – също е нормално, стига да не е ежедневие. Понякога е нормално да не ти се яде, без да си гладен, но продължава кратко.
• Нормално е да правиш грешки в храненето си, дори когато си здрав и не страдаш от хранително разстройство. Как беше? – „Човешко е да се греши“

Ако храненето ви не се вписва в тези точки, направете теста за риск от хранителни разстройства, публикуван на сайта Войната с храната

–––––––––

За не-нормалното преяждане, повръщането и анорексията може да прочетете в свързаните материали

–––––––

Допълнение от 20/05/2018:

Препоръчвам книгата „Войната с храната„, на която съм редактор и автор на предговора (може да го прочетете тук), за да направите крачки в опознаването на проблема си.

Книгата може да намерите само онлайн.