ревю на книга

„Родителски наръчник за хранителни разстройства“//Лорън Мълхайм (РЕВЮ НА КНИГА))

За пръв път тази книга попадна при мен след издаването й през 2018та година. Всъщност от години следя работата на д-р Мълхайм и съм се срещала с нея на конференции. Тя е представител на модалност, която настоява за твърди мерки и в доста, но не всички, случаи това е начин който дава добър ефект за овладяване на хранително разстройство, особено при по-млади пациенти.

Радвам се, че книгата беше издадена на български от издателство „Изток-Запад“, защото категорично имаме нужда от тази книга – родители и терапевти, защото предлага валиден и работещ модел, който може да бъде прилаган съвместно с всички останали модалности, които работят в областта на хранителните разстройства (психотелесни, неорайхиански, когнитивно-поведенчески, психоаналитичен, юнгиански, семейна терапия и т.н.).

Ключовото тук е – научно доказана информация, подробно описание, конкретни съвети.

Книгата не замества психотерапия на засегнатото от някоя от тези болести дете, също така искам да обърна внимание, че работата на родителите с техните чувства и преживявания по време на боледуването на детето им е недостатъчно добре засегната тема у нас – боледува не само човека, но и неговите близки и затова в годините броят на родители, които идват на консултации при мен на лица под 16, които се лекуват другаде, расте.

 

„Родителски наръчник за възстановяване на тийнейджъри с анорексия, булимия или пристъпно преяждане“, Лорън Мълхайм, 2024, Изток-Запад

 

 

 

Препоръката ми в сайта на издателството

Стратегии за намаляване на самокритичността (РЕВЮ НА КНИГА)

Когато самокритичността пречи, полезен ресурс за промяна е книгата

The Self-Talk Workout на  Рейчъл Туроу, която разглежда тази тема.

Ето това са накратко онези причини и факти, които могат на влияят на нивото ни на лична критика.

 

1. Самокритиката е навик. Както всеки друг навик, той може да бъде променен с практика и усилия.

2. Самокритиката често е неточна и безполезна. Нашият вътрешен критик често греши относно нашите способности и нашата стойност.

3. Самокритиката може да има отрицателно въздействие върху нашето психическо и емоционално благополучие. Може да доведе до тревожност, депресия и ниско самочувствие.

4. Можем да променим нашите модели на саморазговор, като практикуваме конкретни стратегии. Тези стратегии включват забелязване на нашите успехи, провал напред, умело разрешаване на всички чувства, предизвикване на вътрешния ни критик, преформулиране на нашите истории и говорене любезно със самите нас.

5. Отнема време и последователност, за да променим нашите модели на саморазговор. Не очакваме да научим ново умение за една нощ и промяната на самообсъждението ни не е по-различна.

6. Промяната на говоренето ни със себе си може да доведе до редица ползи. Тези предимства включват подобрено умствено и емоционално благополучие, повишено самочувствие и по-добро представяне.

7. Всички сме достойни за самосъчувствие. Всички правим грешки и всички имаме недостатъци. Но всички ние заслужаваме любов и доброта, включително и от себе си за себе си.

8. Можем да започнем с малко. Не се чувствайте така, сякаш трябва да промените всичко в разговора си за една нощ. Започнете, като практикувате една по една стратегия.

9. Да сгрешим има своята добра страна. Всеки се подхлъзва от време на време. Ако установите, че се връщате към старите модели на саморазговор, не се самоуморявайте за това. Просто се вдигнете и започнете отначало.

10. Не сте сами. Милиони хора се борят със самокритиката. Има много налични ресурси, които да ви помогнат да промените моделите си на саморазговор.

Книгата може да е полезна на всеки, който иска да подобри емоционалния си живот, когато страда от самонаказване и да култивират по-състрадателни и подкрепящи отношения със себе си.

 

Към месец май 2024та книгата не е издадена на български, заради което давам линк към сайта на авторката Рейчъл Туроу и оттам може да я вземете през платформата, през която купувате книги.

В годините съм правила много линкове към амазон и сега бях на път да го направя, но след като се появиха много данни за лошите трудови условия на хората, които работят в сайта избирам да не подкрепям печалбите на Безос.

 

Photo by Mizzu Cho: https://www.pexels.com/photo/rotten-apple-surrounded-by-fresh-red-apples-on-a-wooden-surface-6934550/

Три книги, които препоръчвам, свързани с емоционалното хранене

Първата книга, която искам да ви предложа е на Джулия Бъкройд, тя е според мен от основните книги на български, които си струва да прочетете, когато се интересувате от емоционалното хранене и хранителните нарушения като цяло.

 

Името й е „Войната с храната“ и разглежда една от основните теории, която има ефект и подпомага терапията на хранителни разстройства. Това е много ценно издание, което показва типовете хранителни нарушения, техния генезис и развитие, както и причините, които ги предизвикват. Вътре има много ценни въпроси и насоки, които са полезни за всеки.

Цената й е 25 лв и се поръчва само онлайн, няма я по книжарниците, защото е издадена от независимо издателство. Това е сайта, на който може да го направите.

 

Втората е дневника за лична терапия, който е моя работа, казва се „РазниМисли“ и може да помогне за идентифицирането на различни емоционални и други състояния, има включени задачи и доста място за писане. Терапевтичният дневник може да се използва както самостоятелно, така и когато посещавате друг терапевт. Може да го намерите в книжарници Сиела и за поръчка онлайн в техния сайт  на цена 17 лв и може да покрие за една година.

 

Третата книга, която препоръчвам е „Тихо! За това не се говори“ на Десислава Христозова или „Деси, Къде си?“ (вижте н YouTube и Instagram), която разглежда проблема с наднорменото тегло през различни теми, като в нея има участие на различни специалисти, включително и моето. Книгата е полезна особено за тези, които живеят за стигмата с теглото си. Книгата е на цена 19.95 лв и може да я намерите в книжарвиците или да поръчате онлайн

 

 

АКО ТЕМАТА ЗА ЕМОЦИОНАЛНОТО ХРАНЕНЕ Е ВАЖНА ЗА ВАС,

МОЖЕ ДА СИ КУПИТЕ УЕБИНАРА

ЕМОЦИОНАЛНОТО ХРАНЕНЕ И КАК ДА ЖИВЕЕМ (БЕЗ) НЕГО

 

 

 

.

.

.

Photo by Ánh Đặng: https://www.pexels.com/photo/woman-sitting-and-reading-16446082/

Глюкозният експеримент, част първа

„Глюкозната революция“ на авторката Джеси с труднопроизносимата фамилия Инчуаспе, е една от най-популярните книги от момента на издаването й през април 2022ра и след това на български в началото на май 2023 от издателство Колибри и в Сторител.

Започнала като инстаграм акаунт, Glucose Goddess, има над три милиона последователи и самата тя е учен, т.е. не й говорят звездите, родовата травма и това, че е отслабнала в някакъв период от живота си, а зад интереса й има учене, изследвания и здрав разум. Това, че пише разбираемо, е големият й коз, за да стане такава сензация и бестселър.

 

По указ на Глюкозната кралица

солена, не сладка закуска;

при хранене – първо фибри, после протеини, накрая въглехидрати

преди въглехидрати – пийте половин час по-рано лъжица ябълков оцет във вода

след ядене на въглехидрати – физически упражнения, дори да е на място вкъщи

 

Плюсовете

Джеси Инчуаспе не отрича хранителни групи (+); провежда експерименти, за да провери дали научни теории за хранене са верни (+) и начинът на хранене, който предлага е лесен за разбиране (+); приложим в ежедневния живот (+).

Книгата е вълнуваща.

Джеси обаче така описва процесите, че докато я четях в самолета, си казах – а защо да не проверя дали всичко това се отнася и за мен?

Като психотерапевт работя с хора с нарушения в храненето (хранителни разстройства) и се интересувам от процесите, които доведоха до една от големите (невидими) пандемии, едно от което е затлъстяването.

Затлъстяването в световен мащаб е толкова сериозно, че всеки, който се занимава със здраве и има здрав разум, е ужасен. Живеем в обезогенна среда (среда, която подпомага затлъстяването), към която ние сме податливи. От друга страна възрастта е от рисковите фактори, независимо от средата, за качването на килограми (родена съм миналия век, все пак).

Така, както другите етапи на живота, в средна възраст, за пореден път, телата на хората се променят – килограми вече не се свалят за седмица, самата структура на тялото започва да се променя, за хормоналните и метаболитните процеси пък да не говорим (има си специалисти за това).

Затова и реших да видя какво се случва в моето тяло. Разбира се, развитието на технологиите и съществуването на CGM сензори много ме улесни.

В няколко поста, най-вероятно два, ще споделя моите наблюдения и впечатления от този експеримент, който започвам с идеята да е 14 дневен и в който проследявам етапите през които преминавам и какво научавам от него.

Уговорка: Не съм спонсорирана от компания и нямам заболяване, което да проследявам.

Цел на експеримента: какви са глюкозните нива в тялото ми, от кои храни се влияят и по какъв начин, да разбера има ли нещо, което не знам за глюкозата?

Средства: CGM сензор

Започнах от това първо да се поинтересувам от видовете сензори. Те са създадени за хората с диабет тип 1, а в някои случаи са и животоспасяващи. В моя случай целта е по-скоро мониторинг и наблюдение върху естествения ми начин на хранене и евентуално модифициране.

сензорът на ръката ми

Избрах от последните поколение от този тип сензори. Той е много удобен за носене, практически не се усеща и поставянето на задната част на подмишницата не е болезнено. Той предава данни 14 дни, след което трябва да бъде сменен с друг.  Свързва се или със смартфон/часовник или с четец на същата компания и така може да следите нивата си на кръвна захар.

Уточнение – ясно е, че нивата се качват и спадат, но това, за което сензора помага на човек, който няма диагностицирано заболяване е,

да видкексът, стига до 9 mmolи в реално време какво се случва.

Колкото и да знам как действа сладкото, едното единствено парче домашен портокалов кекс, което изядох в събота на закуска ме изненада колко качи нивата на кръвната ми захар. Също така и колко по-добре изглежда всичко, когато ям зеленчуци.

Много хора при това са в състояние на преддиабет, без дори да си го поставят в проблемите, които са им на дневен ред. Скринингът за диабет (тип 2) обаче следва да започне на 35-годишна възраст и има специфични тестове, които се прилагат от личния Ви лекар и/ли ендокринолог.

Проблемът с диабет тип 2 е, че той става все по-често срещан при деца и юноши, вероятно поради нарастването на детското затлъстяване, а при възрастните – че плавното покачване на тегло постепенно уврежда здравето. Онези „2-3 килограма“, които те тормозят на 25, постепенно стават онези „10-20-30“, които се опитваш да обясниш с възрастта или стреса, но каквото и да е обяснението – портокалов кекс, алкохол или просто недобър стил на живот и неглижиране на тялото, резултатът е качване на килограми, а оттам и една неприятна поредица от незаразни болести, които ще пропусна да изброя.

Докато човек е в преддиабет, това, което може да направи е да избере по-здравословен начин на живот, за да върне нивото на кръвната си захар обратно към нормалното или поне да го предпазите от покачване до нивата, наблюдавани при диабет тип 2. Разбира се, първото, което разбира човек в този експеримент е, дали е в преддиабетно състояние и ако е, може да предприеме мерки, като първата от тях е среща с лекар.

 

Техническа информация

Част от глюкозните сензори не се предлагат на българския пазар в аптеките, хората го купуват от малки частни вносители – може да ги намерите в групите за сензори и в сайтове за продажби. Обичайно цената е 100-150 лв за сензор. Купуването на четец не е необходимо, ако решите да следите през приложение. Приложенията също не са официални и се не свалят от Google Play и са доста дървени. Аз започнах да използвам приложението за проследяване Juggluco и ми трябваше време преди да го стартирам.

Размислите ми от събота до сега

Въпреки неудобствата при инсталирането, получавам статистики, които ми дават и още насоки за по-качествено хранене.

Мисля си, че този експеримент е подходящ за всеки, на когото „всичко му е наред“, обаче е наясно, че е с наднормено тегло и че не е само движението, което му липсва, но и промяна в храненето. Това би помогнало да проследи кои са местата, в които нивата на кръвната му захар „чупят скалата“.

След този чудовищно сладък портокалов кекс минавам целенасочено главно на солени закуски, както и глюкозената кралица препоръчва.

Ето как изглеждат 20те пържени картофки днес на обяд:

и чушките с боб от неделя

 

Като цяло оценявам добре диетата си, но имам още 10 дни със сензора и ще видя как влияят храните, с които обичайно се храня.

Интересно ми е също и това, което казваме понякога „паднала ми е кръвната захар, трябва ми нещо сладко“, дали е вярно (засега не).

 

 

Още по темата

Сайтът на „глюкозната кралица“

Преди време Колибри бяха издали друга книга в подобен със свеж, жизненерадостен стил – Джулия Ендерс („Черво с чар“), прочетете я и нея, ако се интересувате от, хм, вътрешния си живот.

Рецептата на шокиращия кекс (3 яйца, 300 гр брашно, 300 гр захар, 150 мл олио, сокът от изцедени два портокала, 10 гр бакпулвер се смесват – първо яйцата и захарта, после останалото, пече се 40 мин на 170-18- градуса)

 

Дисекция на токсичните връзки (РЕВЮ)

Книгата на д-р Саркис „Излекуване от токсични връзки“ е добро четиво за всеки, който се замисля дали… не „полудява“ или какво се случва, защо е изпаднал в състояние, в което се чуди какво става с него; защо въпреки че е правил всичко във връзката си с някого – партньор/приятел/родител, все е от кривата страна.

Авторката е клиничен психолог на частна практика, специалист по синдрома на дефицит на вниманието и хиперактивност, тревож­ност и нарцистично поведение. Книгата е написана четивно, с постепенен увод в темата и натрупване на информация. Д-р Саркис дава своето мнение какви са крачките, които да предприемете, когато се уверите, че сте част от такава връзка. Нейният опит, освен в кабинета й е, е базирана на практиката й като медиатор във Висшия съд на щата Флорида и е виждала проявите на токсични отношения в съда, особено в дела за попечителство.

Това е книга да самопомощ и тя ще е достатъчна за някои читатели, които са преминали в една или друга токсична връзка, за други може да е начало на разговор с психотерапевт. Още в началото се поставя въпроса какво представлява токсичната връзка и по какво да познаем токсичните хора, след което тя разглежда темата защо е трудно да се възстановите след токсична
връзка и как да продължите живота си нататък, като тя не избягва от темата за трудния живот с чувствата към токсичните хора и защо се получава така, че е възможно да ти е мъчно за токсичен човек, какво се случва в душата ти, за да има място за нови хора. Тя не пропуска и други две точки – как да не повторим отново същата ситуация, но с друг човек и – като психотерапевт – какво да търсите в един терапевт, как да го изберете и т.н.

Понякога такава „практичност“ дразни, сякаш всичко е просто и лесно – бум-бам и всичко е ок за нула време, но д-р Саркис успява да съчетае теория, познания и да не дава „решения“, а да посочва пътища. Което, според мен, прави книгата много полезна за всеки – мъж или жена, който има нужда да влезе в темата за токсичните взаимоотношения.

 

 

–-

Из въведението на книгата

Въведение

Когато майка ѝ пиела, Джейн знаела, че нищо не може да я направи щастлива. Понякога майка ѝ изпадала в ярост и говорела на децата си, че ѝ съсипали живота и би било по-добре да не ги е раждала. Като че ли обаче тя най-много мразела Джейн – спъвала я нарочно или я блъскала на пода и после я ритала. Един път дори заповядала на сестрата на Джейн да я ритне. По време на тези изблици бащата на Джейн или излизал от къщи, или отивал в другата стая и затварял вратата. „Старай се да на е я разстройваш“ – казал той на Джейн.

Когато пораснала, за Джейн хаосът бил нормалното нещо, дори ѝ носел чувство на комфорт. Здравословните връзки ѝ се стрували скучни. Била свръхчувствителна и ако някой повишал глас или креснел, тя се изключвала и изпадала в некомуникативно състояние. Джейн намирала спасение в отдаване на работата си. Приятелите ѝ ѝ казвали, че е работохолик. Когато обаче тя изгубила работата си, влязла в низходяща спирала.

***

Когато го наели на работа, казали на Хашим, че ще работи в сплотен екип. „Ние сме като семейство“ – уверил го новият му шеф. Хашим бързо разбрал, че наистина били като семейство, но лошо семейство. Колегата му Сал си присвоил заслугите от работата на Хашим, включително и по проект, по който Хашим работил шест месеца. Сал подмятал обиди на расова основа по адрес на Хашим и то достатъчно силно, за да ги чуе и той. Като нямало какво друго да направи, Хашим попитал колегите си дали имат проблеми със Сал. „Сал обикновено си набелязва една жертва – отговорила му Сара, а другите кимали, съгласни с нея. – Аз просто го игнорирам, но предполагам, че ми е по-лесно, защото не съм му на мушката.“

Един ден на работна среща Сал нападнал Хашим пред всички. „Не помагаш в офиса – казал Сал, – но не съм изненадан – ти си толкова мързелив, колкото всички очаквахме.“

На Хашим му писнало. „Това е тормоз, Сал – казал той директно. – При това не ме тормозиш само мен, тормозиш и други колеги.“ Като казал това, Хашим се огледал за подкрепа от колегите си, но те мълчали. По-късно един от колегите споделил с Хашим, че не казал нищо, защото го било страх Сал да не започне отново да се държи зле с него. Хашим отишъл при шефа, за да се оплаче от поведението на Сал, но шефът му казал, че Сал е „примерен служител“ и никога не е чувал някой да е имал проблеми с него. Хашим загубил спокойния си сън, започнал да се буди с чувство на страх. Сал твърдял, че Хашим тормозел него. Накрая Хашим бил принуден да си търси нова работа.

***

Когато Кен и Сабрина се запознали в гимназията, едно от нещата, които ги свързвало, били техните „кофти“ семейства; родителите и на двамата влизали в спаринг мачове всяка вечер. Без да го осъзнават, Кен и Сабрина следвали модела на родителите си и връзката им била драматична и с много конфликти. Понякога разправиите им прераствали във физически сблъсъци, но после винаги се сдобрявали и се чувствали по-силни от всякога. Мислели си, че са достатъчно силни, за да продължат връзката си от разстояние, когато отидат в различни колежи. И двамата смятали, че отношенията им са така „страстни“, защото са силно влюбени. Когато отишли в различни колежи обаче, Сабрина осъзнала колко по-спокойна се чувства, когато Кен не бил наблизо.

Кен усетил дистанцирането на Сабрина и започнал да ѝ звъни и да ѝ пише съобщения, изисквайки тя постоянно да му казва къде и с кого е. Започнал да качва в профилите си в социалните мрежи свои снимки от партита с разни момичета, за да показва как си живее живота. Сабрина се тресяла от ревност и изгубила съня си. Постоянно следяла профила му, оценките ѝ започнали да падат. Тогава решила, че е време да сложи край на тази връзка, написала му: „Аз бях дотук“, и блокирала телефонния му номер, имейла му и профила му в социалните медии. Още същата вечер Кен пристигнал пред сградата, в която живеела. Отначало тя си помислила, че щом е направил това, явно я обича много. Кен обаче започнал да крещи на паркинга и да я нарича с всякакви обидни думи. Тя седяла на загасени лампи в жилището си и не му отговорила. Кен започнал да ѝ праща съобщения от непознати номера. Сабрина винаги се разстройвала от тези съобщения и се чудела дали някога ще може да се успокои наистина.

***

Щом четете тази книга, вероятно намирате нещо общо с Джейн, Хашим или Сабрина, без значение дали става дума за романтична връзка, проблеми в семейството или на работното място. Дори отношенията с най-близките ви хора ще имат своите върхове и спадове. Но когато има съревнование, скандали, ревност, обиди, враждебност, насилие и контролиращо поведение, това е знак, че сте в токсична връзка.

Възможно е наскоро да сте приключили токсична връзка или пък да обмисляте да го направите. Животът след спасяване от токсична връзка може да е труден. Може да е наранена душата ви или да е накърнена самооценката ви. Може да изпитвате гняв, да се чувствате предадени. Може да се самообвинявате за нещо, за което не сте виновни. Може да се чувствате затънали в блато и да не знаете как да продължите напред. Възможно е и да сте наясно в какви отношения сте, но да не сте готови да ги приключите, или да не можете да го направите по логистични или финансови причини.

Възможно е да четете тази книга не заради себе си. Може да сте клиницист с пациенти, които са жертви на домашно насилие или са част от дисфункционални семейства. Може да се грижите за някого или да обичате някого, който има токсична връзка. Книгата няма ви помогне да решите проблема на този човек вместо него, но ще ви покаже как да му помогнете и как да го подкрепите.

Какъвто и да е вашият случай, искам да ви кажа, че вашите чувства са напълно нормални и е изцяло във ваша власт да поемете контрола. Вие имате силата да се излекувате и да започнете по-добър живот.

Как стигнах до тази тема?

Зная какви щети причинява една токсична ситуация, познавам и моделите на поведение на токсичните хора, и то най-вече парадигмата „идеализиране, обезценяване, отхвърляне“, емоционалното насилие и газлайтинга (всички тях ще опиша подробно в глава 1). Последната ми книга – „Газлайтинг: Как да разпознаем манипулаторите и емоционалните насилници и да се освободим от тях“, изследва газлайтинга във всичките му форми, така че читателите да могат да идентифицират вредните взаимоотношения и да се спасят от тях. В двайсетгодишната си практика наблюдавам ръст в броя на случаите на газлайтинг, независимо дали става въпрос за партньорски отношения, семейни, или служебни. Жертвите на този тормоз търпят едни и същи модели на поведение – токсичните хора първоначално ги примамват и зарибяват, а след това внезапно ги отблъскват. Много клиенти отиват на първото си посещение при психотерапевт, чудейки се дали самите те не са токсичният човек във връзката, въпреки че поведението на другия без колебание може да се квалифицира като неуместно и дори опасно. Когато терминът газлайтинг стана по-популярен, повече клиенти започнаха да споделят за своите преживявания. Имаше случаи, при които хората са били в токсични връзки от години, опитвайки се да се освободят от тях, но само са затъвали все по-дълбоко в блатото. За да могат да съградят живота си наново, те трябва да ограничат или да спрат напълно контакта с токсичната личност. Когато поведението, което са търпели години наред, бъде назовано с име, те могат да го идентифицират и да се дистанцират от него.

Целта, с която написах книгата за газлайтинга, бе да помогна на жертвите на това поведение да го разпознаят и да се изтръгнат от вредящата им връзка. Настоящата книга продължава от там, където свърши предишната – изследва начините да се предпазите, да се излекувате и да избягвате в бъдеще токсичните отношения.

 

–-

 

Още по темата

Откъс от книгата в моя блог (защо може да помогне воденето на дневник)

Видео в YouTube на д-р Саркис, в което тя обяснява защо хората със синдром на дефицита на вниманието (ADHD) са по-податливи на токсични връзки, на английски, има субтитри

 

 

 

 

Photo by Engin Akyurt

 

Излекуване от токсични връзки (ОТКЪС ОТ КНИГАТА)

„Грижата за себе си не е еднаква за всеки човек“, пише д-р Саркис в книгата си Излекуване от токсични връзки и обяснява какво за нея е тази грижа и аз съм съгласна с нея, че това не е лукс, който понякога можете да до­бавите към живота си. Да, тя е необходимост и много точно формулира, че „грижата за себе си е да се отнасяте към себе си така, както бихте се отнасяли към най-добрия си приятел“.

 

Избрах този откъс от книгата й, в който тя включва към съветите за грижа са себе си и воденето на дневник, защото има такъв дневник за лична терапия на български и ако ви е страх от белия лист, той може да ви помогне да тръгнете по този път на грижа за себе си.

 

РЕВЮ НА КНИГАТА има в линка

…………………

 

из глава 7: ГРИЖЕТЕ СЕ ЗА СЕБЕ СИ

Водете си дневник

С всички „Бележки в дневника“ в тази книга вероятно сте за­белязали, че съм голям фен на воденето на дневник. Воденето на дневник помага да се обработят емоциите и също така дава възможност за ретроспективен поглед, при който човек вижда личния си растеж – в емоционален и в духовен план. Водене­то на дневник е полезно за вашето емоционално и физическо здраве. Ако сте били в токсична връзка, може да сте забелязали обостряне на съществуващи здравословни проблеми поради ви­сокия хроничен стрес, на който сте били подложени. Когато водите дневник, вие излагате мислите и чувствата си върху листа хартия. Вашият мозък ви благодари, че изваждате тези неща наяве. Като изведете навън мислите и чувствата си, мозъкът ви има по-малко неща за носене.

Може да си мислите, че воденето на дневник означава да за­писвате мислите си в бележник или тетрадка. Това е класиката, но има много различни начини – тази практика не е еднаква за всички. Ако предпочитате да изказвате на глас идеите си като начин да ги обработите, или ако просто не обичате да пишете, помислете за вариант да диктувате мислите си и да ги записвате с телефона си например – можете да го правите за няколко ми­нути, докато сте в колата на паркинга. Воденето на дневника не е задължително да става с думи – може да си правите рисунки.

Няма „точно определено“ време за водене на дневник. Въпреки че има доказателства, че колкото по-дълго време си водите дневник, толкова по-добре ще се чувствате, тук е важен фактът, че изобщо имате дневник. Прогресът си е прогрес.

От време на време преглеждайте дневника си. Може да ис­кате да извършите този процес с помощта на терапевт, особе­но ако сте преживели травма. Когато преглеждате написаното, дръжте фокуса си върху това колко сте израснали като личност през целия терапевтичен процес. Обикновено не забелязваме промените, когато сме насред тях. Но когато погледнем назад, можем да видим страхотни моменти на напредък. Можем също да видим моменти, когато сме мислили, че няма да успеем да преодолеем нещо, но ето ви тук, преборили сте се с проблемите.

–––-

Допълнителни 13 съвета за живота за и след оттърваването от токсичен човек в живота ви може да намерите в книгата на д-р Стефани Саркис – Излекуване от токсични връзки (10 основни стъпки за възстановяване след газлайтинг, нарцисизъм и емоционално насилие), издателство Сиела, 2023

 

Още по темата

Дневникът за (лична)терапия  РАЗниМисли, който направих и който също може да намерите в книжарниците или онлайн

Няколко „упражнения“, които може да направите сами, включени в РАЗниМисли

 

 

 

 

 

 

РЕВЮ НА КНИГА „Откровено за изневярата“ на Естер Перел

Препоръчвам на пациенти „Откровенно за изневярата“ на Естер Перел откакто излезе 2017та, но беше достъпна само за четящи английски.

В петък я взех, за да видя как е превода, но щом видях, че е на моята адашка Детелина Иванова (която също е превела и „Тялото помни“) започнах да я препрочитам за удоволствието от добрата психотерапевтична литература и превод в едно в неделния следобед.

Книгата не е толкова за психотерапия на двойки, поне според мен, колкото опит за обяснение защо връзките днес са такива, каквито са. Или по-точно – какво не знаем за пътя, по който вървим, какви са камъните, в които се препъваме и фантазиите, които носим. Препоръчвам я на всеки във връзка – тримесечна на ръба на сериозна или в дълъг брак, защото в нея има дълбочината и честността на един добър терапевт като Естер Перел.

В нея има и откъс, свързан с писането, който ме вълнува заради собствения ми проект „РАЗниМисли“.

„Насърчавам писането – в дневник, до мен или помежду им – като отдушник на напрежението. Воденето на дневник осигурява безопасно пространство за катарзис, без ограничения. Писането на писма е по-обмислен, внимателно редактиран процес. Двойките често се нуждаят от отделно ръководство, за да намерят точните думи. Понякога писмата се четат на глас по време на терапевтичните ни сесии. Понякога се изпращат с копие до мен. Има нещо дълбоко интимно в това да бъдеш свидетел на епистоларните диалози между тези нарушени души. Това предлага съвсем отделен прозорец към връзката, който човек не може да забележи само от кушетката…“

пише Естер Перел, в „Откровено за изневярата“.

 


Бележка под линия

Запознах се с Естер Перел през 2013 или 2014, когато тя беше в България и имам спомени от нейния уъркшоп и след това едно интервю, което направихме на тротоара пред Слънце Луна на малките Пет кьошета, чиито звуков файл издирвам, за да го пусна в подкаста. Но ако не го намеря, ще открия и публикувам скоро интервюто в блога. Тогава беше излязла книгата й „Еротичната интелигентност“, която вече не е налична и заради това няма да дам линк за нея, но също е много любопитна.

 

 

Книга за смъртта (РЕВЮ)

„Това не е тема за деца“, притеснено казва моя близка, когато й казвам каква е доставката, която чакам.

Отскоро „Книга за смъртта“ на шведската авторка Пернила Сталфелт в каталога на издателство Точица и тези 28 страници попълват една огромна липса – тази на помощ на възрастните да говорят за смъртта с децата, без самите те да използват за опорни точки собствените си детски страхове.

Смело начинание е издаването на книгата на български, но надявам се повече хора да посегнат към нея, когато се чудят какво да кажат по темата на своите деца. Лично аз не си представям как я купувам и ей така си я четем за лека нощ, но определено, когато темата е на дневен ред за дете и родител не успява да намери думите да говори по нея – ще спести неудобството и тревожността на възрастния.

Около петгодишна възраст повечето деца започват да разсъждават двете големи теми на живота, ах тези малки философи! – секса и смъртта. Но ако днес има достатъчно, което да ви послужи и прочетете дори онлайн, както и много добри книги (включително и издадените още през 80те на български на Мари-Клод Моншо Истината за бебетата и Бебе на нулева възраст), то по втората тема мълчанието е оглушително  и вместо за щъркели се говори за звездички, дори на деца в училищна възраст.

Темата за смъртта често влиза през директни въпроси кой кога и как ще умре, които детето задава, например „Мамо, кога ще умреш“, „Аз кога ще умра“ и т.н. и индиректно през страхове, фобии, безсъние и сънища или в желанието винаги да останат малки (това е свързано с вярването им, че малките не умират). Тези, които не искат да говорят по темата, са възрастните, от желание да щадят съзнанието му и тяхната тревожност се отразява на детето като то решава да не ги безпокои по въпроса, заключвайки тревожността в себе си, но най-вече без да е получило успокоението на това да може да сподели мислите си. „Има убедителни доказателства, че децата откриват смъртта на ранна възраст, схващат, че животът в крайна сметка ще бъде унищожен, прилагат това познание към себе си в резултат на откритието изпитват силна тревожност. Основна задача на развитието е да се справят с тази тревожност и детето го прави по два основни начина: като променя вътрешния си субективен опит. Детето отрича неизбежността ни постоянството на смъртта. То създава мит за безсмъртието – или благодарно поглъща митовете, предложени от по-възрастните. Детето отрича и собствената си безпомощност пред присъствието на смъртта, като променя вътрешната реалност“, пише Ървин Ялом по тази тема.

Темата може да бъде провокирана и от смърт в семейството, на близък или дори на домашно животно или умрял червей в детската дори. Когато не говорим за нещо, оставаме във вакума на въображението си и това може да е галактическа самота, когато си дете.

В този момент „Книга за смъртта“ може да изиграе своята роля в демистифицирането на смъртта. В едно от малкото си интервюта авторката казва: „Мисля, че е забавно да пишем за важни неща, но по прост начин. Децата казват такива невероятни неща и рисуват толкова красиви рисунки и обичам да се изненадвам от детските перспективи и начини на мислене. Затова искам да работя с деца и да правя книги за деца. Животът става забавен и вълнуващ по този начин“. Пернила Сталфелт подхожда в темата директно, което само може да спечели едно дете: „Един ден си имаш дядо. На другия може повече да не го видиш. Тогава ти става страшно празно и тъжно“.

Такава остава книгата, откровена, до края – как точно протича погребение, какво се случва след смъртта според различните религии…и на много от възрастните може да им призлее от чувството за хумор и липса на почтителност, но ми се струва, че точно тази щипка типичен детски хумор я прави добра, защото  шегите на 5 плюс рядко са достойни за светски разговор и английския кралски двор, а тази специфика е уловена от авторката. Малко за нея – родена е през 1962 г. През 1997 г. тя получава най-важната шведска награда за илюстратори, наградата Елза Бесков, за първата си детска книга. „Книга за смъртта“ е била номинирана през 2001 г. за наградата на немската литература за младежи. Работи в Музея за модерно изкуство в Стокхолм.

Свободен си пред слънцето на деня

Свободен си пред слънцето на деня, свободен си пред звездите на нощта.

Свободен си също, когато няма ни слънце, ни луна, ни звезди.

Свободен си дори и когато затваряш очи за всичко, що го има.

Ала си роб на когото обичаш, защото го обичаш.

И си роб на който те обича, защото те обича.

Халил Джубран

 

Ливанският автор е най-известен у нас с онези красиви думи –  „Твоите деца не са твои деца.
Те са рожба на зова на живота към самия себе си. Те идват на света чрез тебе, но не от тебе.
И въпреки че са при теб, те не ти принадлежат. Ти можеш да им предложиш любовта си,
но не и мислите си, защото те имат свои собствени. Ти можеш да дадеш подслон на телата им,
но не и на душата им. Защото тя обитава къщата на утрешния ден, която не можеш да посетиш дори в мечтите си. Ти можеш да се опиташ да бъдеш като тях, но не се опитвай да ги направиш като себе си. Защото живота не се връща назад и не е спрял при вчерашния ден“  (от книгата Пророкът).

Но друга е идията ми – а именно, че той е от хората, за които може и да не знаете нищо и да решите, че е дошъл да ви предизвика или да каже нещо, което вие също мислите – каквото правят често добрите автори.  Джубран е от хората, за които не ме интересува особено какво е правил и с кого – защото мъдростта му е отвъд времето, географията и фактите.

Може да купите Пясък и пяна на Халил Джубран (ФАМА, 10 лв), откъдето е откъса в началото и онлайн да я подарите на някого, когото обичате или да я прочетете в Читанка

Още по темата
БиБиСи разсъждава защо Бийтълс и Индира Ганди са се повлияли също от него
Любовните писма на Халил Джубран в Brainpickings, сайта на Мария Попова (Фигури)
Запазила съм за ваканцията да гледам с децата филма The Prophet по Джубран, има го тук-там
Снимка Herman. io from Pexels

Мъжът, който взе жена си за шапка от Оливър Сакс (РЕВЮ на книга)

„и други клинични истории“ е продължението на заглавието на Мъжът, който взе жена си за шапка и ако не гениално, то това поне със сигурност много забележимо и „продаващо“ заглавие – все пак в свят, в който мъжете взимат жените си за какво ли не (от „любовта на живота си“ до „чума“), е известно разнообразие някой мъж да вземе жена си за шапка.

Любителка съм на клиничните истории – хем има какво да научиш или да си напомниш (образователен ефект), а също така и носи утешение, че и други хора си блъскат главите с трудни истории.

Но ако при Ялом, Грос или Талис, дори при Букай, виждаме истории на психотерапевти и техните пациенти, при Оливър Сакс, нека предупредя, ще се срещнете с истории, свързани с невронауката – все пак той е невролог и ни въвежда в света на мозъка, на необичайните случаи, в които обяснението се намира в черепната кутия. Книгата е от първите в жанра си и е направила голям бум през 80те години не случайно. Към описанието на сложни случаи и изключения, Оливър Сакс е добавил и онова лично отношение към разбирането на пациентите, което отличава добрият лекар и го преписвам, за да го цитирам:

Всеки от нас си има жизнена история, вътрешно повествование – чиито непрекъснатост и смисъл съставляват основата на живота ни. Може да се каже, че това повествование, този „наратив“, който непрекъснато градим и изживяваме, представа нашата идентичност.

Ако желаем да опознаем някого, ние се интересуваме „каква е неговата история“ – неговата реална, съкровена история, – защото всеки един от нас е биография, разказ. Всеки от нас е единствен по рода си наратив, който непрестанно и несъзнавано от, чрез и вътре в нас. Градивните му елементи са нашите възприятия, чувства, мисли, действия и не на последно място нашите устни разкази. В биологично и физиологично отношение не сме така различни един от друг, но от исторична гледна точка всеки е неповторим.

За да бъдем себе си, ние трябва да разполагаме със себе си: да владеем жизнената си история, да помним вътрешната си драма, своето повествование. Човек има потребност от нескончаемия вътрешен наратив, за да поддържа своята идентичност, своя Аз.

 

глава 12 –  Въпрос на идентичност – Мъжът, който взе жена си за шапка и други клинични истории, Оливър Сакс, издателство Изток Запад, 2020

 

Още по темата

Личният сайт на Оливър Сакс

Книгата в Сторител (на английски)

Статията за живота му в New York Times

 

 

 

.

Димитрина Проданова, детски психолог – „Ако съм успяла да проясня дори едно мрачно детство, тогава съм доволна”. Мисля, че не е само едно. Доста са. И това ми дава криле“.

Времето е като цедка. Остават големите камъни. Запознах се с Димитрина на едно от събитията, които Pampers организира преди години и така, стъпка по стъпка, разговор след разговор, започнахме да се доближаваме и сближаваме.

Видях как се написа първата книга, как първо в очите й се роди втората и така с Димитрина сме тук, в този момент, в който отново сме седнали – аз с неизменното кафе, а тя чай с жасмин, за да си говорим.

Това не е обичаен разговор, защото нито един от въпросите не е мой – те са извадени от нейните разговори с деца и тийнейджъри в „Превод от детски за напреднали“ (може да я поръчате онлайн). В нея ще намерите истории от кабинета й, много информация за света на децата и тийнейджърите, за онова, което родителите искат да научат за децата си, за да са по-разбиращи родители.

Искаш ли да си поговорим малко?

И много може. Обичам да си говоря с хората. Любопитни са ми. И именно това мое любопитство към този калейдоскоп от светове, който циркулира около мене, беше един от подтиците ми да пожелая да стана психолог. А беше отдавна – бях едва на 15 години.

Разкажи ми нещо за себе си. Например – трите най-важни неща, които те определят каква си?

Не съм много сложна за разгадаване, по простата причина, че съм много искрена. Винаги съм притежавала това умение да си казвам какво мисля, как се чувствам и какво ме наранява или радва. Така съм си дошла в този свят. А може и така да са ме възпитали, но със сигурност рано съм го усвоила като познание. Чак по-късно разбрах, че на това да си себе си, тоест автентичен, се приемало като смелост. За мене е в природата ми и много ми помага. Не си трупам и същевременно съм се научила да назовавам нещата със собствените им имена и то своевременно, още преди да са ме наранили. Това се оказа, че било и от компонентите на емоционалната ителигентност и се учело в годините. Аз просто не обичам да ми е зле. Затова го правя. Така че, бих се самоопределила като автентична.

Много си обичам семейството – и биологичното, и разширеното, и това, което създадохме с моя любим Дани-моя сродна душа, която постоянно ме ръчка да си излизам от зоната на комфорт. Без близките ми бих била пуста планета. Връзката ми с тях ми дава любов и много цвят. Най-малката съм от три сестри и родителите ми с мен вече нямаха тази тревожност, както е при отглеждане на първо дете. Сестрите ми винаги са били момичета с много огън, хъс, амбиции и постижения, но за тях си имаше и ограничения. Аз вече имах техния пример и си растях някак волно и свободно, без никакви забрани, но с много любов, свобода и доверие, че ще се справя, с каквото и да се захвана. И когато в девети клас заявих тържествено: „Реших го вече. Ще стана детски психолог!” и то във времена, в които на психолога се гледаше като на бяла врана, несъществуващо животно или тигър албинос, те ми повярваха и не показаха и грам съмнение в мен. Дори ми казаха, че ме бива за това, защото съм доста спокойна. Имаше само един „ръбат камък” в тази идилия от детството ми-най-голямата ми сестра Мариана (бел. Масларова), с дванадесет години. по-голяма от мен, голяма сила, голямо вдъхновение, превърнала се в голяма болка за мене след години, след като през 2004 г. реши да изкачи вр. Еверест и изчезна на около 60-тина метра под върха… В Базовия лагер са я наричали „момичето с красивата усмивка”. И в онзи 24-ти май, много алпинисти са я наблюдавали как крачи нагоре. Сама. Била е почти на върха и… дирите й се губят. Но това е друга тема…

Искаше ми се да кажа, че в онзи знаменателен ден от детството ми, когато оповестих каква ще стана един ден, сестра ми Мариана впи черните си очи в мен с думите: „Късно е”. Аз я репликирах: „Как така?! Аз съм едва в девети клас. Скоро станах на 15 години”, а тя: „Да си психолог е призвание. Или се раждаш такъв, иначе-не става, колкото и книги и учебници да изчетеш или назубриш. Трябва да си роден за това”.

Истина е, че оттогава изминаха 32 години и почти не минава ден, в който се питам: „Дали съм родена за това? Ставам ли?!” и това изключително много ми помага в работата. Така напредвам-гледам да не се вземам твърде насериозно, но и да не се спирам.

Също така, безценен дар са ми двамата ми прекрасни сина-Филип и Стефан и техния баща. Не мога да живея без любов. Семейството ми я дава.

И без приятели не мога. Имам няколко, които са си само мои, с които всеки миг ми е безценен.

Така че, аз съм социално същество-вече стана ясно. И много своенравно и свободолюбиво. Обичам да обичам. Обичам да чета книги. Обичам да пиша – винаги си драскам нещо, още откакто се помня. И има нещо, без което също не мога – да пътешествам. Била съм в 35 държави. Имам още много в списъка, но съм влюбена в Тибет и Непал, а Латвия и Естония са прекрасни територии, които бих обхождала надлъж и нашир поне веднъж годишно. Там ми е сърцето.

Как се пише книга?

Аз си имам моя си концепция по темата – книга се пише по малко, без грандиозни планове, освен ако не ти е професия, защото тогава писането си е просто работа и то яка, трудоемка, целенасочена, планирана. Тръгвам с идеята да не е Книга, защото ми звучи много грандиозно и… блокиращо. По-скоро си казвам, че си драскам това-онова, пиша на ръка. Пиша всеки ден, но с уговорката, че дори може да е и едно изречение, няма значение, важно е да съм го написала, защото Музата е много игрива. Тя се завихря около тебе, трепти като красива пеперуда и иска вниманието ти и ако не я хванеш поне за миг в шепите ти, тя отлита, при някой по-отзивчив от теб най-вероятно. В първата ми книга „Пътувани сънища – Тибет, Индия, Непал”, бях сравнила творческия ми импулс с: „красив непознат мъж, който срещам случайно на улицата и чака да го заговоря… Идва в деня ми винаги с толкова много идеи и заряд, но ако го игнорирам, ако не ги споделя с него върху белия лист, той просто си тръгва. Не мисля, че ми е обиден. Прекалено зрял е, за да го прави. По-скоро е фин и деликатен, не иска да ми се натрапва… И лошото е, че колкото по-често го пренебрегвам, толкова по-рядко се завръща отново при мене. Не зная кога ще е следващият път. А ще има ли утре за нас, двамата?…”.

Откъс от книгата на Димитрина Проданова може да прочетете тук

Писането на книга, създаването на такава е труд, не е просто да си решиш и тя да ти се материализира. Наистина, писането носи радост, но да си създадеш навик да пишеш и то не само да чакаш да те осени вдъхновението, се изисква голяма самосциплина. Затова, изключително уважавам всеки един, който е създал книга, продукт на изкуството, открил е изложба. Зад това стои изключително много вложен ресурс от: време, енергия, търпение. Само вдъхновение за подобна реализация не е достатъчно. Гледаш книгата на даден автор-красива, спретната, чистичка, примерно някакви си 250-300 страници и ти изглежда толкова лесно да създадеш нещо такова. Но това, че авторът, за да остави тези страници най-вероятно е написал поне два пъти по толкова и колко много други хора са се потрудили, за да се „роди” тя – редактор, коректор, художник, издадел, печатар. Книгата е „черешката на тортата”, „върхът на айсберга”, твоето новородено дете. Прекрасно е усещането да я поемеш в ръцете си, да прокараш длан върху гладката й чиста прекрасно изрисувана корица, да разлистиш страниците й и да вдъхнеш с пълни гърди аромата й… Това си е Среща, голяма!

А героите ти реални ли са?

По-истински от това-накъде?! Това са децата, които ежедневно срещам в кабинета си. Естествено, съхранила съм автентичността на историите и на характерите, но съм спазила конфиденциалността, повечето от имената са сменени, освен на много от тях, които пожелават да бъдат споделени. Имам клиенти, които приемат с радост това да бъдат описани в книга, за тях това е висша чест и именно те са дословно споделените. Всъщност, като се замисля, почти всички „развръзки” в моите описани случаи са толкова вдъхновяващи, че ако аз бях клиент на психолог, с моя проявен огромен ресурс за справяне, който само лекичко е бил подпомогнат от терапевта да се „отключи”, не бих желала да съм инкогнито. Така че, имам много истории с подменени имена, на десетки истински малки герои, които са реално крачещи сред нас човечета и спокойно могат да ни вдъхновяват с това, как се справят с тежки дилеми, мъчителни емоции и чувства, сложни ситуации, травматични епизоди в живота си и т.н. Хубавото на книгите ми „Превод от детски” и „Превод от детски за напреднали”, които са синтез на личните ми прозрения от 20-годишната ми практика като детски психотерапевт, е в това, че описват нашите деца-българските, със специфичната им народопсихология и стратегиите и техниките, които работят именно за тях. Тук няма шаблони и клишета, има истински истории с работещи модели от моята практика. Това са си моите прозрения.

И какво се промени за тези 2 години (от издаването на „Превод от детски“)?

Времето мина много бързо. Сякаш беше вчера. Мисля, че наистина лично аз в практиката си станах по-напреднала. И в писането-стилът ми е по-изчистен. Все повече съумявам с по-малко думи, да прокарам по-сложни послания. Срещнах междувременно десетки хора и то прекрасни покрай представянето й – имах много покани в гр. София и още в 11 града. Научих се смело да говоря пред голяма публика и с изненада усетих, че подобна изява ми носи истинска наслада. Няма такова зареждащо преживяване – да се срещаш и общуваш с хора, които приветстват идеите ти, които те гледат жадно, сякаш си чист планински извор и искат и още, и още и още… Преди време си мислех, че съм доста срамежлива, че ако застана на сцена, току виж ми изскочило сърцето от страх. Толкова съм благодарна на Съдбата, че покрай книгите ми, ми отвори и нови пространства. Не съм същата отпреди две години-по-силна съм и по-уверена, най-вече в това, че съм в Пътя си и че това, което правя е смислено и помага. Понякога много се изморявам и то от глупост, от самата себе си, защото работата ми е като допинг и често пъти се раздавам твърде много и не се щадя. Ето, на това трябва да се науча. Задай ми този въпрос след две години. Дано успея да ти отговоря, че съм поработила по въпроса.

И каква е тайната ти?

Имах една прекрасна тийнейджърка Ева, която беше изключително харизматична, талантлива в много сфери – учеше японски, композираше музика, свиреше на пиано, рисуваше комикси, пишеше разкази и същевременно беше пълна с приятели, които безогледно я използваха като личен психотерапевт, грубо казано – направо я черпеха. Но същевременно Ева винаги преливаше от енергия. И когато един ден я попитах: „Откъде ти черпиш енергията си?”, тя само се засмя: „Нима не разбираш?! Аз съм самозареждащ се генератор. Колкото повече давам, толкова повече получавам.”. Все ми се иска да вярвам, че и аз го мога. Като нея. Нищо, че когато се запознахме, тя беше на 14 години. и е много по-лесно да си подобно Чудо на тази възраст, а аз отдавна не съм в нея. Но все пак, ми се иска да го мога-да съм „самозареждащ се генератор” и колкото повече давам, поне толкова да получавам. Засега мисля, че ми се получава и мисля, че е първо, защото имам пълната подкрепа от близките си, второ – работя нещо, което ми носи постоянно усещане за смисъл и трето-защото, когато давам, не го правя с идеята-колко ще получа в замяна. Просто си давам, щом го мога, докато го мога…К акто виждаш, нямам някакви сложни тайни трикове, които да ме правят щастлива. Винаги съм го знаела-най-значимите неща, не са сложните неща. И когато си позволиш да пътуваш много по света, най-силно го разбираш, защото виждаш, че от каквото има нужда един номад, живеещ в юрта и пасящ яковете си насред Тибетското плато, от същото се нуждае и един скандинавец, подготвящ яхтата си за снобско парти, а то е: здраве, семейство, храна, подслон и усещане за смисъл.

Тренираш ли нещо?

Карам колело и ски. През тийнейджърските ми години оцелях от пубертета благодарение на активното ми занимание със скално катерене. Бях състезател към „Академик-Пловдив”. Спортът е задължителен за всеки, не само за децата. Спортът калява най-вече психиката, особено ако станеш активен състезател. Учиш се да приемаш и загубата, и победата. Дава ти самочувствие. Зарежда те с енергия и светли чувства. Среща те с амбициозни, успешни или поне стремящи се към успеха хора. Имаше един известен катерач  – Волфганг Гюлих, който в биографичната си книга, беше казал нещо, което предопредели много от следващите ходове в живота ми, а именно: „Степента на спада е равен на степента на покачването”, тоест колкото по-дълго си се потрудил за нещо, за да усвоиш някакви умения и познания, толкова шансът ти да ги загубиш/забравиш е по-малък или поне-много по-отсрочен във времето. Така че и в работата ми, много залагам на това-трудя се на психотерапевтичното поприще вече цели 20 години и ставайки все по-добра в този занаят, зная, че не трябва да се спирам в стремежа си към себеактуализация.

Какъв е най-големият ти страх?

Страхувам се от загуба на близки хора. Страхувам се, че може да дойде един ден в живота ми, в който никой няма да има нужда да му даря любовта и вниманието си. Имам богата фантазия за много страхове. Страхувам се да не мина през живота, без да оставя дори една следа, но по отношение на този ми страх скоро Астрид Линдгрен, на която изключително се възхищавам, малко ме поуспокои с прозрението си, което напълно ми импонира: „Ако съм успяла да проясня дори едно мрачно детство, тогава съм доволна”. Мисля, че не е само едно. Доста са. И това ми дава криле.

Какво те прави така щастлива?

Казах го вече-семейството ми, децата ми, Дани, бийгълът ни Чарли, който е най-доброто човече сред кучетата и най-доброто куче сред хората, пътешествията, срещите с прекрасни хора, които четат книгите ми и искат срещи с мен, писането, реализирането ми в този процес, работата ми с хилядите прекрасни деца и техните родители, които минават през кабинета ми, семейните ни пътешествия с кемпер из Европа, скиталчествата ни из Азия… Творчеството ме прави щастлива-във всякакви форми. Работата ми е изключително творческа и съм благодарна, че Бог ме е дарил с отзивчив ум и чисто любящо сърце и това именно ми помага да мога и аз да помагам и то не с назубрени клишета от книги и от учебници, както и това, че никога не забравям да се питам, както сестра ми ме провокира преди толкова много години: „Ставам ли за тази работа? Родена ли съм да бъда психолог?!”. И толкова много ми се иска да й го кажа: „Надявам се. Дано е така!”

 

.

Може да поръчайте книгата с доставка на Димитрина Проданова „Превод от детски за напреднали“ или комплект от „Превод от детски“ и „Превод от детски за напреднали“.

 

.

Снимка: личен архив на Димитрина Проданова

„Ангелски езици“ на Димитър Динев

Това е първото ревю на не-психологическа книга, която правя в този блог, но си мисля, че ако тази година се чудите към какво да посегнете, това са „Ангелски езици“ и искам да ви я препоръчам, защото е загуба тя да не е бестселър в България и да не бъде давана за четене в гимназиалния курс (както правят в Австрия).

Изненадана съм, че в продължение на 17 години тя е стояла встрани от българските читатели и не виждам причина за това. Написана на немски от българин, за когото не знаем почти нищо, това е от онези книги, които принадлежат повече на световната литература. Чух за нея случайно и когато влязох в първата книжарница да попитам – губеше ми се от паметта фамилията на автора – а на книжарите им беше трудно да се сетят и да ме ориентират, но някъде там я намерих и я оставих за сладките дни между Коледа и Нова година, които по традиция давам на Бакман. Преводът на Гергана Фъркова е толкова добър, че само ако ви се каже, че е преведена, ще го разберете.

„Ангелски езици“ ме изненадваше страница след страница. Български имена, български събития, без назидателност и патриотизъм, но с интелигентност, ирония и проницателност. Оставих за най-накрая да прочета нещо за автора, да оставя сетивата си сами да го усетят. Димитър Динев е бил само на 30тина година, когато е написал книгата и след този огромен дебют мога да си представя колко е трудно да напишеш нова книга. Сянката и силата на „Ангелски езици“ е огромна.

Докато си събирах парченца за автора от желание да разбера какво мисли той и днес попаднах на интервю на Албена Атанасова в Стандарт от 2018та, в което той казва: „За смъртта може да се говори безкрайно, защото тя е абсолютната липса, абсолютното отсъствие на отговор. Когато говорим за смъртта, ние винаги имаме пред вид смъртта на другия. Защото отношението ни към нашата собствена смърт не е нито опит, нито познание. Другият ни индивидуализира чрез отговорността, която носим за него – докато сме, отговаряме за и на другия. И затова смъртта му ни засяга в нашата идентичност. Всеки от нас носи вината на преживелия на останалия жив. Смъртта ни засяга, смущава, афектира и тази засегнатост чрез смъртта е засегнатост от безмерното, афектираност на настоящето чрез не-настоящето, която е по-интимна от всяка интимност до раздвоение, до разцепление. Връзката ни със смъртта е по-стара от всеки опит. Времето се явява не като ограничител на битието, а като неговата връзка с безкрайното. Смъртта не е унищожение, а необходим въпрос, за да може тази връзка с безкрайното да възникне.  Без угрозата от нищото не би имало нито изкуство, нито философия. Ако смъртта е нямаше, нямаше да има хора, а само богове. Ако смъртта я нямаше, нямаше да има и слово – защото паметта щеше да се обезсмисли“.

Дали Димитър Динев ще се нареди в редицата автори, познати повече отвъд, отколкото в родината си? Единствено ми остава да се надявам това да не е така и затова – ако ви се чете добър роман, това е един такъв.

 

 

 

 

 

 

Още по темата

Интервю с Бойко Василев в Панорама

Интервю в Капитал, от който запомням да потърся информация и за Илия Троянов

 

 

 

 

 

 

.

Лабиринтът в нас и нишката в него

В поста може да прочетете откъс от книгата на Феликс де Менделсон – „Човекът, който дължеше живота си на един сън“, която излезе миналата седмица от Издателска къща КХ – Критика и Хуманизъм и Българско общество по групова анализа и групови процеси. Тя е предназначена както за хората, които се занимават с анализ и психотерапия, така е и достатъчно провокативно четиво и за по-широка публика с интерес към темата.

Авторът, Феликс де Менделсон (1944-2016), психоаналитик и групов аналитик, бивш директор на катедрата по психоанализа в Университета Зигмунд Фройд – Виена и с много публикации върху психоанализата, политическите и социални измерения на груповата терапия.

 

–-

Пътуването обещава разнообразие. Ще преминем през различни епохи и места – от Античността, халдейците и вавилонците, тълкувателите на сънища в Библията и напълно чужди за нас култури до големите психолози на ХХ в. Зигмунд Фройд и Карл Густав Юнг и модерните, високотехнологични лаборатории за изследване на съня. Ще се срещнем с „типичните“ сънища – за явяване на изпит, за големи струпвания на хора, за умението да летим, за падане, голота, за смъртта на любим човек, за усещането, че не можем да помръднем от мястото си и т.н. Ще отговорим на въпроса какво сънуват слепите хора и ще разкажем за сънищата на децата и животните: както какво сънуват децата, така и какво означават децата, които се появяват в сънищата ни като възрастни; кои животни изобщо сънуват, какво и защо, а също какви животни най-често се появяват в сънищата ни. После ще обсъдим машини, къщи и местности, числа, дрехи и превозни средства – всички те са част от комплексното поле на символиката на съня.

Ще ни занимават диагностичните аспекти на нашия съновен живот, например активността или пасивността ни насън, и това, което съобщават определени сънища или серии от сънища за нашето телесно или душевно здраве. Ще разкажем за някои специфични приложения на сънуването като „осъзнатото сънуване“, играещо централна роля в шаманизма и в тибетската съновна йога […].

Най-лесно ще излезем от този лабиринт, ако се държим за една нишка. Семплата нишка, предложена в тази книга, е отнесеността на сънуването към самите нас – съзнателно ще я изпускаме само в отделни моменти. Макар често да сънуваме други хора, техните действия и чувства, или напълно безлюдни места, или да сънуваме привидно пророчески, телепатично, налудничаво или абсурдно, сънищата ни винаги са свързани със самите нас.

Фройд е смятал, че „всеки сън се занимава с личността на сънуващия. Сънищата са абсолютно егоистични“, макар да не е твърдял – както по-късно К. Г. Юнг, – че всички хора в съня трябва да се разбират единствено като части от самите нас. За Юнг лицата, които се появяват в съня, винаги са отделни аспекти на личността ни – един възглед, който аз, заедно с Фройд, не винаги споделям.

Сънят може и наистина да е нещо съвсем индивидуално, егоистично… Това напрегнато поле между индивидуалните, субективни страхове и желания на отделния сънуващ и въздействията на съня му върху обществото може добре да се онагледи с един особен пример. Става дума за незабележимия на пръв поглед сън на един изобретател, който решаващо променя живота на милиони хора. Интересно е, че този сън също се отнася до идеята за нишка и за това как точно тя трябва да бъде вдяната в иглата.

Годината е 1846-а. Подобно на много други изобретатели от онова време, англичанинът Елиас Хау е обсебен от идеята да проектира функционираща шевна машина, което до този момент никой не е успял. Той вече е натрупал сериозни дългове и кредиторите все повече го притискат. Тогава му се присънва, че е преследван и заловен от диво племе. Казват му, че ще бъде прободен с копия, ако не разреши един проблем. Те го завързват за стълб и затанцуват около него, приближавайки се с копия в ръцете, и когато го достигат, за да го убият, той забелязва, че всички копия имат дупка, и то почти до острието. Той се събужда, припомня си съня и вече знае решението: иглата на шевната машина трябва да има дупка близо до върха си, а не на другия край, както е при шиенето на ръка. Моделът на шиене на ръка толкова силно е доминирал в съзнанието му – както и при другите изобретатели, – че Хау не успявал да подреди по нов начин функциите на машината. Но както често се случва, несъзнаваното знаело повече.

Веднага се вижда, че Хау представя насън своите страхове, тъй като дивото племе от заплашителни копиеносци вероятно се отнася до кредиторите и заплахите им да го хвърлят в затвора. Същевременно обаче в съня му те го притискат най-сетне да реши проблема – и той успява, след като се събужда. Тук възникват някои въпроси: намира ли Хау решението само чрез творческото действие на сънуването? Нужно ли е било да използва образния език на съня, за да реши абстрактния, технически проблем на инженера? Следва ли оттук сънуването само по себе си да се схваща винаги като подход, чрез който се решават проблеми? [] В такъв случай, като смесва много от чувствата, желанията и спомените от деня, сънят не би правил нищо друго, освен да опакова тези откъслечни преживявания в някаква привидно свързана история, както го прави психотикът в делириум, когато се опитва да оформи своите разпокъсани сетивни впечатления и хаотични мисли в една налудна представа, която сама по себе си има смисъл? Артур Шопенхауер е смятал дори, че сънят е кратко умопомрачение, а умопомрачението – дълъг сън!

Ако беше така, сънят не би бил някакво особено творческо постижение – в този случай креативността би се изразявала по-скоро в будното съзнание и в специфичната способност да се разсъждава върху сънищата и да се извлича ценното от тях.

В края на тази книга, след като сме отсели резултатите от психологическите и неврологичните изследвания, вероятно все още няма да успеем да отговорим окончателно на всички тези въпроси. Но благодарение на това, че ще сме научили повече, ще придобием друга нагласа и ще можем да погледнем на собствените си сънища в нова светлина. Надявам се, че след като прочетете книгата, ще обърнете повече внимание на сънищата си и погледнете на тях по-сериозно, при все че загадъчното в тях не може да бъде напълно заличено. Минотавърът продължава да живее във вътрешността на лабиринта; за нас, които не сме митични герои, той вероятно винаги ще си остане безсмъртно същество – ние обаче все пак ще се приближим към него.

 

Феликс де Менделсон – „Човекът, който дължеше живота си на един сън“, 2019, Издателска къща КХ – Критика и Хуманизъм, Българско общество по групова анализа и групови процеси, превод Теодора Карамелска

Още по темата

Интервю с Цветелина Йосифова за книгата по БНР

Статия за живота на Феликс де Менделсон (на английски)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

.

Photo by Jah Jean-Noel from Pexels

Защо сме ценни? – диалог със Симеон Колев в „Мисия Татко“

Снощи бях на премиера на новата книга на Симеон Колев„Мисия Татко: Диалози“.  Това е втората му книга с Егмонт и чакам с нетърпение уикенда, за да я прочета – в нея има една малка част, чието съдържание познавам – тази на която отговарям на въпросите на Симо за психологията, но ще ми е любопитно да прочета какво са казали по другите теми останалите участници в тези диалози.  Това са д-р Никола Петров от обсерваторията Рожен; проф. Евелина Келбечева от АУБГ, Христина Масалджиева, учител по история; Деяна Костова от Националния военноисторическия музей  (досега съм го пропускала, но след като го представиха така горещо, ще го включа в плановете за „места, на които трябва да отида“); Георги Милков, журналист; проф. д-р Михаил Константинов за математиката; Томислав Дончев ; Владислав Горанов по въпроса за парите; Борислав Стефанов, съдия Любка Петрова; д-р Пламен Масларски и Досю Амуджев  (в каква добра компания попаднах!). Илюстрациите вътре в книгата са на Момчил Колев, синът на Симеон – така че и двамата имаха повод да подписват автографи.

На представянето с него си говорихме, че тази форма – на диалози с различни хора – дава възможност за богато представяне на темите, а за мен причината да участвам е, че въпросите, които Симеон задава са важни – а конкретно в областта на човешкото самочувствие – от него до голяма степен зависи и личното щастие. Също вчера бяха публикувани данни, че само 31% от българите се определят като щастливи – а причините за това са много – сред тях ще спомена и самочувствието, способността да се отлага удоволствието заради постигането на цел (да, точно това е основен фактор за успех – например да оставиш телефона докато не прочетеш нови 100 страници).  С него обсъждаме въпроси като „защо сме ценни“, „защо е важно да се приемаме каквито сме“, „колко е важно да казваме „не“, а и „какво означава щастието и кое ни носи щастие“.

Беше ми много приятно – от разговора до вчерашното събитие – и дано и вие да харесате книгата!

 

Навътре, навътре – биографията на Ялом „Моят път към себе си“

Когато преди две години обяви, че е на финала с тази книга на фейсбук страницата си, Ървин Ялом подчерта, че това ще е последната му книга – професионални и лични мемоари. Тогава идеята му беше тя да се казва „Това ли беше животът? Добре, тогава още веднъж!“ (по цитат на Ницше), но тъй като не беше сигурен в него, попита за мнение (по)читателите си. Виждам, че и аз съм се включила в дискусията, давайки мнение за по-умерено или може би дори по-банално заглавие. Впоследствие, по настояването на издателите му, името беше променено и придоби по-объл и достоен за неговите 87 години, вид. Думите на Ницше са тези, с които завършва книгата, така че той има харесаната реплика като обратното на заглавие – вместо The End.

Така – пред нас сега е „Моят път към себе си. Мемоарите на един психиатър„. Четенето на тази книга е един вид особено преживяване, защото тази среща е белязана от нещо сериозно – разкриването. Какво искате да знаете за своя терапевт? Ето тук е изложен живота на един от най-известните на нашето време – толкова, колкото е преценил, но искрено. Направиха ми впечатление два негови импровизирани разговора с младия му Аз, в който той е и психотерапевт, и пациент – и как можете да видите тази странна гледна точка на срещането на двете Аз, които колкото и да си приличат – и се различават – и ясно описват онзи страх от себе си, който често спира хората, преди да е дошло времето за това, да влязат в кабинета на някой терапевт. Интересно е, че Ялом е посещавал различни видове психотерапевти и има представа като пациент за това какво се случва в процеса на всяка една от тях. Преминал както класическа психоанализа, гешалт терапия, поведенческа терапия, курс по биоенергетика….

Ялом е честен в това да говори за грешките си, съжаленията си и спокойно разказва за живота си, който като семейните снимки, също включени в книгата, понякога не са точно това, което искаме да показваме на всички – особено занемарените входове на къщите си или да разказите за тревожните си дни.

Първото място, на което отивам в книжарниците са рафтовете с биографиии (изненада!), не тези за психология. Това е така от години, дори от десетилетия и някои от най-силните книги, които съм чела са точно в този жанр. Затова ми се струва, че „Моят път към себе си“ на Ървин Д. Ялом ще може да бъде разбрана още по-добре, ако сте чели поне една от другите му книги. В моята лична класация една най-подходяща за начинаещи в темата, останалите са по желание и спрямо етапа ви на (себе)развитие. Най-интересната му от чисто читателска гледна точка е „Палач на любовта“ (за съжаление книгата е не е налична и не може да бъде поръчана, но понякога я мяркам в единични копия по малки книжарници), която често препоръчвам, цитирам и предлагам четенето на конкретни истории от нея. Единственият й „недостатък“ е, че историите са с обем на кратки новели, което означава, че ви трябва време с нея – но всяка минута е спечелена, не загубена. Между другото „Палач на любовта“ е книга, която се смята че създава жанра „психотерапевнични истории“ и е бестселър не само в САЩ.

„Екзистенциална психотерапия“ и непреведената още на български „Theory and Practice of Group Psychotherapy (която той носи като куфар през цялата книга с всичките й редакции и прередакции) са от тези, които са повече за терапевти, отколкото за пациенти, но не виждам нищо лошо хората да четат, щом искат – а и тези книги имат какво да провокират. Някъде между професионалната и литературата за широката публика стои „Все по-близо всеки ден“, една от първите му работи, в която той и пациентка споделят какво се случва в процеса (всеки един от тях пише преживяванията си и след време ги прочитат).

Какво остава за мен след последната, 373та страница? Докосването до чужд свят – нещо, което винаги ме изпълва със страхопочитание. Мисля, че дори ще препрочета „Лъжи на дивана“ – неговата книга, която смятам за откровено слаба в сравнение с останалото му творчество, но ще й дам втори шанс, вече знаейки защо я е написал.

За кого е „Моят път към себе си“? Аудитория, която е достатъчно отворена към себе си, за да може да чуе разказа на психотерапевта, който взима думата и говори за себе си, самообяснява се, открива се и себеразкрива. Защо това е важно ли за приемането на книгата ли? Защото, ако някой очаква формули, „хватки“, техники и описани опити, ще бъде дълбоко разочарован. Тази книга е за една човешка история – малко по-необикновена, но книга за живота, затова как човек да разчиства пътя съм себе си, защото когато животът е добре изживян, когато човек се е запознал със себе си и е правил онова, което го прави щастлив, тогава остаряването и смъртта могат да са красив финал на едно интересно пътешествие. Как беше? „Това ли беше животът? Добре, тогава още веднъж!“

 

Още по темата

В текста на книгата ще срещнете думата „щетъл“ (селище на евреи в Източна Европа). Предлагам ви да гледате един мюзикъл, който не е много популярен в България, но заслужава внимание – това е „Fiddler of The Roof“, той ще ви помогне за си представите за какво става дума.

Как да умреш, статия в The Atlantic (2017)

Едно интервю за остаряването (запомням да прочета „Смъртта на Иван Илич“ на Лев Толстой)

7 въпроса в Psychology Today

Статия от Brain Pickings за търсенето на смисъл и намирането на цел

Интервю в YouTube за „Моят път към себе си“ (2018)

Психотерапията – переспективите пред нея, участие на Ялом в конференция (2016)

Транскрипт на интервю на David Van Nuys с Ървин Ялом за тревожността от смъртта

Синът Виктор взима интервю от баща си (4 части, плаща се)

Принцесешки истории на Катя Антонова

Има някакъв проблем с Астрид Линдгрен. Родените след 2000та все по-малко я харесват. Това ми разбива сърцето. Всяко поколение си има своите автори и истории, своите герои, а светът на книгите е по-труден от този да мултимедията – иска усилия.  Визуалното – телефони, таблети и тв се настаняват стабилно в детските очи и аз поне съм в главоблъсканица как да накарам собственото си младо поколение да му е интересно да чете.

Опит 1: направих собствен подбор от истории и стихотворения, които не подценяват интелекта на децата и ги подвързах.

Опит 2: книгите от моето детство. Колкото и да ми е неприятно да го кажа – голяма част от тях не са им интересни, просто им е минало времето.

Като подарък у нас попадна книгата за Феята от захарницата и след като тържествено обещах, че ще търся продължението, започнах да накацвам книжарниците. Така попаднах на Принцесешки истории (издателство Рибка), които отговарят на изискванията ми, а те са:

  1. смислено
  2. да не е нравоучително (друга книга на авторката, Двете кралства, ми се стори в този жанр)
  3. кратки истории с едър шрифт, които да са предизвикателство, но да има обем и да се прескачат с достатъчна засилка от родителя
  4. красиво (илюстрациите са изключително важни за мен, те възпитават сетивата)
  5. качествена изработка – определено добър печат и внимание в детайлите

Та, ако сте в положение на „как да събудя желание у детето“ (момиче) да чете – това е много приятна книга, препоръчвам я за зелени читателки – според мен до около 10 годишни става.

 

Разговор за 100 милиона години храна и ние днес

В един петъчен следобед с Десислава Димитрова се видяхме, за да ми разкаже за книгата 100 милиона години храна на Стивън Ли, която беше превела – а аз бях прочела, затова и следващият текст не е точно интервю, а по-скоро разговор за сложното съчетание на културно-социално-историческия контекст, в който храната се променя от едно или друго, един контекст на… 100 милиона години.

Това е особен жанр – по някакъв начин ми напомни на Соц гурме, въпреки че двете книги са много различни, но са живи – има научност, но и търсене на факти, а и книгата на Стивън Ли е антропологична и много интересна.

Като учен Стивън Ли използва системен изследователски подход // В същото време много бълбукащ текст // На мен това, което много ми хареса – тъй като и аз съм учен е, че той се забавлява, докато я пише. Това е нещо много специфично за книгата – виждаш, че за него това е такова удоволствие, с тръпка, не е просто учен, той преживява онова, за което пише, винаги има личен елемент. Книгата ми я показаха от издателството Gourmet Publishing, които публикуват книги, основно свързани с храната, като тази е интересен хибрид.

Един антрополог отива на пътешествие

Хареса ми, че в книгата той отива и пробва нещата, за които пише. Има и личен елемент в семейната му история – дава пример как той, отгледан в САЩ е по-едър от роднините си в роден Виетнам // …и това, че той не възприема себе си като авторитет. Приема себе си като професионалист, но тази надменност, характерна понякога за учените липсва. Той не се притеснява да бъде изненадан, шокиран, да се чувства абсолютно безпомощен в някаква ситуация и да разчита на местните да му помогнат. За мен това е от сериозните достойнства на книгата, че показва ученият като човешко същество, който не знае отговорите на всички въпроси, показва как едно племе в Танганайка или Нова Зеландия не е задължително „изостанало“. В нашето съвременно общество често си мислим, че сме богове заради технологиите, които използваме, не виждайки, че много сме се откъснали от земята. Според мен трябва да има повече такива книги, защото те внушават на читателя, че онова, което пазят примитивните хора е ценно и важно. Няма много такива книги. Даже мисля, че за съжаление българска такава книга няма. // Стопанката на Господ? // Не. Смея да твърдя, че съм надникнала в истинското традиционно знание, имала съм щастието да се докосна реално до такива хора и няма книга, която да е написана с такова съпричастие. Стивън Ли е съпричастен на хората, за които пише. Тук сигурно ще има хора, които ще ме оборят, защото имаме сравнително добре развита литература, по-скоро етнографска, свързана с храната, но нямаме такава книга. През цялото време, докато превеждах имах желанието да мечтаех си да имам два месеца, за да общувам с този човек. Той докато разказва, че чувстваш на местата, за които пише. Когато човек работи с един текст, ставаш по-интимно близък с автора, отколкото като читател // Това, което разбрах, че начинът да разбереш смисъла – когато го предаваш от един език на друг разбираш всички излишества и смисли на текста – а аз исках да я прочета с голямо разбиране, заради което беше и друга причина да се съглася да я преведа. Книгата е разделена в моите представи на две части – първата е на антропологичните занимания, които са забавни, а във втората има повече биохимия и генетика. Той се е опитал да запази тона, но това са две различни науки. Мен лично много ме впечатли частта с ГМО и докато превеждах, споделях частички от него. Тези апокалиптични картини, които споделя, където над 90% от културите в Америка са ГМО ме натоварваха и трябваше да си почивам повече, защото чисто емоционално не можех да го възприема.

„Здравословно“

Друго, което много ми хареса, е че той е избягал от хлъзгавата територия, наречена „здравословно“. Той говори за различните видове храни с факти, няма пропаганда. Темата за здравословното хранене за мен е много противоречива, дори бих казала вредна // В какъв смисъл? // Когато някой ти обяснява, че нещо е здравословно, рядко ти казва защо. Ето типичен пример за това е идеята за здравословно хранене в детските градини беше включването на авокадо, чия и киноа в менюто. Защо?! Защо чия и киноа?! Храната е полезна, когато знаеш как да я приготвяш. Има глава в книгата, която е за растенията, които за разлика от животните, не могат да се движат и те натрупват т.нар. вторични метаболити и когато прекалиш с една храна от растителен произход също има последици. Всичко се базира много на опити проба-и-грешка, в които хората разбират как да приготвят храната си, за да са здрави, как да я комбинират. Този баланс на храненето е важен, защото когато извадиш една храна от контекста й, тя вече не е същата. Има едно предположение в книгата, че Стив Джобс умира заради небалансирана диета // Злоупотребата с ябълки… // Да, когато подлагаш организма си небалансирана диета, няма как той да не реагира. От една страна всички ти казват, че ябълките са полезни, но никой не ти казва, какво може да се случи ако прекалиш с тях. Затова и темата за здравословното хранене е опасна. Тук опираме и до този психологически момент, че се наблюдава как хората, особено в града, са абсолютно объркани в избора си на храна и се чувстват виновни в избора си, ако не следват някакви правила на „здравословност“. Не ми харесва, че хората имат чувство за вина, когато се хранят. Ще ти дам пример – понякога питам някой какво е ял и ми се отговоря „Ами не е здравословно, но…“. В тази книга това ми харесва – Стивън Ли дори разбира някои митове като например този за омега 3 киселините или полезността на млечните храни. В САЩ тази полезност е продуктувана от бизнес-интереса на фермерите, които имат свръхпроизводство на мляко. Тези, които ти обясняват, че то е полезно, печелят от това. // Сега има пък такива, които са против млякото. // И в двата случая са полу-верни.

Личната връзка с храната

Едно време, когато храната не е била толкова достъпна, хората са се хранили с това, което има и са създавали естествен балансиран начин на хранене и сега, парадоксално, по-големият избор ни дисбалансира в начина на хранене, а като добавим и емоционалните причини става още по-сложно. Но понеже спомена в началото книгата Соц гурме и понеже аз съм живяла в социализма в един момент си дадох сметка, че в онова време, в което изборите бяха много малко, тогава домашното готвене се случваше, голямото разнообразие от кулинария беше у дома, както днес пропагандираме със Slow Food. В къщите имаше тефтери и листчета с рецепти „тортата на Веска“, „туршията на Ани“, много силна обмяна на рецепти, което всъщност създава естествено и непринудено свързване с храната – ти си я опитал. В ония времена имахме много повече личната връзка с храната на масата. Нямаше толкова заведения и полуготови храни. // Това време никак не е било лесно // В никакъв случай не го казвам с носталгия // Разбирам, че искаш да подчертаеш, как от малко продукти е било възможно да се постигне разнообразие // Да, защото в момента много често, „здравословно“ е синоним на безвкусно и не е вкусно, защото знаем, че трябва да ядем чия, но не знаем как да я приготвяме – нямаме рецептите на индианците – получаваме в едно пакетче и не знаем какво да правим. // Но пък имаме толкова много кулинарни предавания, които дават рецепти. // Не, не мисля така. За мен всички тези кулинарни предавания са флиртуване с храната. Това е един непочтен начин на флиртуване с храната. // Какво имаш предвид? // Може би съм повлияна от една готварска книга, написана през 30те. Днес, когато гледаш предаване, напред излиза егото. Храната е средство, за да се изяви егото. Всеизвестно е, че големите шеф-готвачи са егоцентрици, но за мен храната е нещо много лично и велико, за да служи като средство за изява на един човек. Но да се върна към тази книга от 30те – докато четеш ти се прияжда и много лично е написано, с уважение към продукта, във времената, в която храната не е било лесно да се изхвърли – а в момента 30-40% от храната, която се произвежда не стига до домовете на хората, а се изхвърля, защото е развалена или не е купена.

Разнообразието зависи от нас

Да се върнем на 100 милиона години храна – има ли някакви финни настройки, които ти направи за себе си в разбирането на храната? // Научих много неща от нея, но ме впечатли колко много е унищожено земеделието в САЩ. На теория го знаех, но понеже е разказано през личните истории на хората, с които се среща много ме впечатли. Това описание на фермата и безкрайните царевични полета, че си спомням и образа, който ми предизвика и другото, не че не съм го знаела, това е как маркетинга и как хората в името на по-добрата печалба, се включва маркетинг, който може да е опасен здравето на хората. Това, което стана дума за млякото; това че растителното масло не води до добър холестрерол и затова как алчността застрашава живота на хората – през „здравословното“ всъщност. Това са моите уроци. В първата част ми бяха приятно да прочета приключенията му, но втората ме разтърси // Аз бях по-впечатлена от първата част – от идеята за търсенето на корените, там ми беше по-интересно – това как трябва да приема храненето на предците си – печените картофи и чубрицата // И да го познаваме, това също е много важно. // Ти се занимаваш с това всъщност – сега си представи как някой чете това интервю и си мисли „е какво имам да й познавам на българската храна – такава елементарна история – чушки и боб“ // Този отговор ще е дълъг, защото въпросът е логичен. Ние сме наследници на едно време, в което разнообразието на храната беше ограничено и много растения и животни бяха изкоренени от своите истински места и дори си мисля, че това е бил хитър трик на комунистите да заменят местните сортове с високопродуктивни, а всъщност там, където имал този експеримент, наречен „комунизъм“, хората продължават да хората гледат сортове, наследени от техните предци. Т.е. у нас имаме изкореняване на традицията и тя никога не е успяла да излезе извън дома. Знанието на потребителя за храната, на страната, в която е, идва от пазара и историите, които я съпътстват. Реално нашето хранително разнообразие никога не е излязло на пазара. В момента имам много хубав проект, който е свързан с проучване на домашните градини в няколко градини и откриваме много интересни неща, които даже не съм предполагала, че се гледат в България. В тази градина има емоционална връзка – как си пазят семената, от кога ги пазят. Затова и ако искате да усетите вкуса на всяко място, което посещават, където и да сте препоръката ми е да питате и да пробвате, когато сте на непознато място, дори у нас.

 

Книгата за хранителни разстройства, която препоръчвам

„Войната с храната“ на Джулия Бъкройд е най-добрата книга за широката публика, на която съм попадала. В нейното българско издание съм  автор на предговора. Силното ми позитивно личното отношение е провокирано и от това, че съм общувала лично с нея и точно тази книга ме накара да посещавам нейните семинари за психотерапевти, които работят в областта на проблемите на храненето.

Написана е много внимателно, с усет към езика и загриженост, с интерес към темата и десетилетия опит. Теоретичната постановка също е сериозна и поднесена достъпно (Джулия Бъкройд е в полето на Теория на привързаността на Боулби, но се определя като интегративен психотерапевт, който цени и скока в познанието и разбирането на тази област от напредъка на невронауката, приноса на телесната психотерапия, значителното усъвършенстване на подходите към травмата, както и новостите, предложени от когнитивните терапевти).

Практична е. Има много теми за размисъл дадени като отделни части, обособени във въпроси, които много ще помогнат на всеки, който има проблем и се чуди откъде да тръгне в решаването на проблема си

Помага. Ако човек има проблем с храната може да се припознае и да открие какво му „натиска бутоните“ и да направи определени крачки, за да го преодолее

Насочена е не само към засегнати, но и към близките им – роднини и приятели. С нейна помощ може да разберете как да се държите с тях, както и какво да направите, за да си помогнете.

Изчерпателна е. Има информация за емоционалното хранене, което нарича още „проблемно“, основните хранителни разстройства (психогенно преяждане, булимия и анорексия) и не пропуска и една част от хората, които страдат, които често биват забравяни – мъжете и техните хранителните разстройства.

Книгата „Войната с храната“ се разпространява само с поръчка от сайта www.voinatashranata.com, където може да намерите много информация за нея и за хранителните разстройства общо.

Приятно четене от мен!

 

 

Магията 1-2-3 на д-р Томас Фелан

Със смесени чувства съм към тази книга, която излезе в началото на месеца и прочетох с интерес. По-точно смесени към добронамерени.

От издателството (Изток-Запад) рекламират книгата като „най-продаваната книга за детска дисциплина в „Амазон“ и вероятно това е било така доскоро (в момента класацията се води от „Френските деца не хвърлят храна“ на Памела Друкерман), но „Магията 1-2-3“ е в първите места, към писането на поста на 35то. Книгата на доктора има общо 12 версии, включително („За християнски родители“ и „Гневни изблици- как да се справим вкъщи и на публични места“). Написана първоначално през 1995 г като 60 странична брошура, постепенно продадените копия са 1,400,000 и е преведена на 23 езика//страница на системата

Д-р Фелан е клиничен психолог и родител. Идеята за книгата му идва освен от практиката му и преживяване в кабинета му, в която майка повтаряла и повтаряла на 10 годишния си син едно и също. „Започнах да осъзнавам, че ме дразни, че говори толкова много. Помислих си, че ако съм издразнен – какво ли остава за детето й? Тогава ми хрумна, че говоренето не е добронамерено. Дори не е неутрално. Говоренето може да бъде позитивно негативно преживяване, ако разбирате какво имам предвид“.

Хм, не. Хайде отначало, докторе.

„Колкото повече говорите, толкова по-емоционални ставате. Колкото повече говорите, толкова повече сте склонни да объркате и фрустрирате детето си, докато се опитвате да предадете позицията си. Вие ставате емоционални, детето също и никой не мисли ясно. Има и деца, които се забавляват да влязат в конфликт, в негативен смисъл. Това е голям проблем за деца, които се забавляват да клатят лодката – колкото повече им отговаряте, толкова по-доволни остават те, заради отмъщението, което изпитват“.

Системата, т.е. Магията 1-2-3 е сравнително проста – давате време на детето 1…2….3, за да промени поведението си, като на 3 идва наказанието (удобно са дадени примери на наказания като по-ранно лягане, без десерт, без телевизия/таблет за една вечер). Практичната част – и по-голямата е примери как точно да се случва това, диалози и обяснения, както и позитивни насърчения.

Книгата е много полезна точно с идеята за поставяне на граници на поведението на децата по категоричен и ясен, ненасилствен начин. Спомняте ли си онази статия, която нашумя преди известно време – Как отглеждаме неблагодарници – провалът на либералното възпитание? Тази книга ще се хареса на хора, които искат ред и чистота и са склонни да бъдат „по-твърди“ родители. Ето това е, което ме притеснява в тази книга. Сама по себе си тя е полезна за родителите, които се притесняват да поставят граници на децата си, но ей Богу, може да бъде кошмарна за някое дете, ако я прочете родител, мечтаеш за военен ред и изпънати чаршафи – защото ще намери всички основания за това, като точно този тип родители добавят и някой шамар за допълнително усилване на ефекта или жестоки наказания – като мълчането например.

Д-р Фелан често казва в интервютата си, че родителите са подложени на непрекъснат обстрел от противоречиви съвети и не знаят какво да правят, а влизането в самото родителство е „шок и травма“ според него. „Влизате в нещо, което е по-шокиращо и травматично, отколкото сте си представяли някога. Не стреляйте от бедро (като бързострелните каубои). Намерете стратегия. Изберете нещо – каквото и да е то – и се придържайте към него“.

Големият проблем според д-р Фелан често е, че „родителите не само говорят твърде много и че виждат децата като малки възрастни“.

Дойдохме си на думата, докторе! Децата не са възрастни, те имат по-различна представа за времето, за смъртта, за много неща. Да ги поставяме в калъпи като „нарочно ме дразни“ или „толкова ли не може да разбере нещо елементарно“, е пример за това как не разбираме децата. Педагогиката и психологията последните стотина години прави голям пробив в разбирането на мисленето и душата на децата, установявайки че те са различни, просто различни – и ако имаме проблем с тях, вероятно проблемът е в нас, че не ги разбираме и не знаем как да подходим към тях. Ако не можем да поставим граници, проблемът е наш, не техен, че не могат да ни разберат. Ако ние не можем да овладеем гнева си, проблемът е наш, но чрез насилието го правим техен и то за целия им живот със стреса, който им вливаме в тялото и душиците.

Преди време и съм писала това как трябва да се отнасяме с уважение към децата, като възрастни. Добавям тук и това, че ако не може да се справите, винаги имате възможността да говорите с детски психолог – да отидете на консултация или да потърсите съвет в училището/детската градина, ако имате нужда.

В този смисъл целта на системата (която е подходяща за възпитание на деца 2-12 години) е да предотврати ескалацията на проблемите и влизането в емоционален порочен кръг, в който „бащи крещят, майки плачат, децата са наказани“. Както казва д-р Фелан, последните няколко милиона години не са спрели децата да се тръшкат и избухват, така че трябва да се научим как да го преодолеем. Затова родителите имат три задачи: да контролират лошото поведение, да окуражават доброто и да укрепват отношенията си с децата чрез приятни преживявания заедно.

Накрая: Магията 1-2-3 е подходяща, ако търсите система, която да ви помогне да овладеете дисциплината вкъщи. Ако детето ви преживява обаче тежък момент – като раздяла с родител, ако е тормозено в училище или вкъщи, ако има конфликти с връстниците си или сериозни неразбирателства с братя или сестри или има други проблеми, включително и смяна на населеното място, строгото придържане към системата няма да му помогне, тогава е по-добре да намерите индивидуален подход към него с професионална помощ.

 

Щастието има значение (за доброто тегло)

александра иванова детелина стаменова размерът има значение
#Selfie с Александра

 

Представянето на „Наръчникът“ към „Размерът има значение“, книгата на Александра Иванова, премина в топла атмосфера, което може да се види на снимките от събитиетоПричината да се съглася да участвам в преставянето не беше просто това, че от „сто“ години харесвам Александра заради винаги позитивното й излъчване, нито защото с двете си книги описва един начин на хранене – което би ги превърналало просто в книги за диета – което не е лошо, но е често срещано, а по друга причина – и тя е, че в Наръчникът тя дава истинския ключ към успешното сваляне на ненужните килограми. Какво имам предвид, ще кажа след малко, но преди това искам да ви разкажа нещо за проблема с наднорменото тегло и затлъстяването.

Причините за затлъстяването и наднормено тегло биха могли да бъдат търсени както по социални признаци, така и заради специфични психологически характеристики (като задържане на емоции, депресия, тревожност, професионално прегаряне, травматични стресови периоди и т.н.).  Това е сериозен социален проблем, защото наднорменото и свръхнорменото тегло са най-голямата причина за разходи в здравеопазването по данни на Световната здравна организация. Затлъстяването носи голям риск от заболявания като вторичен диабет, сърдечно-съдови заболявания и определени форми на рак. Здравните последствия варират от повишен риск от предсрочна смърт до сериозни хронични състояния, които намаляват цялостното качество на живот2. Хората със затлъстяване често страдат от по-лека или тежка форма на депресия. Затлъстяване е тежката форма, а наднорменото тегло е това, което наричаме „пухкав“ и няма да използвам думата „килограми“. Проблемите започват при талия 88 см при жените и 102 при мъжете. Или ако сте се мерили на тези кантари, които мерят процента мазнини в тялото – затлъстяването е при по-голямо 25% съдържание на мазнини в тялото на мъжете и 30% на жените. Наднорменото тегло и затлъстяването не са просто въпрос на вкус – да, има хора, които генетично са по-едри – такива са били и родителите им, и бабите, и дядовците им – това влияе много и за тях е невъзможно да променят структурата на телата си или както се казваше в един виц „понеже не мога да сваля килограми решавам да положа усилия в увеличаване на ръста си“. Но пък тези хора водят понякога битката с това да приемат телата си в един свят, който в момента обича слабите. Искам да обърна внимание на тях и да кажа, че понеже едва ли ще порастнат на височина, биха могли също да използват Наръчника , заради онази причина, поради която съм тук и която ще кажа след малко.

Наднорменото тегло и затлъстяването са огромен европейски проблем. Миналата година група евродепутати алармираха Европейската комисия, че като континент и икономическа общност сме изправени пред риска само след 13 години над 50% от гражданите да са затлъстели, като в някои страни се прави прогноза за 90%. В момента за последствията от затлъстяването се изразходват в Европейския съюз между 59 и 70 милиарда евро годишно по различни данни в здравеопазването или като преки загуби от намалена продуктивност. Вероятно сумата е дори по-голяма, защото не се отчита изцяло влиянието на свръхтеглото в болести като диабет 2 и сърдечносъдовите болести. В момента 23% от жените са с диагноза затлъстяване, и 20% от мъжете в Европа. Затлъстяването при мъжете обикновено е в областта на корема, то е много по-опасно от това при жените, при които обичайно е в областта на ханша и бедрата. В България това са 1,258,000 човека

Причините за тази епидемия за комплексни и започват от в детството, в емоционалното награждаване на децата с храна за постигнати успехи и се задълбочава в училище, където децата не са стимулирани да се движат, а главната задача е да стоят по чиновете. Днес хората средно приемат една трета повече калории дневно в сравнение с преди 30 години, храната също е различна, но причините имат и своя психологически аспект.

Защо след отслабване толкова много хора връщат теглото си

Храната често е заместител на общуването с Другия. Значимите хора в живота ни са извор на емоции, удоволствие и неудоволствие и когато тя не може да бъде осъществена, човек прибягва към вкусното или към глада. Много често хората със затлъстяване преяждат болестно. Че причините са психологически се показва и в Международната Класификация на Болестите (МКБ-10), къдено болестното/психогенно преяждане беше включено в графата на хранителните разстройства. Причината за това поведение? Много често това действително е отговор на емоционална травма в детството и заради това „смисълът“ на това „защо преяждам“ може да бъде търсен в моделите на повтарящите се житейските трудности и осъзнаването на използването на храната като средство за емоционална регулация..

Поставянето на грижата за себе си на първо място, като това включва емоционално и здравно поставяне на първо място е нещо, което дори и възрастните трябва да овладеят. Това е бавен процес, в който често пъти са въвлечени и психотерапевтите, които помагат на хората да овладеят това, което аз наричам, цитирайки Екзюпери „изкуството на малките крачки“.

В Наръчникът на Александра се говори за удоволствие, щастие, за храна, за време за себе си, за действия, свързани с „храненето“ на сетивата, не на стомаха. В нейната диета, освен сок от лимон и салата зеле и моркови има, поставено напълно наравно с движението и храните ритуали за щастие, ароматерапия и вглеждане в огледалото, храната за душата под формата на изкуство и общуването. Спиране на препускането от задача в задача, оглеждането, разпознаването на чувствата и емоциите, Александра говори за всичко това, което прави книгата й ценна. Иска ми се да вярвам, че читателите няма да пропуснат тази част от книгата, в която се говори за душата, защото той ще определи навигацията им по пътя, в който няма да има знак за обратен завой към емоционалното, психологическо хранене.

„Егото и защитните механизми“ от Ана Фройд

Egoto i zashtitnite mehanizmiСтоя пред тази книга и мисълта, която изплува отгоре е: „А коя съм аз да правя ревю на тази книга?“. Затова приемете този пост по-скоро като бележка, че е излязла тази книга, полезна информация без никакви претенции за изчерпателност…

„Егото и защитните механизми“ на Ана Фройд се появява на български 51 години след ревизираното й издание (1966) и 81 години след първото й публикуване на немски. Това е професионална литература и искрено препоръчвам на тези, които им е любопитно да четат за психология да се ориентират към по-четими книги.

Книгата е класика. Тя разлежда основните защитни механизми и има описани показателни клинични картини и дават идеи за работа с децата и възрастните, в които те се превръщат. Защитните механизми се разглеждат достатъчно задълбочено и сериозно по време на лекционните курсове по психология и психотерапия, но е едно да четеш преразказ или Уикипедия, а друго – оригиналното произведение. Все пак ще припомня основата, а именно, че защитните механизми се използват несъзнатено от всеки човек с цел да се справи с тревожността, която му дават неприемливите за него мисли и чувства. Те са част от живота на всеки здрав човек и гарантират оцеляването в стресиращия ни свят. Само ако се използват непрекъснато стават патологични, т.е. водят до анормално поведение.

Преди нея, разбирай баща й, и неговите ученици, се е смятало, че психоанализата е за възрастни, но тя прави малка революция, обръщайки се към децата. „Психоанализата всъщност не се е занимавала с проблеми като приспособяването на децата и възрастните към вънщния смят, с ценностни понятия като „здраве“, „болест“, „добродетел“ или „порок“. Тя би трябвало да ограничи изследванията си изключително детските фантазии, пренесени в живота на възрастния, въображаемото удовлетворение и наложените заради него наказания“, пише тя. „Афективният живот на децата е по-малко усложнен и по-прозрачен от този на възрастните, пише тя. Но изключително важен факт в детската анализа е, че при наблюдението на афективните процеси ние до голяма степен не зависим от доброволното сътрудничество на детето и от неговата откровеност или прикритост. Афектите сами се издават против волята му“.

В книгата тя признава и труда на Вилхелм Райх и явленията, които той споменава и бележките му върху телесните проявления на защитите. „Телесните пози като вдървеност и ригидност, личните особености като например фиксирана усмивка, презрително, иронично и арогантно поведение – всички те са остатъци от много енергитични защитни процеси в миналото, които са се дисоциирали от първоначалните ситуации и са се развили в постоянни характерови черти – „бронирането на характера“. Споменавам Райх неслучайно, тъй като съм обучавана в телесна психотерапия и анализа на характера през тялото и неговите блокажи е нещо, което е значимо за мен.

В цялата си работа Ана Фройд застава на страната на детето и въпреки че тук-там може да спорите с нея, тя е от тези, които първи разчистили пътя – и ние всички сме облагодетелствани да вървим по него. За колегите, които се интересуват от детска психоанализа сигурно ще бъде интересно да прочетат и собствената й оценка върху същата тази книга, която прави през 80те години, т.е. половин век след публикуването й, когато е на 76 години. Книгата е под формата на дискусия с Джоузеф Сандлър и е достъпна на английски в електронен формат в Google Reads

 

ана фройд и зигмунд фройд
Дъщеря и баща

За Ана Фройд (Anna Freud): единственото дете на Зигмунд Фройд, което продължава професионалния му път – доста смело с този баща, не мислите ли – като кариерата й е свързана преди всичко с детската психоанализа, като е основател и на Детската терапевтична клиника Хампстед, която днес носи нейното име.

 

 

 

„Егото и защитните механизми“ от Ана Фройд (Изток-Запад, 16 лв) е на пазара, може да я поръчате и онлайн.

 

 

 

Илюстрацията с балона е работа на Anatol

датско щастие за начинаещи: хюга

IMG_20170312_075618_371
Ей така се мотае книгата из къщата…

Събота следобед след дълга седмица и завита в топлото сиво голямо одеялце на дивана разглеждам отново красиво отпечатаното от Хермес издание на „Малък наръчник по хюга (тайните на датчаните за щастлив живот)“. Авторът е Майк Викинг, който заема прелюбопитната длъжност „Директор на института за изследване на щастието„.Две седмици книгата ме съпровождаше в чантата и седеше до мен на дивана в кабинета ми и на бавни глътки си взимах от северното спокойствие и това доведе до общо три неща. 1. Купих си още 100 чаени свещи. 2. Намерих рецептата за Кайман (по-надолу в текста) и 3. Реших да специализирам хюга, докато не про-живея датски на ежедневно ниво.

Преди да продължа да хваля книгата, ще похваля издателите, които са я отпечатали като чуждото издание, без волности в корица и т.н., заради което самата тя е много хюга и след като миналата година се скъсах да подарявам Човек на име Уве, тази година ще си поръчам 20тина копия да си я имам за всеки случай – защото става за всеки. Въпросът за щастието силно ме вълнува като психотерапевт

Текстът е забавен, все едно го е писал бъдещият ти най-добър приятел („езикът [датски] звучи като предсмъртни хрипове на тюлен“, шеговито пише автора). След това е всичко е практично (всичко е осъществимо, с изключение на част от мебелите и дизайнерските решения, заради цените, но да кажем има Ikea и Jysk) и накрая – има много картинки, които дават пълна представа за цялата простота на осъществяването на хюга у дома и в ежедневието. За хюга не ти трябва магазин, само спокойствие (и само спокойствие)…

#hygge / „хюга“ 

Това е онова напълно датско нещо, което означава „благополучие“, „щастие“, нещо като „уют“, ама на датски. А за датчаните „уют“ е усещане и харесване на простите неща. За датчаните да е хюга е много важно, което потвърди и една важна за сърцето ми дама, с която имам удоволствието да общувам. Не се преструват, наистина го правят, каза ми тя. „Толкова често използваме думата хюга, че на чужденците им се струва, че страдаме от синдрома на Турет„, пише Майк Викинг в книгата.  Има нещо скандинавско в това, защото в норвежкия имало думата „uterpils“, със смисъл „да седиш навън в слънчев ден и да се наслаждаваш на бирата си“.

Основни съставки

светлина

Първата основна съставка е осветлението и заради това Майк Викинг започва описанието на хюга със значението на меката, приглушена светлина. „В Дания се изразходват много повече свещи на глава от населението , отколкото където и да било другаде в Европа“ (6 кг восък годишно). Свещите, забележете, не са ароматизирани – и най-старата компания в страната дори не ги предлага в каталога си. Светлината е превърната в култ и чрез лампите, които са създадени от местните дизайнери и които дават мека и разсеяна светлина. Три модела са важни: PH5 на Пол Хенингсен, Le Klint и Panton VP Globe. Общото между тях е красотата, светлината и простотата.

храна

кайман рецепта 01
Кайман без отрязана глава

„Преди няколко години гостувах на семейството на мой приятел. Дъщеря му беше на 4 години и докато вечеряхме, ме попита: „Ти какво работиш?“. „Опитвам се да разбера какво прави хората щастливи“, отвърнах аз. „Е, това е лесно – сви рамене тя. – Бонбоните“. В книгата са дадени няколко рецепти с интересни заглавия, които едва ли ще опитам скоро, съществувайки като вегетарианка. Те носят звучни имена като Скиперлапсковс (в превод яхнията на капитана), Задушени свински бузи в тъмна бира с пюре от картофи и целина и  Барл Е Кари (кюфтенца в къри сос), но тъй като вегетарианец не означава гладен, ми липсваше рецептата за Кайман (тортено човече), което се приготвя за рождения ден на детето, а когато си възрастен – винаги, когато ти се яде сладко без угризения. Традицията е по викингски жизнерадостна – рожденникът отрязва главата на своя Кайман, докато другите деца крещят „Честит рожден ден, приятелю! А сега срежи гърлото на Кайман!“ (не си го измислям, написано е в книгата с определението hygge noir!). Рецептата за Кайман, която намерих и ми се стори достатъчно ок, за да я правя с две деца, е следната: 150 гр масло, 200 гр брашно, 1 с.л. сода бикарбонат, 1 ч.л. бакпулвер,3/4 чаши вода, 6 яйца, 2 с.л. захар. За декорацията се използва фростинг и бонбони (тук слагате всички захарни пръчици, мечета, звездички и прочие сладост от магазина с надпис Диабет 2 на опаковката) в сектора за подправки. Ще я пробвам първият свободен уикенд, което е след месец.

ароматът

За ароматът на хюга е написано малко, но това е, защото всеки има своето разбиране за аромат на благоденствие. Нещо като топло или камина или усещане „без проблеми“, е аромата, който се гони. За мен може би е канела с портокал.

Авторът! Авторът! Майк Викинг. Изглежда снимката е правена през лятото и той е в жизнерадостно сиво.

пуловерът на Сара Лунд и една нация в очакване на погребението на Карл Лагерфелд

Авторът Майк Викинг посочва черното като основен цвят за хората там. „Ще решите, че сте попаднали на снимачната площадка на филм за нинджи. Всички в Дания се обличат в черно. Представете си подходящ за погребението на Карл Лагерфелд тоалет – стилен и монохромен. През лятото се позволява носенето и на по-богата палитра от цветове и дори на нещо по-крещящо… като сивото“. Към останалите елементи на хюга стила са шаловете, дебелите връхни дрехи, обличането на пластове и пуловерът на Сара Лунд. Сара Лунд на мен не ми беше позната в думите, които отключват спомени, заради което специално потърсих филма Убийството, в който играе и пуловерът, за който става дума.

ваза келер
Вазата, довела до „обществена критика“

 

 

„Порно за мебели“

Това пък е друго определение за дизайна в тази държава, защото сериали като „Борген“, „Убийството“ и великия „Мостът“ са заснети в „красиво обзаведени къщи и апартаменти с класически мебели от датския дизайн“. Оказва се, че в Дания има култови дати като 25 август 2014, когато се разиграват скандали от типа „Скандала с вазата Келер (Kahler)“ при която фирмата производител прави юбилейна серия на вазата, над 16,000 човека си я поръчват, но не стигат наличностите, сайтът се срива и компанията „попада под ударите на обществената критика“. На коя дата се каза култовата реплика „Не е важно дали си дедо„? Хубаво й е на нация, дето обществената критика е свързана с 20 см порцеланови вази с медни ивици!

Хюга, казва автора на книгата, не е само зимно преживяване и дава идеи как тя се преживява и нататък – като например през март (но става и за произволен друг месец) да посветите на опознаването на страна, която ще посетите – например научавайки основни думи като „маса“, „стол“, приготвяне на национална кухня и гледане на местни филми… Гърция е доста благодатна, не само Испания, която дава пример той. Добре, аз се включвам с идея за балконинг, както го нарекоха Икеа в първите възможни дни или пък за вази със зеленина (тук слагам всякаква зеленина, без да е особено специална), купуването на телескоп с цел да гледате съзвездията и други подобни занимания.

IMG_20170312_072945_865
Личното ми кокосово мляко с ванилия преди да го изпия, но след като го снимах за Instagram с десетина хаштага

Моята лична хюга

Обичам хубавите възглавници в ежедневието. Имам много чайове в кабинета и вкъщи. Обичам свещите. Умирам за пухкаво одеялце пред телевизора (и не, не отричам, обичам да гледам ТВ с изключен телефон – намирам го за много хюга).

Скъпа ли е хюга?!

Коко Шанел беше допълнила фразата, че „Най-хубавите неща в живота са безплатни“ с „а следващите са изключително скъпи“. С мадмоазел не бих спорила поради липса на каквото й да е желание да го правя, а и броя на нанизите ми с перли, както и рафта ми с козметика, които говорят категорично за пристрастието към нея, но тя също е била хюга (според мен!), което издават някои от снимките й. Хюга е за простотата и значението на мига, за дребните невероятни удоволствия, за които е нужно само добро желание, уют и простота. Като огъня през лятото или играта на скрабъл на приглушена светлина. Чаят и одеялцето, метнато на дивана.

В този смисъл хюга е ужасно скъпа. Защото ти трябват хора, които да обичаш и те обичат, с които да не ви трябва да полагате някакви невероятни усилия, за да се чувствате добре заедно – да е достатъчно просто да си седите и да си говорите или да мълчите. Това е богатство!

 

Допълнителна порция хюга

Краткото ревю на The Guardian и статията в BusinessInsider

Тъмната страна на хюга – презентация на Майк Викинг на TEDxCopenhagen, има субтитри на английски

Бордът ми в Pinterest с хюга идеи

 

книгата на Майко мила! „Да оцелееш като родител (по действителен случай)“

майко мила да оцелееш като родител Ходила съм на много премиери на книги, но премиерата на Да оцелееш като родител беше забележителна с опашката в стил Емил Конрад, но водеща към усмихнатите, опитващи се да не се разплачат Елисавета и Красимира, които даваха разнообразни като послание автографи (моят е за „Секс, наркотици и рокендрол! И вино!“). Не вярвате?! Видео има тук. Нямах друг шанс да ги прегърна и поздравя преди да е ударил 12тия час, освен като се наредя на опашката от жени, деца и бебета, тук-там и някой мъж – като приятно усмихнатия главен редактор на издателството на книгата (Сиела) Захари Карабашлиев.

Книгата е много смешна от една страна. Една част от жените, които я четат преди да са я родили ще си помислят, че това е просто хумор, докато тези, които са в него… ами те най-добре знаят, че от Майко мила! казват истината и само истината. 

От друга страна е много сериозна, защото в нея са включени текстове по въпросите на кърменето (Христина Янева-Хедра), ваксинацията (от д-р Бояна Петкова), за осиновяването (от Фани Давидова), за синдрома на Даун, детското вегетарианство, родителстването сам и изобщо основи на оцеляването за родители от всякакъв тип и пол (има и автори мъже, което е революция!).

детелина стаменова майко мила психотерапевт софия хранителни разстройстваНескромно отбелязвам, че е публикуван и моя текст Стара ли съм за хранително разстройство?, в който споделям моите впечатления за това, че хранителните разстройства засягат не само малките момичета в драматичните филми, но и много жени на средна възраст, за които дори не подозирате, че страдат от нещо подобно.

За кого е тази книга: майки, родили наскоро или в проект. Препоръчвам и за мъже.

 

 

 

Как мога да знам дали детето ми има хранително разстройство? (ОТКЪС ОТ КНИГА)

Публикувам с разрешение на издателството откъс от книгата „Родителски …

Мъжко/женско приемане на алкохола

Мъжете и жените определено трябва да имат равни права и задължения, …