психотерапия

Как мога да знам дали детето ми има хранително разстройство? (ОТКЪС ОТ КНИГА)

Публикувам с разрешение на издателството откъс от книгата „Родителски наръчник за възстановяване на тийнейджъри с анорексия, булимия или пристъпно преяждане“ на Лорън Мълхайм (Изток-Запад), 19.90 лв. Тя е доктор по психология, е клиничен психолог и специалист по хранителни разстройства Ревю на книгата може да намерите в друг пост.

––––––––

Как изглеждат здравословното хранене и тренировките при един тийнейджър?

За родители, част от култура, ценяща слабата фигура и насърчаваща диетите като нещо нормално, може да бъде трудно да определят какво е нормално хранене и нормална физическа активност. Отразяването на диетите на знаменитости в медиите, както и състезанията за отслабване по телевизията, правят екстремните тренировки, ограничаването на храненето и други нездравословни поведения нормални.

Телата са създадени да бъдат различни и тийнейджърите могат да бъдат здрави с различни размери и фигури на тялото. Здравословно развиващият се тийнейджър има постоянен растеж и наддаване на тегло с рязък скок в тези показатели през пубертета. Апетитът е различен при различните хора, но нормално развиващият се тийнейджър не е обсебен от мисли за храната. Нормално развиващият се тийнейджър може да носи храна в стаята си, но може да се храни и пред хора. Може да се храни лесно в различна обстановка – вкъщи, в ресторант и т.н. Хранителният му прием може да варира значително – някои дни може да е доста по-гладен от други. Но като цяло здравият тийнейджър се храни пропорционално на активността си. Може да е капризен към някои храни, като най-често това са зеленчуците и по-рядко въглехидратите, месото или мазнините. Може да избира какво да яде без затруднения.

Здравите юноши използват овкусители и подправки. Харесват разнообразни храни и се хранят с тях, когато им се предоставят. Правят поръчки какво им се яде. Огладняват и питат какво има за вечеря. Чакат с желание десерта. Рядко са особено раздразнителни и не пропускат хранения. Вземат си храна според желанията и нуждите си. Не говорят често за диети, за здравословния аспект на храните и не четат етикетите. Макар здравите юноши да се тревожат за външността си, те не се теглят на кантара често и не се тревожат за теглото си. Не тичат до банята след всяко хранене. Изглеждат спокойни, след като са яли.

Повечето нормално развиващи се тийнейджъри не са обсебени от тренировките. А ако са, то е в рамките на участие в някой спорт. Повечето не са особено дисциплинирани и усърдни извън групови тренировки. Могат да стоят на едно място и да си почиват. Тренировките не са и начин да противодействат на ефектите от храната.

Как изглеждат хранителните разстройства при юношите?

Децата и по-малките тийнейджъри могат да нямат типичните за хранително разстройство симптоми като възрастните пациенти. Например един по-млад пациент е по-малко вероятно да преяжда или да използва хапчета за отслабване или лаксативи. Булимия нервоза и свързаните с нея поведения обикновено (но невинаги) възникват на по-късна възраст.

Какви са тогава тревожните сигнали, за които родителите трябва да внимават?

Загуба на тегло, липса на наддаване на тегло или спиране на растежа

Чест симптом на хранително разстройство е по-ниското спрямо досегашното развитие на детето тегло. Когато развият хранително разстройство, децата и тийнейджърите могат да спрат да наддават или да не растат спрямо очакванията. Би трябвало вашият педиатър да е способен да разпознае, ако това се случи, но не всички педиатри са обучени да разпознават хранителни разстройства. Това може да доведе до погрешна диагноза. Един съвет: важно е да сравнявате ръста и теглото на вашето дете спрямо предишни негови измервания.

Хранене с по-малки количества или по-ограничен набор от храни

Вашето дете може да е станало вегетарианец; да е започнало диета за отслабване със сурови и пълнозърнести храни; да е изоставило червеното месо и десертите или да е започнало да брои калории. В някои случаи ограниченията в храненето може да изглеждат неволни. По-малките юноши и деца по-рядко са склонни да спазват конкретна диета – по-вероятно е дискретно да избягват да се хранят достатъчно и така да не поддържат растежа и теглото си. Порциите им може например да изглеждат твърде малки.

На родителите обикновено се връчва един все по-нарастващ списък от забранени храни, които децата преди са приемали. Някои от оправданията, които тийнейджърите дават за това защо не желаят тези храни, са, че например не са гладни или че имат някакви неясни предпочитания към храните (което родителите може в началото да подкрепят). Тийнейджърите могат да се оплакват и от болки в стомаха или да изглежда сякаш са се нахранили много бързо.

Прекомерни тренировки, хиперактивност или неспокойствие

Вашият тийнейджър може да стане особено ангажиран с тренировки. Може да прекарва часове във фитнеса, да прави подскоци в стаята си, да кляка, докато гледа телевизия, да прави обиколки из квартала. Може да тренира, за да „изгори“ десерта, който е изял предходната вечер, или за да се подготви за това, че ще ходи на купон, където ще има храна. Може дори да зареже други дейности, за да тренира, или пък да изглежда обсебен от досегашните си тренировки. В някои случаи тийнейджърите опитват да горят калории, като стоят прави, когато могат да седнат, или намират начини да правят повече крачки дори у дома.

При по-малките юноши активността може и да е с по-неопределени цели; могат да изглеждат неспокойни или хиперактивни и могат да се движат наоколо хаотично. Родителите често разказват, че децата им ходят напред-назад или стоят прави постоянно. Възможно е да им е трудно да останат мирни в иначе спокойни ситуации. Това поведение може да изглежда дори като хиперкинетично разстройство с дефицит на вниманието (ХРДВ) и родителите може да не осъзнават, че обяснението е всъщност в хранителното разстройство (O’Toole 2013).

Засилен интерес към готвене или готварски предавания

Вашият тийнейджър може внезапно да е увеличил интереса си към готвенето. Противно на разпространеното мнение и това, което самите пациенти понякога твърдят – на хората с ограничаващи хранителни разстройства не им липсва апетит. Всъщност много често имат хищен глад и мислят само за храна. Хора с хранителни разстройства на всякаква възраст могат да събират рецепти и дори да готвят за другите – но да отказват самите те да се хранят с това, което са сготвили. Един тийнейджър например беше обсебен от предаването „Война на кексчета“ и го гледаше часове наред за сметка на други интереси и занимания. Родителите често възприемат интереса към храната като нещо хубаво. Въпреки това имайте предвид, че тези „интереси“ може да са направлявани от силния глад. Хората, които не се хранят достатъчно, стават обсебени от храната. По този начин юношите с ограничаващи диети могат да заместят храненето с други свързани с храната занимания.

Преяждане, предизвикване на повръщане, лаксативи, диуретици или прочиствания

Тези поведения никога не са здравословни и са ясни сигнали за тревога. Могат да се случват скришом от родителите, но да се забелязват следи от тях. Например скоро след хранене юношата може да тича до банята или да си взема дълги душове. Може да изпуска закуска или обяд, за да яде повече на вечеря. Може да забележите, че изчезва храна (особено високовъглехидратна). Може да откриете следи от повръщане (понякога само миризма) в банята (или дори в торбички под леглото). Ако детето си признае, че е повърнало, може да се оправдае с гадене или да каже, че е болно. Ако подозирате повръщания, трябва да засилите надзора в банята и при къпане. Хранещите се ограничаващо могат да пият „чайове за отслабване“, които реално са с лаксативен и диуретичен ефект. Може да откриете празни опаковки от лаксативи в кофата за боклук. Тийнейджърите може да правят и пречиствания, които стимулират крайните хранителни поведения и не са медицински препоръчителни.

Тревоги относно фигурата

Този ключов за възрастните симптом трудно се открива при децата. Когато обаче го има, юношите могат да кажат, че се чувстват дебели или че се страхуват да не станат дебели, да говорят за мускули или да се тревожат за конкретна част от тялото си. Възможно е да установите поведения като често теглене на кантара, често взиране в огледалото (гледане или щипване на части от тялото за определяне на точния им размер). Детето може да нервничи, когато се облича. Може да крие фигурата си, като се облича с неподходящи дрехи (например дебел суитшърт през лятото). Обсебените от фигурата си тийнейджъри се сравняват с модели или с връстници в социалните медии. Могат да четат и съвети за диети. Могат дори да влизат в насърчаващи хранителните разстройства сайтове, които възхваляват хранително разстроените поведения (като прекомерните тренировки, преяжданията, повръщанията, броенето на калории, гладуването, използването на хапчета за отслабване, лаксативи, чайове за отслабване, диуретици, пречистване и други начини за избягване на хранене и горене на калории). Момчетата може да се съсредоточат над мускулите и по-масивното тяло – това са характеристики на мускулната дисморфия.

Промяна в хранителните навици

Може да забележите, че хранителните навици на детето ви са се променили. То може да се храни по-бавно, да проточва всяко хранене, да раздробява сандвича на части и да изяжда само протеиновите компоненти, да попива мазнината от яденето, да се храни на много малки хапки, да реже всичко на миниатюрни парченца и да ги бута из чинията, да дъвче прекомерно дълго или да скрива храна. Тийнейджърът ви може многократно да претопля и изстудява храната си, за да е с идеална температура. Може да използва прекомерно много подправки или да прави странни комбинации от продукти. Тези ритуали намаляват тревожността му – и ако се споменат или прекъснат, той може да отвърне с гняв или тревога.

Спиране на менструалния цикъл

Спирането на менструалния цикъл е един сериозен симптом на хранителното разстройство. При по-малките юноши пък настъпването на менструацията може да закъснее. Аменореята (състояние, при което менструалният цикъл липсва повече от 3 месеца) най-често е възниква, когато тялото е с „относителен енергиен дефицит“, т.е. приеманите калории са по-малко от изразходваните. Това нарушава хормоналния цикъл, регулиращ мензиса. Някои момичета с анорексия обаче продължават да имат менструален цикъл и по време на болестта. При някои пък той спира още преди да започнат да отслабват. Преяждането също може да направи цикъла нередовен поради метаболитни или хормонални нарушения (Ålgars et al. 2014).

Имайте предвид, че много медицински специалисти приписват нередовната менструация на „нормалните“ вариации в цикъла или на спорта. Ако приемете това обяснение, може да пропуснете възможност за ранна диагноза и намеса.

Други симптоми

Според една анкета при 342-ма родители на пациенти с хранителни разстройства от Викторианския център по хранителни разстройства (2016) други ранни сигнали за тревога, забелязани от родителите преди поставяне на диагнозата, са били: тревога и панически атаки, промяна в навиците за сън, социално отдръпване, променливо настроение, депресия, гневни изблици, раздразнителност и физически симптоми (като световъртеж или болки в стомаха).

 

 

Photo by Vinur.

Диетата като възможен път към хранителното разстройство

Промяната на хранителните навици може да e знак за слагане в ред на необмислено или лошо хранене, овладяване на вредни навици, но нерядко резките промени могат да са знак или сами по себе си, със строгостта и удоволствието от контрола да превърне добрата идея за по-добро тегло в хранително разстройство.

Това е особено рисково при групи като:

  • тийнейджърки, които са в „пухкав“ период заради хормоналните промени;
  • момичета, на които им предстои абитурентски бал;
  • както и млади хора, които дълго време са били с наднормено тегло, като родителите са не са подкрепяли по-добри навици на хранене, но с порастването си са решили, че искат да изглеждат по-добре
  • всеки с нерешени проблеми, които търсят начин да бъдат манифестирани

Християнските пости носят ползи – не са драстични, ограничават се само млечни и местни продукти, има някакво предизвикателство за не-вегетарианци, но когато се правят само за ограничаване на приема на храна, без духовна цел, това носи рискове на влизане в спирала към нарушения в храненето. Това важи по същия начин и за Житния режим на Дънов, но за друга гледна точка ще спомена, че в мюсюлманските страни ограниченията по време на Рамазан са фокус и на психотерапевтите там.

В този пост ще разгледам как промени в моделите на консумация на храна, несъответствието се крие в тяхното естество и въздействие и нюансираните разлики между започването на диета и поддаването на хранително разстройство.

Диети и режими на хранене vs хранителни разстройства

Първо, нека обясним какво наричаме какво.

Диетата или режим на хранене е специално ограничение с цел отслабване. В този контекст диетата включва режим на хранене, при който индивидите консумират по-малко калории или ограничават определени групи храни, за да постигнат желаното тегло или предполагаемите здравни цели.

Хранителното разстройство е общо наименование на различни състояния състояни на психичното здраве, характеризиращи се с постоянни нарушения в хранителното поведение заедно с тревожни емоционални и психологически прояви. Тези разстройства представляват значителна заплаха за физическото, емоционалното и психологическото благополучие, възпрепятствайки способността на хората да се ориентират ефективно в ежедневието. Те обхващат различни състояния като анорексия нервоза, булимия нервоза, болестно преяждане избягване/ограничаване на приема на храна (ARFID) и други специфични разстройства на храненето или храненето (OSFED).

Докато диетите остават преобладаващи, като значителен процент от населението се занимава с тях, честотата на хранителните разстройства е сравнително по-ниска. Въпреки че значителна част от хората участват в диети за регулиране на теглото, не всеки, който се впуска в подобни начинания, развива хранително разстройство, но една част от хората, които започват диета могат да преминат през период на нарушения в храненето, а други дори да страдат от хранително разстройство.

Различаване на диета от хранителни разстройства

Разграничението между диети и хранителни разстройства може да се размие, особено в контекста на култура, която често възхвалява и нормализира нередовните хранителни практики като гладуване или екстремни диетични ограничения. Интермитентното хранене предлага някои такива екстремности, като 20/4. Някои показатели обаче могат да помогнат за разграничаване на диета и потенциално вредно хранително разстройство.

Съображения като продължителност, влияние върху различни аспекти на живота, степента на умствена заетост, значението, придавано на хранителните правила, и елементът на избор могат да помогнат при разграничаването между двете. Диетите обикновено включват временен ангажимент с фокус върху постигането на конкретни цели, свързани с теглото, докато хранителните разстройства нямат дефинирана крайна точка и значително увреждат функционирането на индивидите в множество области.

Освен това, нивото на умствена фиксация, натрапчивото придържане към диетични правила и свързаният с това дистрес могат да сигнализират за прехода от диета към пълноценно хранително разстройство. Докато диетите често се възприемат като съзнателен избор, хранителните разстройства се проявяват като неконтролируеми принуди, лишени от елемента на воля.

Идентифициране на предупредителни знаци

Разпознаваемите проблеми знаци са:

  • прекалено твърдо спазване на диетичните разпоредби,
  • обсесивна загриженост за вида на тялото,
  • прекомерно вторачване в храната,
  • колебания в настроението поради диетични ограничения,
  • физически прояви на недохранване и
  • социално оттегляне, свързано с дейности, свързани с храната (включително и отказ от присъствие на хранене с други хора).

Тези показатели, допълнителна оценка чрез цялостни процеси на скрининг.

 

Връзката между диетата и хранителните разстройства

Въпреки че са различни единици, диетата и хранителните разстройства споделят сложно взаимодействие, като едното понякога предразполага хората към другото. Изследванията показват, че докато диетата не води неизменно до хранителни разстройства, тя повишава риска, особено сред податливите индивиди. Преследването на рестриктивни хранителни практики, броенето на калории и наблюдението на теглото може да изостри симптомите на хранителното разстройство, като диетите при юноши често предшестват появата на клинично диагностицирани нарушения.

Нещо повече, за някои диетата служи като катализатор за хранителни разстройства, предизвиквайки нарушено хранително поведение поради отрицателни енергийни баланси. Обратно, облекчението, изпитано по време на загуба на тегло, предизвикана от диета, може да е преходно, с възраждане на разстроени мисли при възстановяване на теглото.

Последиците от диетата

Въпреки че диетата може да изглежда безобидна, тя може да причини неблагоприятни ефекти, вариращи от хранителни дефицити до психологически стрес. Хроничното спазване на диета често завършва с метаболитни нарушения, проблеми с менструацията, проблеми с костната плътност и повишена чувствителност към преяждане.

В обобщение

Въпреки че диетичните предпочитания, съобразени с индивидуалните нужди, са приемливи, диетата единствено с цел отслабване изисква внимателно обмисляне. Ангажирането с ограничителни диетични практики крие присъщи рискове, потенциално кулминиращи с вредни последици за здравето и влошаване на съществуващи тенденции към хранителни разстройства. Ето защо е наложително да се подходи към диетичните промени с предпазливост, давайки приоритет на холистичното благосъстояние пред произволни цели, ориентирани към теглото.

Постенето може да бъде благовидна причина за стартиране на диета, но все пак – какви са истинските ви цели (и може ли да бъде постигната през друг начин освен ограничене на храната)?

Когато целта ви е да свалите килограми или да регулирате прекалено хранене – потърсете информация не само къде сте като индекс на телесната маса и други измерими компоненти от здравето ви, но да разберете какво може да направите за по-добро хранене – на себе си, но и в семейството ви и какви физически активности допълнително да включите.

Ако страдате от емоционално хранене също имате какво да направите – може да опитате с воден от вас терапевтичен дневник или да изгледате уебинара ми за Емоционалното хранене.

 

 

Photo by Pixabay

Пристрастеност към драмата, принцесата и терапевтката

Продължава да ми е интересно да гледам как други терапевти работят и дори различни филмови версии на работата в кабинет – с изключение на In Treatment (HBO), където не мога да се отпусна и дебна всяка реплика на пациент и терапевт, и несръчния сериал Gypsy.

Но шестия сезон на The Crown (Netflix) в третия си епизод предлага още в самото начало кратко включване на интересен диалог между принцеса Даяна и сочената за неин терапевт Сузи Орбах, при която започва терапията си за булимия.

Дали е имало такъв или не, няма значение, но думите, подбрани от сценаристите очевидно не са случайни и затова пускам транскрипция на откъса по-долу. Две думи за Сузи Орбах от мен: едната от трите ми най-любими британски терапевтки, остър като бръснач ум. Статия за нея в Жената днес може да намерите в линка.

 

––––––

(плискане на вода, крясък на морски птици, виене на корабни сирени, бърборене на френски)

На телефона е Сузи Орбах: И така, как вървят нещата при теб?

Даяна въздъхва: : Малко съм ядосана, в ако трябва да съм честна. Е, тази сутрин той дойде със стихотворение, което беше написал за мен. Беше много сладко, като него. Но малко неадекватно. Пълно престараване. Той дори го е гравирал на сребърна плоча. (смее се тихо) Да. Всичко беше в рими. „Любовта“ и „хубостта“, мисля. Може дори да е имало „морето” и “полето“.

Сузи Орбах: О, боже!

Даяна: Той беше в Ел Ей, за да развали годежа си, и там нещата станаха наистина неприятни.

Сузи Орбах: Знам. Във всички новини е.

Даяна: Явно тя го съди. А пресата ни преследва ни постоянно, което означава, че човек никога не може да се отпусне. Но въпреки всичко това той през цялото време се държи очарователено към мен. Старае се всичко да е перфектно. Грижи се за мен.

Сузи Орбах: И виждам колко опияняващо трябва да е това, но това наистина ли означава  да се грижиш за себе си по начина, по който обсъждахме? Работим върху това да се научиш да избягваш зависимостта си към драмата.

[разговор на Файед]

Сузи Орбах: Нека го кажем, това отново е само драма. Драмата е адреналин. Пристрастяваща. И това в много отношения е поведение, обратно на това, което правят възрастните хора. И всички неща, които ми каза за мъжете от рода Ал Файед, е, че Доди е достатъчно сладък…

Диана: Той наистина е такъв. Той е много сладък.

Сузи Орбах: Но и малко изгубен също. И попаднал в нездравословна динамика с баща си.

Даяна: Точно, точно.

Сузи Орбах: Това наистина ли са хора, с които трябва да си близка? Хора, с които дори да познаваш? Рискът е човек да нормализира ненормалното и да свикне да живее в лудостта. И точно тогава нещата наистина се объркват.

[разговор между Файед]

Даяна: Знам.

Даяна (телефонът издава звуков сигнал) (на английски) Ще накарам секретарката ми да ми резервира полет възможно най-скоро.

Сузи Орбах: Добре. Нека те върнем у дома, където ти е мястото.

 

– – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – –

Да, да не се пристрастяваме драмата е умение, което изисква внимание (и терапия). Хората, които страдат от това да са пристрастени често пъти изпитват чувство за неотложност, слагат си срокове, надбягват се с времето и често пъти са в отношения на възход и спад. Този живот на интезивни страсти води до зависимост, иначе животът не се усеща пълноценен. Те влизат в кризи, хаос и висок стрес, като усещането отвътре е, че светът е срещу тях и е свързано с това, че нещо не е наред и ако всичко е наред, те намират начин да си създадат проблем.

 

 

 

 

Източник на диалога между Даяна и Сузи Орбах https://tvshowtranscripts.ourboard.org/viewtopic.php?f=1593&t=66604

Била ли е Орбах терапевт на Даяна, материал в Grazia UK

Друг, интересен материал за Сузи Орбах, във Financial Times

 

 

Безкритично за една критична възраст

Вестник Капитал в тази статия – Какъв е проблемът с менопаузата? – поставя въпрос невидим сякаш в женското здраве и за женското благоденствие, такъв, който за който още стигми тихичко пречат да бъде дискутиран и събира специалисти от различни области, включително и психотерапия (с моя професионален опит); сексоложката Ванина Цонева, ендокриноложката Мария Калинкова, ендокриноложка, д-р Венета Стойкова, акушер-гинеколожка и други хора с мнение по въпроса.

Да се говори открито за менопаузата, без срам и табута по същата причина, поради която е важно да се говори за първата менструация и сексуалността – те са част от нашия живот.
Нашето общество продължава да се държи едновременно целомъдрено и вулгарно по тези теми – от момента на назоваване на органите на бебетата до края на сексуалния живот на хората, като изпъстря целия този период с пиперливост.

Спокойното говорене, базираните на научни и медицински знания и материали по темата, дори и информирането на медицинските специалисти с най-новите знания по въпроса и съответно създаване на профилактични пътеки би могло да бъде един добър начин и за превенция на хронични заболявания, които идват след менопаузата – сред тях слагам затлъстяването, сърдечно-съдовите, остеопорозата и онкологичните заболявания.

Не намерих данни за това (жените в този си житейски етап са „негъра на света“ по Джон Ленън), но виждам около мен, че е масово жените да не посещават гинеколози след като им спре цикъла, но нуждата от редовна цитонамазка остава, независимо от възрастта им, точно с профилактична цел.

За да се създаде среда, която да е е уважителна и подкрепяща, вместо да е подигравателна като вицовете за „критическата“ има нужда от време и спокойни разговори. Шегите и вицовете са също начин хората да си обясняват едно или друго, да споделят личен опит. В тази грубост можем да видим унижение, но можем да видим и желание за информация. Разбира се, ако някой пожелае да ви обиди, може да използва хиляди причини и начини, но ми се струва, че зад вицовете зад “критическата” се предават и послания като „на жените не им е лесно в този
период“, „те са чувствителни“, „настроенията им варират“.

От психологична гледна точка по време на менопауза и перименопауза се срещат различни състояния. От житейски кризи сякаш не ни остава време да живеем, но е така – Ерик Ериксън
има теория за човешките кризи след детството, в която е пропуснал да сложи и случващото се с жените – а като всяка криза и тази води до вглъбяване, до тревога за бъдещето и „черни мисли“.
Промените, които тялото преживява, за да се нагласи към новото си функциониране – защото то е свикнало на всеки 28 дни да използва органи по определен начин – са като спиране на голям и хубав тежък кораб и не е лесно това да се случи.

В този момент, ако една жена не е овладяла изкуството да се грижи за себе си – да следи как спи (колко време и качеството на съня); да почива достатъчно; как се храни (защото има връзка затлъстяване-депресия); да не пие прекалено – и това го споменавам, защото тихият алкохолизъм сред жените не е за пренебрегване (и той има връзка и с депресията и с промяната на настроенията); тогава тя минава по-леко; с кого да вентилира преживяванията си – и в този момент приятелският кръг и подкрепа също много спомагат за преминаването на този въртоп.

За да справят жените в този период, има поне две неща, които могат да разгледат дали се отнася за тях. Едното е личното преживяване на жената за загуба на онова магическо „нещо“, което дава този период в женския живот – възможността за създаване на живот, която може да използваме, може и да не, но е нещо, с което живеем. От друга страна е личното вярване на всяка една от нас къде започват остаряването и старостта. В представлението на Мария Касимова „Свободно падащи истории“ има силен момент, в който тя показва снимка на своята баба си, която е малко над нейната възраст по време на представлението – и разликата е, че в единия случай имаме илюстрация за стара жена, а в другия една усмихната, свежа дама. Епохата, в която живеем ни дава възможност – често пъти с проба-грешка да намерим съвсем различни пътища към този етап на зрелостта, да не се „изоставяме“ – независимо от пола.
Остаряването е етап от живота и той има своите предизвикателства, но и може утвърждаващ – обичам примера за американската художничка-наивистка Грандма Моузес, която започва да рисува над 78, за да стане така обичана. Около мен има и примери на жени, които избират над 50 да тръгнат в различни посоки от досегашните си – не от принуда, а защото имат времето, след като са постигнали други свои цели, да открият ново призвание. Но не само – това е и период, в който една жена би могла да отдели повече внимание на себе си, на работата или на
близките си.
При мен най-често попадат жени, които идват, понякога насочени и от лекари, които не са видели физическа причина са страданията им, но те са със смътното чувство, че нещо не е наред и се самодиагностицират като „тревожни“ или „депресирани“ или са приели, че някои от хормоналните промени е пристъп на паническа атака. В процеса на терапия стигаме до разговора за женствеността и нейните аспекти и там, в това място се стига до лични инсайти (предпочитам
думата прозрения) за новия етап, който имат да създават – и за неговия смисъл.
Менопаузата е повода, който води до преподреждане на житейските приоритети и
това става стабилна основа за приемането на идващата старост.

 

Още по темата

Българска асоциация по пери- и менопауза

Манифест на менопаузата (книга)

 

 

 

 

.

.

Photo by SHVETS production//Pexels.com

Бърнаутът в една илюстрация//скала за измерване

Професионалното прегаряне не е мит, знаят повечето хора над 32 години (когато е средната възраст, на която човек преживява първия си бърнаут). Едпо проучване на Gallup за 2020 г. показа, че 76 процента от анкетираните заети американци са били в състояние на бърнаут. Заради дългосрочните ефекти на нетретиран бърнаут и изобщо допускането му, СЗО насочи вниманието към това той да бъде адресиран преди да се случи.

Но как да бъде обяснено то и защо „горенето“ е гореща тема за работната среда – Синди Муир, професор по управление и органицация в университета Нотр Дам, Колеж по бизнес, е намерила най-силната форма – илюстрацията, която ще бъде публикувана в статията „Измерването с кибритени клечки: визуална скала на работното прегаряне“, чиято публикация се чака в Journal of Applied Psychology. Подобно на скалата за болка с усмихнато лице, използвана в лекарски кабинети и болници (Wong-Baker FACES), тази скала ще бъде използвана за оценка на бърнаута. „Прегарянето се отнася до чувство на физическо, психическо и емоционално изтощение“) и инструктира служителите да „изберат съвпадението, което най-добре представя колко изгорени се чувствате в момента“, казва Муир в едно от интервютата си.

За професионално и академично използване

на скалата

може да посетите сайта на Муир –

www.muirmatches.com

Темата е особено важна от 2020 насам за отделите по човешки ресурси, защото ковид донесе не само физически (като обездвижването заради локдауните), но и повече ментални проблеми за служителите, както и икономическата и политическа нестабилност.

Професионалното прегаряне поставя в риск служителите и то може да бъде предотвратено през програми за подкрепа на физическото и ментално здраве на служителите.

 

Още по темата

Друга скала е тази на Maslach

 

Травмата като предпоставка за ментални проблеми (ИЗСЛЕДВАНЕ ’22)

Анализ на повече от 93 000 случая (чрез метода метаанализ), разкрива пряка връзка между психологическа травма в детска възраст и риска от развитие на психопатология в продължението на живота. Автори на проучването са изследователи от Медицинския изследователски институт Hospital del Mar и е публикувано в списание European Archives of Psychiatry and Clinical Neuroscience, 8 ноември 2022 г. (статията засега е със затворен, платен достъп)

Вероятността спрямо контролите, които не са преживели травматични събития, да се развие психично разстройство е три пъти по-голяма.

„Това е най-силното доказателство към днешна дата, че психологическата травма наистина е рисков фактор за страдание от психично разстройство по-късно“ по думите на д-р Бенедикт Аман, водещ автор на изследването, изследовател в групата за изследване на психичното здраве в болницата IMIM дел Мар и CIBER за психично здраве (CIBERSAM).

Кои са най-често срещаните травми?

Това са емоционално, физическо и сексуално насилие, както и емоционално или физическо пренебрегване и тормоз, въпреки че има много други.

Преминаването през всяка от тези ситуации води до промени в съществуването на човека, някои от които са физически, а други психологически и се проявават в ежедневието. При емоционално натоварени събития, свързани със заплаха и ли отделяне от близки, страх от изоставяне, както и при насилие това често се проявава като тревожност, най-разпространеното психично разстройство сред хората.

Освен тревожността, травмите биха могли да доведат до развитието и други разстройства като обсесивно-компулсивно разстройство или биполярно разстройство, както и това на гранично личностно разстройство (риска, от което е 15 пъти увеличен) при преживяна травма в детството.

„Необходимо е да преведем пациента през неговата история на живота, наистина да прегледаме какво се е случило с него. В момента поставяме под въпрос какво не работи, но не и какво се е случило в живота им, защото това изисква отваряне на потенциално болезнени теми, а това се избягва. Проучването също така подчертава факта, че други травми като катастрофи, насилствена смърт или семейно насилие могат да засегнат хората, генерирайки структурни и функционални промени в мозъка, които отварят вратата към бъдещи психични разстройства“, казва Бриджит Хог, изследовател в IMIM-Hospital del Mar, психолог и първи автор на изследването, като коментар на данните

„От една страна, трябва да лекуваме психологическата травма на нашите пациенти, но също така трябва да предприемем действия в политическата и социалната сфера и да инвестираме повече в превенцията. Например чрез обучение на семействата и създаване на програми за предотвратяване на тормоза, който е много важен рисков фактор по отношение на страданието от психично разстройство, както за тези, които го получават, така и за тези, които го извършват“, е мненито на д-р Амар, друг от авторите.

 

 

 

Photo by MART PRODUCTION

Къде ще стигнат дигиталните номади? Мнението на д-р Арик Сигман, психолог

Д-р Арик Сигман е лектор по темите за лично, социално, здравно и икономическо образование в училища на деца, родители и педагози, както и за медицинските училища и работещите лекари в рамките на държавното здравеопазване (NHS), компании и конференции. Участник в дискусиите на всички партийни партии в групата по въпросите на здравословното детство в Британския парламент по въпросите на затлъстяването и екранното време. Повече информация има за него в сайта му и профила му в LinkedIN. Той прави впечатление на човек с мнение, което защитава, знаейки напълно, че то не е популярното в момента, но уверен в правотата си, той го споделя без задръжка. Срещата ми с неговите статии и мнения, докато правех проучванията си за доклада „(не?)Победими пандемии“, го постави на челно място на експертите, с които искам да говоря отвъд казаното в статиите им.

Д-р Сигман се съгласи да отговори на няколко въпроса, които вълнуват и мен,  по въпросите за екраните и екранното време.

Затлъстяването е пандемия; друг растящ проблем е заседналия начин на живот. Досега няма „победа“ в областта на общественото здраве, защото независимо от програмите в страни като Великобритания – кризата със затлъстяването става все по-голяма и броят на засегнати расте. От къде идва трудността да се промени от настоящето статукво към по-здравословни нива

Големите корпорации и наличието на угояващи храни на относително ниски цени. Повечето хора знаят малко за храненето и телесните мазнини. След като хората започнат да консумират силно стимулираща (съдържаща сол, захар, подобрители на вкуса) обезогенна храна (водеща до затлъстяване), е трудно да се върнат обратно към старите си вкусове. Дискреционното (несъществено) време пред екрана драстично увеличи заседналото поведение, особено след като бяха въведени лок-дауни заради Covid.

 

Мислите ли, че е възможно всеки индивидуално да се справи с прекомерната употреба на интернет/екранно време или това е задача с повече от една заинтересована страна (такива напрамер са бизнесите, свързани с развлечение в интернет и държавата)?

В края на краищата родителите трябва да ограничат екранното време на децата си и тази нужда следва да бъде подсилена от правителствена здравна информационна кампания и препоръчителни насоки за не повече от два часа дневно за дейности пред екраните, които не са свързани с училищна работа (домашни и т.н.). В тези два часа не би следвало да включват и четенето на книги на екрани.

Възрастните също има нужда да бъдат информирани от правителството за рисковете от прекомерно неналожително време за тях пред екраните с предложения как да намалят своето собствено екранно време. Другите „заинтересовани страни“, както ги наричате няма да се включат в програми за ограничаване на екранното време, защото те правят повече пари от повече екранно време.

 

В България е набиращ популярност проблема с бебета и малки деца, които са хранени, докато гледат YouTube. Какво една майка/баба/бавачка трябва да знае?

Световната здравна организация през 2019 година публикува „Препоръки за екранното време“: 0-2 години „не се препоръчва“; 2-5 години – „не повече от 1 час, по-малко е по-добре“; Родителите и други гледачи трябва да бъдат информирани за това.

Какво бихте казали на хората, които вярват в способността на децата си, че могат да регулират сами поведението си и да определят колко да бъде то?

Това е изключително безотговорна позиция и е абдикация от тяхната отговорност като възрастни хора. Една от основните отличителни черти на това да си дете или юноша е, че нямаш напълно развити умения за саморегулиране и се нуждаеш от подкрепа от възрастните, които ги имат.

 

Някои изследователи твърдят, че времето пред екрана не е медицински проблем, докато вие сте силен глас, повдигайки темата, че дискреционното (несвързано със задължения от училище) време пред екрана на децата, което е в центъра на интереса на обществеността, трябва да бъде адресирано. Какво ви прави толкова сигурни, че сте прав, а другите грешат?

Световната здравна организация (2019) е издала „Препоръки за времето пред екрана“: 0 – 2 години: „не се препоръчва“, 2 – 5 години: „не повече от 1 час; по-малко е по-добре.“ Министерството на здравеопазването на САЩ (2022 г.) счита прекомерното дискреционно време пред екрана (DST) за един от своите ключови национални „приоритети за подобряване на здравето“ и ключова „цел за превенция на заболявания“ и съвместно с Австралийското министерство на здравеопазването (2019) настоятелно съветва родителите да ограничат извънучилищната недомашна работа по преценка до максимум 2 часа на ден за деца на възраст 2-18 години. Много други държави също го разглеждат като здравен проблем. Трябва да слушаме тези основни световноизвестни официални позиции, а не интересните гласове на другите.

 

Прекомерното използване на времето пред екрана все още ли е един от признаците на социално неравенство – поради достъпа до качествено свободно време?

Всъщност не, изглежда, че всеки има възможност да има твърде много време пред екрана. Може просто да се окаже, че по-богатият човек го прави на iPad и iPhone, докато по-бедният го прави на по-евтини марки екрани.

 

Ще ви цитирам: „Детството е време на значително по-големи промени в мозъчната анатомична структура и свързаност. Дигиталните деца проявяват по-голямо разпространение на свързани с екрана „пристрастяващи“ поведения, които отразяват увредени неврологични механизми за обработка на възнаграждението и контрол на импулсите. Появяват се асоциации между разстройствата на зависимостта от екрана (SDD), като разстройство на пристрастяването към интернет и специфични неврогенетични полиморфизми, анормална нервна тъкан и невронна функция… Следователно политиката за детското здраве трябва да се придържа към принципа на предпазливостта като разумен подход за защита на неврологичния интегритет и благополучие на детето“. Нека да си представим, че погребваме темата, защото е по-удобно да не говорим за времето пред екрана (децата мълчат, когато устройствата им са включени, възрастните жадуват за устройствата си, както бебетата жадуват за залъгалките си), как би изглеждало бъдещето след около 20 години?

Следващото поколение ще бъде по-затлъстяло, по-малко физически годно, ще има по-лошо умствено и физическо здраве, с повече късогледство и проблеми със съня… и много други неща.

 

 

 

Още по темата

Статия на д-р Сигман за ролята на екраните сред учениците (на английски)

Негово участие в сайта Mother&Baby (на английски), в което разказва, че „7 годишва възраст повечето деца, родени днешно време, са прекарали времето, равно на една година от живота им, залепени за екраните, което вози до т.нар. „психика на пеперудата“, при която мозъка лети от обект на обект без да се фокусира за дълго“

Негова статия в The Biologist//2009 (на английски)

Прочетете и доклада „(нe)Победими пандемии“, за да прочетете възможните подходи за намаляване на вредата и у нас на прекомерното използване на екранно време

 

 

Какво може да е обяснението за смеещите се емотикони на статии с трагични кадри от Украйна?

Какво може да е обяснението за усмихнатите емотикони на статии с трагични кадри от Украйна? Какви са профилите и причините за реакциите на поддръжниците на про-путин и на тези, които са категорично против войната – и защо са толкова различни реакциите им? Това беше темата на разговора ми с Лили Ангелова по bTV радио днес, като в този пост ще добавя и още по темата.

Когато написах, че ще говорим по темата за този тип емотикони, имаше реакции като „никой нормален не вярва на скалъпената от киевския режим сценка в Буча“ или „Знак, че не всички трагични кадри са истина. В нашата страна поднасянето на достоверна информация вече е под въпрос“.

Дори да не „вярвате“ и да мислите, че има специална операция, не война, в Украйна – емотиконите, ако ги приемем за реакции, които ни се позволяват от социалните медии – това е пасивно-агресивен начин, по който обезценявате чуждото преживяване – дори това да е преживяването единствено на хората, които ще прочетат новина за още смърт или страдание на цивилни хора. Смехът никога не е бил адекватна реакция при докосване до чужда болка. Това да виждаш нещо смешно в чуждата мъка говори или за шок от научаването й; или за защитна реакция, която ще опиша по-долу или за трик, при който постовете с подобни новини се „обезсилват“ да не стигат до голям брой потребители. (Когато много хора реагират с емоция „тъга“, алгоритъма вдига поста да стига до по-голям брой хора, „смехът“ намалява този ефект).

Независимо каква позиция имаме, реакцията на трагична новина с емотикон на смях дори не е въпрос на възпитание, а на уважение към основна човешка ценност – живота. Вашият и на другите. Такива емотиконови реакции се случваха по време на двете години ковид по време на силните вълни, когато имаше такива коментари на постове с броя починали (и беше също толкова неадекватно). „Добре, – ще попита някой привърженик – как да реагирам?!“ – „с аргументи или подминаване, не с присмех“ – отговарям веднага. Реакцията по този начин не говори за вътрешна стабилност и увереност.

Емотиконът „смях“ е като да пуснеш весела чалга песен на погребение и да започнеш да мяташ гьобеци сред близките на починалия. Тук не става въпрос за политика, а за хора. Ако искате да говорите за политика, това е друго – и начина и реакцията не са тези. Има избори, има петиции, има лични ваши „стени“ и профили, на които може да проповядвате собствената си идеи.

 

Идентификацията с насилника

Отговорът през погледа на психотерапията и това, което знаем за сложния свят на хората е, че причината за такова не-човечно поведение може да е във вероятно собственото не-лекото детство на тези хора, които могат да реагират през смеещото се личице на емотикона или тоталното отхвърляне на информациите – дори от руски източници.

Откъде вероятно тръгва такава реакция? Домашното насилие в България е в опустошителни размери и такива реакции може да се четат като  реакция на човек, който не умее, заради травма не може да преживее, да се върне в опустошителните си лични преживявания като дете или по-късно в живота.  В общ план само 28.28% от децата по данни от последните години съобщават, че не са били обект на физически наказания от страна на възрастните, които се грижат за тях.  При по-ранните поколения цифрите са по-плашещи според мен, но не можах да намеря такива, това беше нормално в тогавашните норми и вероятно не са правени.

Когато човек е бил обект на малтретиране в детството си е възможно да се развие психологическата защита „идентификация с агресора“. Това е механизъм, при който начина да преживееш собствената си болка е единствено като приемеш, че насилниците са прави и оттук нататък заставаш на страната на Силния, независимо от това какво прави той и дали то е насилие към животно, дете, партньор, случаен човек, група от хора или дори геноцид. Това са хората, които не вярват, че случващото се в Украйна е действително жестоко, независимо от бежанците в цяла Европа; които оспорват кадрите – независимо, че са правени от различни източници; това са като цяло хората, които също така не вярват, че се е случвал Холокоста и които вероятно биха били на страната на конквистадорите, ако по време на завладяването на Америка имаше фейсбук. Вероятно това са хора, които са преживявали насилие – и които биха използвали и или използват насилие в ежедневието като начин на „възпитание“ към по-малките. Това е перпетум мобилето на агресията – тя спира в семейството само когато някой може да осъзнае, че е дълбоко нередна.

 

Идентификацията с агресора е защитен механизъм, описан първоначално от Шандор Ференци и по-късно популяризиран в книгата на Ана Фройд Егото и защитните механизми.

Според теорията, въпреки че идентификацията с агресора служи като съществена защитна реакция пред лицето на заплахата, тя може да се закрепи в манталитета на жертвата дори години след като злоупотребата е приключила (Amir, 2016; Frankel, 2002 г.). Детските травми и малтретирането имат различни ефекти върху децата от различен пол: малтретираните момичета са склонни да развиват мазохистичен модел, докато малтретираните момчета са по-склонни да се идентифицират с агресора и да се развиват в по-садистична посока (Макуилямс, Н.).

Вървейки по трасираното от  дъщерята на Фройд

„Децата възприемат поведението на възрастните, които ги плашат и ужасяват“, т.е. ако някого го ужасява това, което се случва в Украйна напълно възможна реакция е да застане на страната на насилника, защото в себе си не може да се справи с ужаса на представата да бъде този, който напуска дома си, на жертвата, на страдащия, защото е бил там и за психиката е невъзможно да се върне там без това да срути подредения свят, в който родителя ме обича и ме унижава/наказва едновременно.

„Човек, който се идентифицира с агресор има усещане за вътрешна слабост и несигурност. Той бързо усвоява силата, която има възприема агресорите, защото чувства, че собствените му ресурси са недостатъчни. Неговото ниво на тревожност е високо и страховете му са често неясни и безименни. От друга страна човекът, който се съпротивлява на идентифицирането с агресора трябва да бъде по-приемащ себе си и да има по-голяма готовност да оценява себе ки положително. Той трябва да бъде относително освободен от страхове и смътни тревоги и по този начин да бъде по-малко застрашен и по-способен да толерира заплахата“.

Швейцарско-германския психоаналитик Арно Груен пише в своята статия от 1999та година  „Нуждата да наказваш/Политическите последствия от идентификацията с агресора“

“С това описание на политическите последици от идентификацията с агресора, ние не само се обръщаме към природата на проблема за вътрешното отчуждение, но и към дълбоките психически рани, които хората понасят в този процес. Но тези рани не могат да бъдат признати, защото това би нарушило заповедта да бъдеш послушен, което е идеализиране на изискванията на властта, за да се осигури нейното продължаващо съществуване. И така се преминава върху собствената виктимизация чрез акта на наказание на непознатия…  Правим жертви другите заради болката, която не ни е позволено да изпитваме и за жертвата в нас, която не ни е позволено да бъдем

Има два различни профила сред преживелите насилие в детството, състоящи се от високи спрямо ниски нива на идентификация с агресора. При първия има високи нива на  идентификация с агресора, а вторият се характеризира с ниски нива на идентификация с агресора (Lahav et al.) Вторият тип са хората, които дори преживели насилие, са разбрали за себе си, че случилото им се не ги определя като хора и са взели решение за себе си, че няма да позволят то да се случва повече на тях или на други хора. Това понякога са хора, които избират да доброволстват, стават полицаи, или отиват в съдебната система.

Понякога в размислите за поведението се появява термина „стокхолмски синдром“, който е силен, но не съвсем коректно употребен, защото той е свързан с нещо от същата категория, но в различен контекст (филм за случая в Стокхолм, с Итън Хоук, в Netflix е достъпен), но и съдбата на Пати Хърст като пример за човек със стокхолмски синдром.

.

 

 

 

.

Още по темата

Статия в „Редута“ на психотерапевта Росица Петрова, която разглежда също темата за идентификацията за агресора под друг ъгъл

Насим Талеб, световен учен, обяснява конфликта  в глобален план

Димо Райков в е-вестник за емотиконите с усмихнати човечета над снимката на убито дете

 

снимка MART PRODUCTION

В света на сънищата с Валерия Дилова

Направени сме ние

от сънища и сън отвред обгръща

тоз малък наш живот!…

Шекспир, „Бурята“ 

Темата за сънищата е необятна, но я започвам с първи разговор по темата – моя гостенка е Валерия Дилова (координати с нея в линка) е юнгиански психоаналитик, която провежда индивидуална, фамилна и групова терапия и работи със сънища. Това беше причината да се срещна с нея и да запиша този разговор, в който започваме с разликата между Фройд и Юнг, както и тя споделя случаи от нейната практика. 

 

Оставям ви в наша компания – и приятно слушане!

 

Илюстрацията е на Diana Stoykova ( „Автопортрет“, 2020, 28 х 28 см, Акварел, молив върху картон)

 

Още за Валерия Дилова

Интервю в Капитал

 

Мъдростта на травмата (РЕВЮ)

Габор Мате е важна фигура в областта на зависимостите и травмата. Лекар по образование, той започва да се занимава с темата за зависимостите и е от силната канадска мисъл за работа с психосоматиката, към която ще сложа и Лиз Бурбо. Една от книгите му е издадена на български, чака се и нова през 2022. Но да се надяваме, че през 2021 ще държим преведени в ръцете си другите книги (има читателски лист в края на текста).

Актуалният филм с негово участие – Мъдростта на травмата – може да се гледа както на прожекции в София, в Дома на киното (10-15 юли 2021), така и по други канали. Той е част от един по-голям проект, който беше рекламиран онлайн и включваше дискусии по темата с няколко терапевта с добро име (Питър Левин и Естер Перел).

Филмът ме остави със смесени чувства – от една страна да се говори за травмите е ключово за разбирането им, превръщането им в обществена тема, но друга мисля, че точно Габор Мате би могъл да ни въведе в темата по-добре, заради опита, вдъхновението и експертизата му.

В този пост ще опиша онова, което ме смущава в крайния резултат, приемайки, че това, което получаваме е най-доброто, на което е бил способен целия екип зад проекта.

Ще започна с позитивното: дава се смляна информация за разнообразието на ефекта от всеки различен тип травма.

Травмата може да засегне всеки от нас (независимо от пол, раса, социално положение) и по уникален за всеки от нас начин (здраве, избори, поведение, усещане в себе си и за себе си).

Травмата може да е събитие, поредица от събитие или да се предава в семейството чрез типове поведения. Може да е несъзнавана, може човек да си спомня събитието или периода, в който тя се е случвала.

Травмата на един човек може да е повече от една. Например да е комбинация от от изоставяне и насилие.

Травмите влияят по различни начини и някои от тях са показани във филма.

В самото начало на филма се отбелязва от Габор Мате, че „има мъдрост в травмата. Когато осъзнаем, че травматичните ни реакции и отпечатъци всъщност не са нашата същност и можем да ги отработим и чак тогава да станем себе си“.

Дават се  примери на различни хора, включително и психотерапевтични сесии и групова терапия, в която участниците споделят съкровени преживявания или части от личната си история. Към това има добавен опита на специалисти и активисти (работещи със затворници, бездомни, зависими), базирани на неговите схващания.

Допуснати сме до неговата лична история, което много терапевти не правят по методологични съображения, до семейството му и до персоналната му травма (преживял Холокоста като бебе, травма на изоставяне). Филмът не е дидактичен, а се разлива по онзи нетфликс начин, който е като уикипедия – хем получаваш знание, хем оставаш на нивото на образован дилетант, ако не се заровиш в темата.

Дотук добре, но някъде там започва да ми е неловко, смесените чувства да преобладават по следните причини:

Травмата, представена като поп-култура, лесно смилаем продукт

Спомняте ли си „Тайната“ на Ронда Бърн? Изпипан до последното изречение, тези книга и филм накара много хора да повярват, че позитивното мислене е ключето, което са търсили един цяяяяяял живот. Дали повечето от почитателите му още го пазят? Или дали го пъхат още във всяка брава?

Твърде общото, дори повърхностно, представяне на въпроса за травмата крие риска от олекотяване на темата. Травмата има своето обяснение във филма (дори с режисьорското решение с бебето, tabula rasa), но липсата на дълбочина във филма – и даването на повече широчината на проблема би могло да доведе да влезе в масовата култура и да започне да бъде безогледно и навсякъде използване като термин-обяснение, един вид съвременна индулгенция за симптоми, поведения и т.н.. Профанизирането на темата би имало негативни последици, най-вече в това, че ще бъде използвана за оправдание на поведение, не като за основа за начало на личен растеж и срещането й в защитената среда, която разговора със специалист в областта на менталното здраве може да даде (целият спектър от консултант, през психотерапевти до психиатър).

Отсъства ролята на Процеса

Има един коуч, Тони Робинс, който „хаква“ живота на всеки, който реши да се заеме с него, с правила за успех, общо 11 на брой. Прави голямо шоу на семинарите си и отделя на всякакви проблеми до час, решавайки ги с лекота. Сещам се за един виц по повода, ще го сложа накрая. Повечето терапевти според мен могат да получат или жлъчна, или бъбречна, или нервна криза, ако ги вържете да го гледат.

Във филма Мъдростта на травмата виждам като несполучливо режисьорско решение да се показва колко леко се стига до прозренията (инсайтите). В по-голяма част от случаите, всеки инсайт е въпрос на дълъг процес преди достигането му, болезнено е докосването на травмата и минава доста време и криволичения преди човек да стъпи спокойно върху инсайните, които придобива.

„Отивам на терапевт и веднага стигам до инсайт“ е концепция невярна и вредна, защото премества отговорността за стигането до точката на промяната в терапевта, а не в процеса между две автентични фигури – на пациента и на терапевта. В този филм Мате е един суперпсихогерой, който успява бързо, убедено и силно да стигне до сърцето/сърцевината на всеки проблем.

В реалността, каквато аз я виждам, терапевтичния процес е дълъг, комплициран и криволичещ. Той зависи от ресурсите на пациента и терапевта. Веднъж започнал, този процес може да продължи цял живот, защото отивайки на терапия, откривайки травмата си, изследвайки я, можем да се надяваме, че ще последва промяна в човека и той ще продължи да търси нейното отражение върху себе си – сам или със специалист месеци, години, а понякога и цял живот.

По ключовата ос проблем-решение

Мате и другите участници, например Фрици Хорцман (основател на „Затворническо състрадание“) подсказват част от възможните оси на решение на въпроса с травмата – нуждата от подпомагате на социална работа, от добре функциониращи здравни и правни системи в различните общества. Но не наблягат на тях. Например въпроса, който се разглежда с американските затвори (във филма е споменат конкретно казуса с Калифорния) е тема на обществен дебат в САЩ. Един силен пример е а филма 13th на Ана Дьоверне в Netflix и последвалия разговор с Опра Уинфри също на контекста на точто тази държава. С това искам да посоча, че освен личната травма има и социални и исторически причини, които, ако не бъдат променени, никаква терапия не може да има ефект. В тази тема се появява и риска да се плъзнем по плоскостта, че решението е лесно  – затворниците се терапевтират и хоп, имаме решение!

А дали не е въпроса обществените системи да бъдат изследвани и променяни така че да се намали риска от травми, базирани на липсата на услови, неравенство и бедност. Бедността е травма. Липсата на възможност за ефективно дългосрочно психологическо и финансово подпомагане на жертви на насилие води до задълбочаване на травмата.

По-голямото обучение на медицинските работници в областта на травмата е един друг начин за стигане до нуждаещите се от психологическа, а не лекарска или лекарствена помощ.

Липсата на навлизане в случаите

Нахвърлени като боб са историите на различни хора – например на жената, родила три деца на улицата („така имах възможност да се измия под душ“). В кръвта на нейните новородени имало всякакви наркотични вещества. Виждаме я във филма здрава, преминала през тези изпитания и…. без никакъв разказ как се е случило оздравяването й, какво се е случило с децата й, кое е повлияло за благоприятното развитие.

По този начин филма се превръща в трейлър, дълъг 90 минути. Виждаме откъси от терапия, която не се обяснява нито по какъв начин, нито за колко време действа, нито какви са нейните ограничения. Дали е аналитична, дали е динамична, дали е преживелищна, не става ясно.

Сам по себе си, този филм е също така и трейлър към професионалните открития на неговия живот, посветен на изследване на травмата и нейните отражения в ежедневието. Виждаме, че Габор Мате работи в индивидуални и групови практики, но не и какви са основите, на които стои (травмата, ясно, но какво още?).

Психаделиците

За едни десетина минути Габор Мате говори за опита си с аяхуаска. В България има хора, които се занимават с тази практика, има и гостуващи терапевти от чужбина, доколкото знам от колеги, без да съм присъствала на тях. Преди години психотерапевта Петър Кралев написа книга по въпроса. Използването на психаделици не е нещо ново в терапевтичната практика. През 60те години в Калифорния много са се занимавали с темата и пробването на различни вещества, при това терапевти правят практиката с други терапевти, като някои от опитите са били успешни, като тази тенденция продължава и до момента, като имаме с ново засилване на търсенията в тази посока.

Сами по себе си те може би биха могли да бъдат приети за шорткът към несъзнаваното, но извинете, ако ще замразя ентусиазма ви – дори да са ефективни за един, не е сигурно как ще повлияят на друг. Да подходите консервативното не е винаги лошо решение. В търсене на себе си често тръгваме от София до Пазарджик през Варна, затова и да се представя този начин като едно „абсолютно“ решение като аяхуаска, гъби или каквото и да било, ми се струва опростенческо към сложността на материята на травмата, а и да не забравяме, една част от показаните хора са зависими така или иначе. Давайки зелен светофар оставяме възможност на търговците да влязат в храма и скоро да имаме психоактивни вещества, защото е „модерно“, а не защото ще помогнат на точно тези, които имат нужда и полза от това да видят света през техния ефект.

Плакатност

В Русия по време на 20те години и след това има много силна работа в областта на плаката – ясни послания, стегнат изказ и образ.

Така се почувствах в сцените със затворниците, които споделят травмата си. Декларативни, декламиращи и отсъствие на интимност, на споделяне в група от други хора. Те са на плацдарм, колцина от тях може да усетят духа на близостта на такова място, се питам? В тези сцени думата „травма“ е написана с големи букви…

Но работата с травмата е дълга, като роман, не е плакат. Няма лесно разрешение, а и след толкова години мислене, говорене и проучване не знаем детайлите на това защо се отразява по различен начин на различните хора. Знаем само, че дори когато се стигне до осъзнаване на травмата е възможно да дълго време да не се стигне до промяна на поведение, или дори изобщо може нито да се стигне нито до осъзнаване на травмата, нито дори до спиране на повтаряне на модели, дори и осмислени. И въпреки това, работата с травмата би имала ефект, дори да не е „Уау“, който ефект е възможен само с щампоаните и то в рекламите, след като е участвал най-добрия фризьор.

Надявам се филма да предизвика любопитството ви; да решите да проучите творчеството на Габор Мате и да прочетете книгите му; да изгледате дискусиите към филма; да говорите с терапевта си или да намерите такъв, на когото да споделите какво сте открили за себе си в темата за травмата.

И в края на този текст искам да напиша:

Бъдете внимателни и

отговорни

към себе си,

душите си,

пътя, по който

вървите и

скоростта,

с която го правите. 

 

 

Още по темата

Книгите на Габор Мате в Амазон

Интервю на Фрици Хорцман от организацията „Заворническо състрадание“ с Габор Мате

Психоделици и психотерапия

Вицът: един човек се похвалил, че смята бързо. Дали му задача: „Колко е 2760 по 53839?“ и той веднага, без да се замисли, отговорил: „7970798“. „Но това не е вярно!“, ахнали. „Но аз казах само, че смятам бързо“, припомнил им той.

Семейните тайни и травми, част първа

В първата част на епизода за семейните тайни и травми (или иначе казано, за трансгенерационните травми) ще чуете части от разговора ми с Аида Марковска, родов терапевт.

С нея се видяхме през зуум (тя работи в Пловдив), в края на миналата година. Попаднах до нея през личен разказ – този на Райна Дамяни, за която също ще чуете в епизода. Райна Дамяни и Дора Прангаджийска бяха моята вързка с Аида, за което им благодаря. Линк към емоционалното и сърдечно интервю на Райна Дамяни в БНТ може да гледате тук.

Работата на Аида Марковска буди моето внимание заради интереса й към българската родова традиция.  В епизода тя представя своето виждане кои са онези две трансгенерационни травми, които в момента излизат и тревожат съзнанието на съвременниците ни, както и какви са последствията от тях. Ще разберете и как човек всъщност стига до там, че решава, че има родова травма и защо темата не е „шменти-капели за жени на средна възраст“.

И преди съм писала за трансгенерационната травма – това определено е тема, която според мен има нужда от внимание по нашите земи – и затова поканих три различни колеги, с които поставих темата, като всяка от тях ми даде своята гледна точка.

„Но защо толкова се интересуваш от трансгенерационната травма?“, съм чувала въпроса от различни колеги. А как бих могла да не се интересувам, питам аз? А нима поколенията през последните 150 години са били чути, дали историите им са стигнали до нас като разказ и разбиране, а не излизат, облечени в призрачните одежди на несъзнаваното през толкова много различни поведения, неврози, травми, скрити сценарии и явни проблеми?

И още нещо – в практиката си с пациенти установих тежестта на преживяванията на предците, на скритата лоялност, която им отдаваме и как един от начините да стигнем до себе си е през това да разберем и тях, и техните страдания и травми, които сме наследили, без да знаем.

В края на епизода ще чуете малка частица от разговора ми с д-р Калина Йорданова, психоаналитик, който ще е обект на отделна част на епизода.

 

 

 

Размисли след две години самоизолация, Х. Д. Торо, 1847

…Времето напредваше към лятото, както пътникът навлиза във все по-високата трева.

Така приключи първата година от живота ми в гората, втората не бе по-различна. На шести септември 1847 година окончателно се оттеглих от Уолдън.

Напуснах гората по същата важна причина, поради която се заселих там. Навярно съм долавял, че ми предстои да преживея още няколко живота, и нямам повече време за тоя. Удивително е как бързо и неусетно привикваме към определен начин на живот и утъпкваме пътя си. Не бях прекарал и седмица в гората, а ето че нозете ми утъпкаха пътечката от къщата до езерото… Земната повърхност е мека и запазва следите от човешките нозе; така е и с пътеките, прокарани от ума…

Животът в гората във всеки случай ме научи на следното: ако човек уверено върви към своята мечта и се стреми да живее по нейните повели, очакват го висини, невероятно за всекидневното трезвомислие. Той ще остави някои неща зад гърба си, ще премине невидими граници…

…Колкото и да е жалък животът ти, приеми го и го живей; не бягай от него и не го проклинай.

Хенри Дейвид Торо е бележит американски интелектуалец, писател и философ

Похвалиха ми миналата година книгата му „Диви ябълки“, но още не съм стигнала до нея. Откъсът тук е от прочутия „Уолдън“, който е нещо като Wild, то век и половина по-рано – и по-философско и съзерцателно. (издадените на български негови произведения)

 

Разяждащата вина, когато мислите, че сте заразили някого

В случая конкретно ще разглеждам вината за зараза с Covid-19, не страха от заразяване от други заболявания, които следва да бъдат тълкувани и изследвани отделно.

 

Страхът и самообвиненията, че неволно са били заразени близки хора са много тежки и са специфични за настоящето, в сърцето на пандемията. Някои от хората, които живеят с тази мисъл, дори не са болни, но само мисълта, че те могат да са причина обичните им да се заразят ги смразява повече от страха как ще прекарат те лично болестта – леко или тежко. Част от тези емоции може да произтичат от факта, че хората понякога отиват към самообвинения за ситуацията, в която всички нямаме контрол.

Дори когато човек не е знаел, че има Covid, но близък се е заразил – с по-висока вероятност от него, се наблюдава тревожност и чувство за вина, дори срам и безнадежност. Нека отбележим, че въпреки че често пъти е невъзможно да се проследи пътя на заразяването, това колкото и да е повтаряно от другите не не помага, когато си бил в контакт с възрастен близък или друг, макар и млад човек, при който боледуването не минава леко.

Чувството за вина често се базира на предположението, че вие сте заразили другия човек. Но това предположение може да е грешно. Когато сме обзети от вина е възможно да вярваме на неща, които не са истина и това да изкриви как приемаме реалността и това да доведе до негативни усещания. Covid-19 e силно заразен и причината за това е, че човек може да е болен и да няма симптоми, поради което потенциално всеки може да заразява, без да знае, че е болен.

И в случай, че сте заразил и сте от малкото хора, които са се срещали със заразения – тогава въпроса ми към вас би бил – знаехте ли, че сте болен/a тогава, когато се срещахте? Да оценяваме поведението си в миналото спрямо реалната информация, която сме имали, а не тази която имаме в момента, е от малкото начини начин, по който да не се самонаказваме за поведенията си.

 

По-важно от всякога е да се съсредоточите върху своето лично емоционално здраве.

 

Често пъти в такива случаи хора са склонни към свръхгенерализиране – т.е. да си повярвате, че сте немарлив/а само заради това, което сте е случило – или друг да ви обвини, че сте безотговорен, генерализирайки цялостното ви поведение (от раждането до сега).

  • Чувството за вина води до симптомите, свързани с тревожността, стреса и депресията, а именно: промени в съня и/ли безсъние;
  • промени в апетита – или липса на апетит, или стресово хранене (преяждане или липса на апетит);
  • липса на интерес към дейности, на които преди сте се радвали;
  • невъзможност за концентрация

Какви са начините за справяне с угризенията, че сте заразили близък – независимо дали семейство, приятел или колега?

Един от начините да се справите с вината е да споделите мислите си, да я извадите на открито – пред заразения или пред други близки. Това означава да споделите своето съжаление действително, не само на ум първо и второ – да сведете до минимум щетите, причинени от действията ви. Ако не можете да направите нещо, което да повлияе пряко на хората, които мислите, че сте заразили, помогнете на някой друг, който има нужда. Самонаказанието не помага на никого, включително на вас самите.

Крайната цел е да стигнете до прошката. Чрез нея можете да продължите напред – и тя не е за да се оправдаете, да се извините или забравите, а онзи етап, който дава възможност да продължите напред. Вината е естествена емоция и изпитването й е знак, че имате съвест. Но в момент като настоящия е възможно да се натоварвате с повече вина, отколкото е ваша. Затова и да наречете с други емоции вината (обич?) може да помогне, освобождавайки дигите на енергията на мисленето.

Тук идва промяната на начина, по който представяте историята. Историите, които си разказвате – и начинът, по който формулирате изреченията – имат голяма разлика в това как се чувствате. Сравнете:

„Виновен съм, че заразих, въпреки че направих всичко, което можех“

с

„Направих всичко, което можах но те се заразиха“.

Тази рамка, ако съдържа верни твърдения, може да намали вината ви само през промяна на разказа.

Проявете самосъстрадание. Как се случва това? Един работещ начин да практикувате самосъстрадание е да се запитате: „Какво бих казал на приятел, който преживяваше същото?“. Чуйте разликата с това, което бихте казали на друг и това, което казвате на себе си. Проявата на самосъстрадание към себе си, отказването от суровата самокритичност и да се научите да бъдете по-добри към себе си е един от многото ключове към по-добро психично здраве.

Говорете – с приятели, групи за самопомощ, специалист в областта на  психичното здраве. Говоренето, дори да изглежда безцелно или повтаряне на едно и също, реално ни помага да го осмислим случилото се и как да си възвърнем контрола върху емоциите си.

 

 

 

Photo by Karolina Grabowska from Pexels

В „РазЛИЧНИТЕ истории“ на Ladyzone.bg – домашното насилие

В „РазЛИЧНИТЕ истории“ – 10 години от създаването на ladyzone.bg тази седмица темата е домашното насилие. Може да видите цялото предаване Тази неделя по bTV в този линк

Защо жертвите са тези, които прикриват насилието, може да прочетете и в статията в Ladyzone.bg.

Страхът поражда патологично поведение, което впоследствие ще послужи за оправдание на агресията. Жертвата реагира обикновено бурно и объркано. Каквото и да предприеме, каквото и да направи, всичко се обръща срещу нея. Целта на преследвача е да я изкара от релси, да я разстрои напълно и да я принуди да направи грешен ход.

 

 

 

 

 

 

Photo by Karolina Grabowska from Pexels

Книга за смъртта (РЕВЮ)

„Това не е тема за деца“, притеснено казва моя близка, когато й казвам каква е доставката, която чакам.

Отскоро „Книга за смъртта“ на шведската авторка Пернила Сталфелт в каталога на издателство Точица и тези 28 страници попълват една огромна липса – тази на помощ на възрастните да говорят за смъртта с децата, без самите те да използват за опорни точки собствените си детски страхове.

Смело начинание е издаването на книгата на български, но надявам се повече хора да посегнат към нея, когато се чудят какво да кажат по темата на своите деца. Лично аз не си представям как я купувам и ей така си я четем за лека нощ, но определено, когато темата е на дневен ред за дете и родител не успява да намери думите да говори по нея – ще спести неудобството и тревожността на възрастния.

Около петгодишна възраст повечето деца започват да разсъждават двете големи теми на живота, ах тези малки философи! – секса и смъртта. Но ако днес има достатъчно, което да ви послужи и прочетете дори онлайн, както и много добри книги (включително и издадените още през 80те на български на Мари-Клод Моншо Истината за бебетата и Бебе на нулева възраст), то по втората тема мълчанието е оглушително  и вместо за щъркели се говори за звездички, дори на деца в училищна възраст.

Темата за смъртта често влиза през директни въпроси кой кога и как ще умре, които детето задава, например „Мамо, кога ще умреш“, „Аз кога ще умра“ и т.н. и индиректно през страхове, фобии, безсъние и сънища или в желанието винаги да останат малки (това е свързано с вярването им, че малките не умират). Тези, които не искат да говорят по темата, са възрастните, от желание да щадят съзнанието му и тяхната тревожност се отразява на детето като то решава да не ги безпокои по въпроса, заключвайки тревожността в себе си, но най-вече без да е получило успокоението на това да може да сподели мислите си. „Има убедителни доказателства, че децата откриват смъртта на ранна възраст, схващат, че животът в крайна сметка ще бъде унищожен, прилагат това познание към себе си в резултат на откритието изпитват силна тревожност. Основна задача на развитието е да се справят с тази тревожност и детето го прави по два основни начина: като променя вътрешния си субективен опит. Детето отрича неизбежността ни постоянството на смъртта. То създава мит за безсмъртието – или благодарно поглъща митовете, предложени от по-възрастните. Детето отрича и собствената си безпомощност пред присъствието на смъртта, като променя вътрешната реалност“, пише Ървин Ялом по тази тема.

Темата може да бъде провокирана и от смърт в семейството, на близък или дори на домашно животно или умрял червей в детската дори. Когато не говорим за нещо, оставаме във вакума на въображението си и това може да е галактическа самота, когато си дете.

В този момент „Книга за смъртта“ може да изиграе своята роля в демистифицирането на смъртта. В едно от малкото си интервюта авторката казва: „Мисля, че е забавно да пишем за важни неща, но по прост начин. Децата казват такива невероятни неща и рисуват толкова красиви рисунки и обичам да се изненадвам от детските перспективи и начини на мислене. Затова искам да работя с деца и да правя книги за деца. Животът става забавен и вълнуващ по този начин“. Пернила Сталфелт подхожда в темата директно, което само може да спечели едно дете: „Един ден си имаш дядо. На другия може повече да не го видиш. Тогава ти става страшно празно и тъжно“.

Такава остава книгата, откровена, до края – как точно протича погребение, какво се случва след смъртта според различните религии…и на много от възрастните може да им призлее от чувството за хумор и липса на почтителност, но ми се струва, че точно тази щипка типичен детски хумор я прави добра, защото  шегите на 5 плюс рядко са достойни за светски разговор и английския кралски двор, а тази специфика е уловена от авторката. Малко за нея – родена е през 1962 г. През 1997 г. тя получава най-важната шведска награда за илюстратори, наградата Елза Бесков, за първата си детска книга. „Книга за смъртта“ е била номинирана през 2001 г. за наградата на немската литература за младежи. Работи в Музея за модерно изкуство в Стокхолм.

За психотерапията, с дребния шрифт (ЛИНК)

Това е линк към статията „За психотерапията, с дребния шрифт“, публикувана в брой юли на списание Жената днес.

 

…Първата ми среща с психотерапията беше в гимназията, когато училищният ни психолог предложи на неколцина гимназисти този начин на общуване. В тъмния му кабинет на четвъртия етаж на софийска гимназия, в зората на темата в България, от днешната ми гледна точка това беше голям шанс за мен, защото ми помогна да се науча да се вглеждам в себе си по един специфичен начин. Всяка декада от живота си дотук се обръщала към лична терапия в търсене на това специфично „самонаблюдение“, затова и всичко, което е описано тук, е от гледната ми точка на психотерапевт, но и на пациент…

Продължението е в линка

 

 

 

 

 

Снимка by Alex Andrews from Pexels

Защо психотерапия? (според Карл Роджърс)

…Всеки има в себе си капацитет и склонност – латентна, ако не ясно видима – да се движи напред към постигане на зрялост. В подходяш психологически климат тази тенденция набира скорост и вместо да остане само потенциал, се превръща в реалност. Тя е видима в способността на индивида да разбира онези аспекти на своя живот и самия себе си, които му носят мъка и неудовлетвореност, разбиране, което стига много по-дълбоко от рационалното му знание за себе си чак до преживяванията, които е скрил и от самия себе си, тъй като те за него представляват заплаха. Тя се проявява в склонността да реогранизира своята личност и отношението си към живота по начини, които биват признати за по-зрели. Независимо дали наричаме това тенденция към израстване, стремеж към себеактуализация или насоченост напред, става дума за самия извор на живота и в крайна сметка от него зависи успехът на психотерапията. Това е поривът, който наблюдаваме в целия органичен и човешки живот – към обхващане на нови пространства и хоризонти, към автономия, развитие, зрялост – поръвът да се даде израз и да се активират всички способности на организма или личността на по-високо ниво. Този порив може за бъде погребан под многобройни пластове от натрупани психични защити; може да е скрит зад фино изработени маски, които отричат съкществуването му; но вярвам, той е че във всеки от нас и очаква подходящите условия, за да се прояви – пише Карл Роджърс и по-нататък формулира какво се случва в едно успешно терапевтично взаимодействие.

Другият

ще преживее и разбере аспекти на себе си, които преди това е отричал;

ще установи, че се интегрира по-добре, по-способен е да функционира ефективно;

ще заприлича повече на човека, който би искал да бъде;

ще бъде по-самостоятелен и по-самоуверен;

ще бъде личност в по-висока степен, уникална и способна да изразява себе си;

ще бъде по-радбиращ и по-приемащ другите;

ще бъде по-способен да се справя адекватно и с повече усет с житейски проблеми.

 

Откъсът е от Израстването на личността, възгледът на един терапевт за психотерапията от Карл Роджърс, София, 2018, Изток Запад, оригинално книгата е публикувана през 1961

 

Междувременно може да прочетете в последния брой на Жената днес, юли 2020, съвременен български поглед към терапията от мои колеги (и мен), както и интервюто ми с Лиз Бурбо по повод книгата й Лечение на петте рани, която ще излезе на български през месец октомври 2020 от издателство Ентусиаст.

 

 

 

 

Photo by Sebastian Voortman from Pexels
.
.

Жената днес: Фрида Кало като… психотерапевт

В брой юни на списание Жената днес е статията ми за това как творчеството на Фрида Кало може да бъде използвано терапевтично, в частност за женската душа – голямото „бум“ за нейната световна популярност дойде с филма Фрида, 2002 (Салма Хайек в главната роля), базирана на книгата на Хейдън Ерера, арт-историк. Така вече близо 20 години тя изкача с острите си очи, гледайки под вежди, превърнала се в тъмнокоса Мерлин Монро в латино вариант, а това е далеч от реалността за нея. Не е и Че Гевара в женски образ (въпреки че се продават тениски и венци от изкуствени цветя като нейните). Фрида Кало се превърна едновременно в кич и икона, като това може би е съдбата на подобни хора.

Във Фрида Кало като терапевт се спирам на теми като живота с хронична болка, темата за психологическата и емоционална болка, която носим в галерията на душата си, обсесивната любов.

Защо през творчеството на Фрида? Изкуството е шперц, с който се отварят заключени души и травми и имаме нужда повече да бъдем изкуство и да гледаме изкуство. Повече – в брой юни на Жената днес

 

Казват, че тези думи са нейни:

„Заслужаваш любовник, който иска да те разроши, с всичко и всички причини, които те събуждат набързо и демоните, които няма да те оставят да спиш.

Заслужаваш любовник, който те кара да се чувстваш в безопасност, който може да унищожи целия свят, ако върви ръка за ръка с теб; някой, който вярва, че прегръдките му са перфектно си отива с твоята кожа.

Заслужаваш любовник, който иска да танцува с теб, който отива в рая всеки път, когато те погледне в очите и никога не се уморява да изучава мимиките на лицето ти.

Заслужаваш любовник, който слуша, когато пееш, който те подкрепя, когато изпитваш срам и уважава свободата ти; който лети с теб и не се страхува да падне.

Заслужаваш любовник, който маха лъжите и ти носи надежда, кафе и поезия“.

 

Още по темата

Как е звучал гласа на Фрида Кало? Един запис, засега единственият намерен, беше публикуван от Мексиканския звукозаписен архив

Препоръчвам тази книга на Хагенбек за Фрида Кало. В „Свещенната билка: Тайният дневник на Фрида Кало“ (Колибри) се описват нейните сложни отношения с живота и смъртта, фибромиалгията (хроничната болка) и други нейни демони. По начина, заложен от „Като гореща вода за шоколад“ на Лаура Ескивел  има включени много рецепти, които донякъде са ми излишни, но това не пречи на съдържанието, ако се абстрахирате от тях.

Галерия с нейните работи

„Как да“ създадем проблеми на детето с храната (АНТИСПИСЪК)

Откъсът по-долу е от книгата на Димитрина Проданова „Превод от детски за напреднали“, където съм се настанила удобно като гост-автор с този текст. Предложих на Димитрина да погледнем към темата с хумор, пък който е от „нашата кръвна група“ ще разбере какво говорим. Книгата може да купите от сайта й (днес с отстъпка) или от подбрани книжарници.

 

Анти-списък, подходящ за „амбициозни” родители, които мечтаят за злоядо дете

1. Нека храната е грозна на вид. Не избирайте ярки цветове, пасирайте я дори след като може да дъвче, преварявайте продуктите и никога не я поднасяйте красиво. Не си губете времето да украсявате или да се забавлявате да е направена „като за списание“, като използвайте думи като „все ще се изяде“.

 

2. Насилвайте детето си да си изяжда всичко и дори когато не му се яде, не му разрешавайте да става от масата. Така ще го калите да се научи да седи на едно място с храна в бузата и сълзи в очите, намразвайки храната и ще го научите, че храната не е, за да носи удоволствие.

 

3. Никога не гответе заедно! Обяснете на детето, че не трябва да припарва в кухнята, не му давайте да прави курабийки с вас, не му позволявайте да докосне нож преди пълнолетие и в никакъв случай не го допускайте да си помисли, че може да включва котлон. Пречете му по всякакъв начин да си маже филии, да си прави сандвичи и да си реже плодове.

 

4. Редовно провеждайте възпитание на масата, акцентирайки върху неговите недостатъци. „Монологът на ядосания родител“ ще ви спести от храна, защото на детето бързо ще му се отяде.

 

5. Обиждайте го за начина, по който изглежда, например: „Виж си шкембето. Дебел/а си.”, като използвате думи, които „може да чуе от другите“, за да го калите и в училищния тормоз.

 

6. Подлагайте го на диети често и бъдете непрекъснато недоволни от резултата. Мерете го преди и след закуска, преди и след училище, обвинявайте го, че яде тайно и когато видите дете на същите години, но с по-малко килограми, му го натяквайте.

7. Ако детето е по-слабо или по-пълно, нека само то да е на режим, но не и вие.

 

8. Бъдете непрекъснато недоволни от собственото си тяло и често пъти говорете как трябва да влезете във форма.

 

9. Винаги, когато говорите за хора, обсъждайте и външния им вид, акцентирайки върху тялото им, начина им на хранене и т.н.

 

10. Купувайте пакетирана храна и рядко гответе вкъщи, никога не дръжте пресни плодове и зеленчуци у дома. Избягвайте да приготвяте домашна храна и не показвайте на детето какво е рационалното хранене, като вие също избягвайте да се интересувате какви са елементите на хранителната пирамида, какви са препоръките за здравословно хранене на деца и възрастни.

 

11. Никога не спортувайте и излизайте рядко на разходка.

 

12. Нека няма никакви правила, още по-малко за храненето. Бонбони преди вечеря – а защо не? Зърнени пръчици на площадката в 7 вечерта – а защо не?

 

13. Хранете се винаги пред телевизора и винаги натрупвайте повече, отколкото може да изядете. Разрешете на масата да се гледат телефони и таблети. Най-добре, още от бебе да давате на детето да се храни с телефон в ръка.

 

14. Вманиачете се по въпроса „какво ядем вкъщи“ и в никакъв случай не му разрешавайте да приема каквито и да било консерванти. Четете му лекции по хранене и го заплашвайте какво ще му се случи, ако хапне опасни храни. Нека „безглутеново“ е от първите му думи в речника, без да има проблем с глутена и да знае вкуса на киноа, но не и на чушки.

 

15. Винаги, когато има проблем – когато падне и се удари, давайте на детето нещо сладко, „за да се успокои“. Не забравяйте да награждавате детето и с шоколади, тестени храни или храна за постижения. Наказвайте с глад, за разнообразие.

 

Още по темата

Разговор с Димитрина Проданова – много лично и приятно може да прочетете в друг мой пост.

 

 

 

 

.

Photo by Elly Fairytale from Pexels

Натрапчивите мисли и чистене като последица от всичко, което се случи дотук

Подчертаването на чистотата като задължителна част от настоящия ни момент има една лоша страна – хората, които са предразположени към обсесивно-компулсивни разстройства, а те, базово са три категории.

  1. Бременни и току-що родили (и техните мъже)
  2. Склонни към ОКР поведение, проявени като засилено желание за дезифекциране
  3. Склонни към ОКР поведение с натрапливи мисли

Разпространението на обсесивно-компулсивното разстройство в глобален мащаб е голямо. Дори преди COVID-19 да удари света, процента на разпространение по време на живота на хората е 2–3 процента, като най-честите комбинации на ОКР са с паническо разстройство, генерализирано тревожно разстройство, фобии и с панически атаки (70% от случаите) и в 30% върви с депресивните разстройства – около 30 процента (American Psychiatric Association, 2013)

В световен мащаб има данни за засилена симптоматика, дистрес и загриженост от нови вълни на ОКР, което се изрази първо в засилено търсене на средства за дезинфекция, сапуни и ръкавици. Разбираемо – измиването на ръцете се счита за една от най-сигурните предпазни мерки срещу инфекцията. Това прави обсесията от замърсяване и натрапчивото измиване на ръцете „нормално поведение“, но границата е лесна за прескачане.

Увеличението на симптомите може да не е незабавно, но може да отнеме дни до месеци, за да се прояви напълно. Очаква се, че при много пациенти с ОКР може да не се наблюдава изостряне на симптоматиката, От друга страна, пациентите, които са имали симптоми на страх от замърсяване в миналото, могат да открият, че отново изпитват страхове от замърсяване и затова да влязат в поведение на натрапливо чистене при настоящите условията.

Важно е да се знае, че ОКР, провокирано от сегашното състояние, не се очаква да се проявява само като страх от зараза с COVID-19. Фокусът на тревогите може да се изрази като страх от болест, предавана по полов път или инфекция, устойчива на антибиотици. Понякога може и да е усещането, че „циклите“ едни и същи натрапливи мисли.

 

Симптоматика

  • Увеличеното желание за миене на ръцете и продължителност, по-дълга от препоръчаната.
  • Строго налагане към семейството и близките, а често пъти и към непознати да поддържат и гарантират строги хигиенни мерки.
  • Непрекъснато следене на различни медийни източници за възможността вирусът да остане активен на различни повърхности (до степен на четене на научни статии и това, което се нарича „вирусология за начинаещи“).
  • Натрупване на маски, сапуни, дезинфектанти и паника, когато няма такива налични.
  • Всеки път, когато стратегиите срещу инфекция включват повтарящо се поведение, това носи риск от увеличаване на обсесивните разстройства, което не може да бъде избегнато. Точно това се случва в момента и идващите месеци има хора, които ще открият, че се държат твърде тревожно и изнервено по въпроса за хигиената, независимо, че не са го правили досега. Двата месеца на социална изолация ще започнат да се отразяват върху психиката и това е един от начините, по които се случва втората пандемия – психологическата.

Като част от това да не ставате нейни пациенти е важно отново да се говори за това, какъв е контекста и обстоятелствата на измиването и да осъзнаете кога поведението ви е „непропорционално“ на опасността, за да може да живеете без тревожността, която тази опасност държи у вас. Ще го разкажа така – от една страна трябва сме внимателни и да поддържаме хигиена, от друга в нас има бутони, които като се натискат дълго започваме да се държим като пренавити – целта е преди да изпаднете в дълго поведение, което не е полезно за психичния ви мир да намерите начин да се справите с него. Това е възможно, поведението може да се контролира и ако не го направите вероятно ще изгубите много време и нерви в отрицателни емоции.

Очакваният скок на случаи на ОКР е в следващите 3-6 месеца, т.е. до края на 2020, освен ако няма нова вълна на заразяване.Работна група от клинични експерти от Международния колеж по натрапчиви компулсивни разстройства на спектъра (ICOCS) и Обсесивно-компулсивната изследователска мрежа на Европейския колеж по невропсихофармакология (OCRN) изготвиха прагматични насоки за справяне с това състояние, които накратко описвам по-долу.

  • Трябва да овладеете начини за управления на нивата на стрес с течение на времето – тук са физическите занимания, медитациите, прогресивна мускулна релаксация и т.н.
  • Ограничаване на интернет и новините, свързани с вируса с балансиран подход (30 минути сутрин и толкова вечер)
  • За тези, които се притесняват дали са си измили ръцете, може да си пускат клип, с който да си мият ръцете (всичко над това време се оценява като прекомерно и натрапчиво)
  • Определете и възпрепятствайте високорисковите обсесивно-компулсивни поведения, като измиване във вряща (много гореща) вода или белина на стоките, които вкарвате в дома си. Има хора, които се очаква, че ще започнат да гладуват, когато не могат да изчистят достатъчно добре храната си или да предпочетат да не се хранят, за да не се зарязят. Това е опасно за имунитета поведение и може да доведе до друга поредица от проблеми.
  • Натрапливостите се увеличават, за да запълнят вакуум на времето, а заради което поддържането на заетостта е особено важно като средство за добро управление да не се хлъзнете към натрапливо поведение. Планиране на дейностите, спазване на график със заниманията, в който има баланс между дейности, които изискват концентрация и такива, които са свързани с почивка. Готвене, градинарство, игрите с деца и близки – бордови и активни са примери за такива.
  • Прекъсването на циркадните ритми може да увеличи тревожността и да влоши симптомите на ОКР. С други думи спазвайте редовно време за събуждане и лягане всеки ден, като особено внимавайте да не си лягате твърде късно.
  • Използвайте телемедицина до момента, в който сте готови за срещи на живо с лекари и терапевти.
  • Дезинфекцирайте повърхностите не повече от веднъж на ден, като този процес следва да не ви отнема повече от няколко минути. Съсредоточете се върху повърхностите в дома ви, които често се  докосват, и помислете дали това наистина е необходимо (например, ако сте оставали вкъщи през целия ден и нямате посетители, наистина ли е необходимо да дезинфекцирате дръжката на външната врата отвън?).
  • Ако смятате, че може би прекалявате, помолете приятел или член на семейството или терапевт, който да ви помогне да разберете кое  може да бъде разумно и разумната мярка за безопасност, която да предприемете.
  • Напомнете си, че никой не може да се защити „на 100%“ от Covid-19 и никой не очаква от вас. Времена като тези призовават да използвате здравия си разум, вместо да стигате до перфекционистични крайности.

 

 

 

=.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Документ на СЗО

Статия за ОКР състоянията в настоящата ситуация от Psychiatry Research
Photo by Anna Shvets from Pexels

Пост-изолационен синдром, май 2020

Сюзън Албъртс вече измисли термина пост-изолационен синдром в края на април, т.е. преди около седмица, около който ще се въртим в идващите години  и бързо ще го запълним с всички състояния, които хората ще наблюдават в себе си и начините за справянето с тях.

Социалната изолация създаде за мнозина капсулирано, ограничено в стени и улици, маски и дезифектанти среда, в която разстоянието от 1.5 м, предпазните средства и дресирания страх от вируса са само първата линия на промяната. Следват въпросите като тихия ужас от подсмърчащи и кашлящи непознати и повърхностите с микроврагове.

За огромни групи хора светът стана опасен физически и това им се отразява на ежедневно ниво. За други светът стана опасен в бъдеще време – „а може ли това да се повтори?“, „какъв е смисъла от живота?“, „как мога да се предпазя от нов такъв период?“, „какво да правим с неизвестността?“

Сюзън Албъртс в материала си за Psychology Today дава четири основни насоки, за справяне – (1) контрол, т.е. да правите това, което смятате за нужно за предпазване; (2) уточняване, т.е. да уговорите с колегите и близките си какво очаквате от тях да спазват и да поставите граници; (3) да се успокоите, т.е. да държите тревожността си в тихо пристанище – с дихателни практики, а може и по друг начин и (4) да следвате собствените си разбирания и скорост как да се върнете към предишното „нормално“.

Социалната изолация е най-големия световен експеримент с милиарди участници, в който участва(х)ме и очакванията за вторичен ефект на психологическа пандемия са тема на дискусии. Професионалното ми разбиране е, че навремената интервенция при всеки, който почувства нужда е най-ценното, което може да се направи за себе си, защото психологическите травми са като бърз кредит – лихвите по тях се натрупват и няма оттърваване. Точно затова, ако усетите, че нещо не е както трябва, сега е момента да поговорите с някого. Впечатлението ми е, че все повече компании търсят консултации и семинари за своите служители, което е добър пример за социална отговорност в действие.

Наскоро Generali пуснаха застраховка при Ковид 19, която включва и психологическа консултация – това е много добър пример за общото лечение. Изобщо признаването, че психологическите травми са част от от всичко, което ни се случва е от малкото добри неща, които се случва – осъзнаването на психологическите ефекти от извънредните ситуации.

След избухването на SARS преди двадесет години, след карантинирането на хора стана ясно, че най-рисковите групи са медицинските работници и тези, които са били в пълна карантина, където последващите механизми за справяне са били свързани с дългосрочен риск от алкохолна зависимост, прием на лекарства за успокоение и избягващо поведение. Хората в изолация освен постравматично стресово разстройство, другите тревоги, които ще преобладават са риска от заразяване, разболяване – тяхно и на близките им и финансовите неволи. Засилване на обсесивно-компулсивната симптоматика, свързана с чистене, е ясно, че ще отшуми при някои, но при други хора ще се задълбочи. Самоубийствата са тема всяка пролет, защото това е сезона, в който се случват най-често. Не оставяйте тези мисли да си вървят, тъй като те говорят за много лежащи проблеми, а в момента се наблюдават по-голямо търсене на контакти на горещи линии за хора с такива суицидни мисли или намерения.

Стрес ли е наистина или малко се преувеличава?

Човешките същества са силно устойчиви и адаптивни или както наскоро разказах в „Какво знаем, когато не знаем нищо“ в уебинара Изкуството на оцеляването на сайта Момичетата от града – ще се справим с промяната на условия на околната среда, както последните 1.9-2 милиона години. Когнитивната ни система се характеризира с гъвкавост и това е позволило на човешкия вид да оцелее въпреки себе си, вродената си агресивност и да обитава всеки тип терени на планетата. Всеки човек има потенциала да се адаптира и да се справи не само в нормална среда, но и в такава, която е необичайна, на цената на стреса, който преживява и механизмите му за справяне с този стрес.

„Екстремна“ среда е всяка, която променя силно личността или психологическата цялост на индивида. Лицето в такава среда има малък или никакъв контрол върху ситуацията, в която се оказва – и социалната изолация, на която бяхме подложени в световен мащаб е точно такова събитие. В нея се открояват две особени черти. (1) изолация и (2) намалена сензорност. Самотата, която получихме от социалната изолация, е трудна, защото сме социални животни. Изолацията е един от начините за това хората да измъчват хора – например в затворите. Изолацията включва както ограничаване на стимулите на околната среда, така и намаляване на количеството и качеството на стимулите, които имат психологическо и социално значение. Често по-проблематично е намаляването на социалното взаимодействие. Полярните станции, космическите мисии и отделенията за изолация могат да се считат за изключителни среди, докато принудителната изолация в усамотено заведение е екстремна среда. И като кажем полярна станция, спомняте ли си метеоролога от Бяла приказка на Валери Петров? Бяла приказка? „Аз съм голям — казал той — И тъжен“, казва той още в началото, когато еленчето отива да почука с рогце на прозореца му.

В  станции в Арктика и Антарктида се наблюдана психологически спад, който е по-различен от сезонното-афективно  разстройство… Състоянието се характеризира с нарастваща депресия, раздразнителност, нарушение на когнитивното функциониране, социално оттегляне, влошаване на отношенията, съчетано с увеличаване на враждебността към околните, гняв,  тревожност и апатия…

По подобен начин се съобщава, че астронавтите проявяват умора, раздразнителност, емоционална лабилност, затруднения с вниманието и концентрацията, неспокойствие, повишена чувствителност на възприятието и нарушения на съня.

Американският войник, държан в плен във Виетнам Хауърд Рутлидж разказва как изолацията е пробила готовността му да се съпротивлява и че годините усмотение са били по-лоши от физическите изтезания. Уединението е в състояние да предизвика психиатрично разстройство, или по-лека форма на страдание. Има разлика между уединението и изолацията. Усамотението обикновено предполага временно състояние на самота, което може да бъде умишлено търсено и често носи със себе си психологическо попълване. Изолацията може да бъде следствие от специални условия, които не зависят от човека.

Като хора ние разчитаме на социален контакт, за да дефинираме себе си, нашите цели и разбирания за света. Това е феномена “човека в огледало“, описан създадено от американския социолог Чарлз Хортън Кули през 1902 г. и описва нашето схващане за себе си през това как приемаме, че мислят другите за нас. Затова и общуването е толкова важно за работния процес и затова хората, дори и работейки дистанционно/home office ще имат нужда от общуване с колегите.

В научната литература този въпрос е изследван въпроса за психологическия  ефект при болни, които са в изолация и там отново се наблюдава тревожност, раздразнителност, апатия, агресия, трудно концентрация, повечето от които произтичат от самата изолация, а не от болестта или нейната острота. Проучване за краткосрочна болнична изолация (средна дължина = 4 дни) не открива значително психологическо въздействие, но при изолации 10 дни или повече, има изблици на неспокойствие,  склонност към оттегляне, дисоциации, физическа и психологическа регресия. Този период на тревожност и приспособяване към рутината на изолация продължава от 1 до 3 седмици. По-нататъшната изолация от 4–6 седмици води до чувство на отвращение и нарастваща зависимост, загуба на инициативност и спонтанна активност, липса на интерес към личния външен вид…  Възстановяването може да бъде и бързо, особено при хората, които са били здрави преди кризата или са били в здрави отнощения с околните. Когато изолирани индивиди се опитват да влязат отново в света, се наблюдават често проблеми с говоренето, така че очаквайте това.

В момента сме някъде тук, макар и в по-лека форма и сме изправени пред това отново да трябва да променяме рутината, без да имаме конкретни идеи какви точно са новите правила на общуване.

Като паднали от Космоса

При испанския грип хората не са били поставяни в такава изолация, по много причини, затова и може би нашата ситуация в момента повече напомня на астронавтите, които са били в изолация и идват с тела, олекнали от липсата на гравитация… Ясно е, че космонавтите са едни най-добрите представители на човешкия вид. В програмата на НАСА за астронавти попадат само 0,065% от хората и е сто пъти по-лесно е да влезете в Харвард, отколкото да влезете там. Кандидатите минават строга двугодишна програма, която включва обучение и се държи и на много здрава психика, заради което повечето астронавти не развиват сериозна емоционална травма. Независимо от това изолацията може да стане значителни задействащи фактори или източник на стрес, които когато са сдвоени с традиционните жизнени стресови фактори, вероятно ще окажат експоненциално въздействие върху поведенческото здраве на астронавтите (Kanas, Manzey, 2008).

Много от проучванията, изследващи психичното здраве на астронавтите се базират на малкият брой хора, тъй като са ограничени от броя, пътувалите в Космоса (Ritsher, Kanas, Ihle, & Saylor, 2007). Космонавтът Валентин Лебедев  се връща с депресия само след седем месеца полет; мисия за обратно движение до Марс ще отнеме около 18 месеца (Liu, 2018). Дори Ричър, Канас, Иле и Сейлър признават: „Очаква се нивото на стрес да бъде още по-високо при планираните мисии на експедиционни класове до Марс. Следователно, рискът от отрицателни последици за психичното здраве … не е пренебрежимо малък и представлява сериозна заплаха за успеха на мисията „(Ritsher, Kanas, Ihle, & Saylor, 2007).

Някои връщащи се космически пътешественици може да са изпитали психологически проблеми или личностни промени в резултат на това, че са в космоса, в някои случаи стават по-хуманистични, религиозни или духовни, след като наблюдават единството на хората на Земята или безкрайността на Космоса (Kanas, 1990). С това изречение искам едновремено да потвърдя и да опровергая очакванията на хората, които очакваха голяма душевна промяна с идването на пандемията.

След завръщането си някои астронавти съобщават за депресия, проблеми с злоупотребата с наркотици, проблеми в семейстното и ревност. А тези хора са високо издръжливи – физически, психически и с много над средните интелектуални способности, но въпреки това при прибирането им се предлагат групи за подкрепа и професионалните интервенции.

Важни фактори, които са от основно психологическо значение, включват обемът на личното пространство, осигуряването и проектирането на частни помещения за екипаж и срещи, вида интериорен декор и осигуряването на прозорци. С други думи, ако го превеждаме от езика на орбиталната станция към живота на стандартен апартамент – ще се възстановят и адаптират по-лесно хората, които имат по-голяма площ и по-добра среда на живот – а големите тераси, доскоро считани за глупост при купуване на жилищна площ, се оказаха част от качеството на живот.

Към мерките за връщането към извънизолационен начин на живот отново е важно подходящо ежедневно натоварване на задачите и стабилен график за почивка на работното място. Освен това трябва да се избягва рязкото изместване на съня. (Space Psychology and Psychiatry by Nick Kanas, M.D. Professor of Psychiatry, University of California/San Francisco, and Department of Veterans Affairs Medical Center, San Francisco, California, U.S.A. Dietrich Manzey, Ph.D)

Здравей, тъга!

Първо, важно е да запомните, че изолацията не просто изпържва мозъка ви от скука. „Хората започват да бъдат летаргични, когато нямат позитивен принос в своите малки светове, казва Джон Винсент, клиничен психолог от университета в Хюстън. Можем да очакваме, че депресията ще започне, а депресията и тревожността са близки, като братовчеди“. Тези симптоми вероятно ще бъдат особено интензивни по време на изолация, свързана с коронавирус, според Лорънс Палинкас, който изследва психосоциалната адаптация към екстремни среди в Университета на Южна Калифорния.

Ако се чувствате бавни и летаргични или изненадващо не ви се връща към работния живот, а не ви е страх от заразата, може би причината е в това, че липсата на обичайната до март 2020 мотивация се дължи на тъгата по миналото. Всъщност руските психолози са изучавали повече адаптацията на космонавтите (това е мнение на американските психолози). Те съобщават за съществуването на „астенизация“ (asthenization), тип реакция на приспособяване, свързана с концепцията за неврастения.

Астенизация е термина за космонавти, като в основата е друг термин – астения, което е медицински термин, обозначаващ усещане за слабост без реална загуба на сила (R53 по МКБ-10). Симптомите включват умора, раздразнителност, емоционална лабилност, проблеми с вниманието и концентрацията, неспокойствие, повишена чувствителност, сърдечно сърцебиене и нестабилност на кръвното налягане и проблеми със съня и апетита(Kanas, N).

По-добрата гледна точка

Има дългосрочни ползи за физическото и психическо здраве за живота в предизвикателни ситуации. Например, дългосрочно последващо проучване на персонала на военоморските сили, който зимува в Антарктида, разкри, че след завръщането си те са преминали по-малко хоспитализации в сравнение с техните връстници, които имат идентична квалификация. Проучванията на психичното здраве на космонавтите, проведени две или три години след завръщането им на Земята, установяват, че те са станали по-малко тревожни, хипохондрични, депресивни и агресивни. Най-правдоподобното обяснение е, че по време на престоя си в труд среда, хората развиват умения за справяне, тоест начини за справяне с предизвикателствата и стреса, които продължават да им служат много дълго след завръщането им от експедицията си.

Затова и ако се постараете да се върнете към редовен начин на живот, структуриране и признаване на проблемите, може. Много хора няма да могат по една или друга причина да потърсят професионална помощ, но понякога малка помощ също ще бъде достатъчна. Ако не може да си позволите терапевт, поне намерете някого, с който да говорите. Тук съм адаптирала насоките за „приятелотерапия“, което в никакъв случай няма да може да замени професионалната помощ, но пък може да има своята позитивна роля във връщането ви, обратно в света.

 

 

 

.

.

.

Още по темата

Психологически фактори при извънредни, екстремни и мъчителни обстановки (статия от 2016) в Extreme Psychology&Medicine

Статия в Smithsonian Magazine

Белгийски сайт за кризисна интервенция при стрес, препоръчвам, но е на английски

Материал за НАСА

Scientific American за психичното здраве на астронавтите

Доклад на НАСА за рисковете при поведенческите изменения при астронавтите

Sidney Morning Herald историята на астронавта Скот Кели за трудната му адаптация на Земята

 

 

 

 

 

Снимки Pexels

ПриятелоТерапия – възможно ли е?

„Ако не може да си позволите терапевт, поне намерете някого, с който да говорите“, написах преди малко в друг пост. Осъзнавам, че това е щекотлив въпрос, но няма как да не признаем, че много хора в момента, по една или друга причина няма да могат да ползват психотерапевтични услуги. Някои защото ги е срам и/или предразсъдъци, други защото няма да могат да си го позволят. Това обаче няма и да отмени нуждата от специалисти по психично здраве, но пък знам колко загрижени за приятелите си хора има, които се чудят какво да правят с психичните им агонии, преди да се стигне до момента на истинската терапия.

Сетих се, че бих могла да предам тук нещо, което бях прочела. В ценната книга на Джулия Бъкройд Войната с храната тя дава някои насоки как да човек може да е слушащ, без да е терапевт“, които ще преформулирам така.

ЕДИНСТВЕНОТО ГЛАВНО ПРАВИЛО

Целта е не да се съветвате, а да се слушате.

Първо трябва да започнете с това кой/я не сте – не сте специалист от психологическа гледна точка. Необходимо е да си давате сметка за границите на вашата компетентност и, ако усетите, че сте ги преминали, да се обърнете към други хора. Трябва също така да се споразумеете с вашия „клиент“, когото ще наричам за по-лесно „Поли“, че ако усетите, че това, което ви споделя, ви притеснява сериозно или се безпокоите за емоционалното и физическото й благосъстояние, тя ще се съгласи да потърси алтернативна допълнителна помощ.

Трябва ли да давате съвети?

Не. Вашата работа е да помогнете на Поли сама да намери най-добрия съвет за себе си.

Трябва ли да говорите за себе си?

По-скоро не. Това е пространство, което давате е на Поли и въпреки че тя може да ви задава въпроси, това може да е заради притеснението й, че говори твърде много за себе си, но целта на срещите ви е тя да показва докъде е стигнала с размислите.

Трябва ли да задавате въпроси?

В повечето случаи не, но понякога помага да използвате изречения като: „Какво се случи тогава?“; „Как се почувства, когато той каза това? Какво мислеше, че тя има предвид?“. Вашите въпроси трябва да позволят на Поли да разшири това, което казва и да помисли върху него още. Бъдете внимателни да не отваряте нови теми или да питате за твърде детайлна информация. Оставете Поли да прецени накъде ще отиде разговора.

Трябва ли да се срещаме редовно?

Редовните срещи са добра идея. Вероятно не по-често от веднъж седмично, но не и на много дълги интервали, защото ще изгубите момента. Но винаги е добра идея да обсъдите тези неща в самото начало, така че и двете да знаете колко време ще ви отнеме. Ще трябва да се разберете и колко дълго да продължават тези срещи. Няма нищо лошо те да са кратки (да кажем 15 минути), ако това е единственото време, което имате, но няма да ви даде време да изследвате нищо в детайли. Трудните теми и спомени имат нужда от повече, но е полезно споразумение да се разберете за един час, който е достатъчно дълъг за този тип разговори. Също така има нужда да се уговорите за какво ще говорите на следващата си среща.

Къде трябва да се срещаме?

Срещите могат да се случват за предпочитане някъде, където е уединено и е по-скоро неутрално, място, където няма да бъдете прекъсвани, място където и двете се чувствате на сигурно и спокойно място.

 

Книгата „Войната с храната“ може да поръчате онлайн тук.

 

Photo by Ekaterina Bolovtsova from Pexels

Осъзнато хранене в изолация

Едва ли има човек, който ще остане незасегнат психически от социалната изолация. През февруари 2020 в медицинското списание Lancet беше публикувана статия, правеща обзор на 24 изследвания за психологическото въздействие на карантината – резултатите сочат състояния като постравматичен стресов синдром, чувство на объркване и гняв, които са били наблюдавани при предишни епидемии и огнища на зарази. В настоящата ситуация поддържам и идеята за колективна травма от загубата на света, какъвто го познавахме.

При стрес отделяме кортизол, а при продължителен стрес, като този сега, води до повишение на кортизола, който увеличава глада. Продължителният психически стрес сигнализира на тялото ни, че храната може да е оскъдна и когато това не е така и това е причината за повишеното желание за хранене, което не е точно глад.

Много от нас се хранят неосъзнато, т.нар. „емоционално хранене“, без то да е свързано с глад или желание за конретното ястие. Това с вижда силно в случаите, когато се чувстваме тревожни и стресирани. Но този тип емоционално, автоматично хранене в повечето случаи води до преяждане и прекомерен прием на калории. Важна, струва ми се, забележка – повечето хора преяждат отвреме навреме, без това да знак за проблем. Но ако напоследък забелязвате, че прекалено често или прекалено много ядете, може да е знак, че нещо се случва отвъд обичайното ви поведение. Прекаляването с храненето в краткосрочен план обикновено дава комфорт, но след това е последвано от чувство за вина, което увеличава страданието.

Чрез внимателното хранене, което в такъв момент е добре да се въведе в живота, можем да се върнем към хранене на база на телесните си нужди, да се наслаждаваме на храната и да избягваме прекаляването с яденето. Ако установите, че автоматично посягате към храната, чувствате глад или не може да спрете да ядете, след като започнали, тук са описани трите опорни точки, през които може да минете, за да се опитате да регулирате поведението си с храната.

Връщането към по-добри хранителни навици е по-критично сега от всякога, особено за укрепване на имунната система на организма.

Слушайте тялото си

Удовлетворете вкусовите си рецептори

Погрижете се за душата си

 

Слушайте тялото си

Стомахът е един съд, който се изпразва, а когато се напълни – подава сигнал, заради което хората в повечето случаи не преяждат и не се оставят да прегладнеят.

Оценете глада си, преди да отидете да се храните. Преди да ядете, опитайте се да отделите момент и оценете глада си, за да решите дали наистина сте гладни или не, като скалата е от 0 –„умирам от глад“ до 10 „натъпкан съм догоре“. Най-доброто време за ядене е ниво на глад от 3 до 4, когато имате признаци на глад, но не твърде много. Забавете дъвченето и се самонаблюдавате за признаците на засищане Необходимо е време, за да се освободят хормоните и да се почувствате нахранени, а като общо правило се приема, че това са 20 минути. Ако докато се храните четете, гледате си телефона или телевизия, ще се разсеете и ще пропуснете момента кога вече сте се нахранили и по-лесно ще влезете в преяждане. Това е основната причина, поради която препоръчваме храненето, особено основните, да не се случва с разсейващи устройства в ръзе. Докато се храните обърнете внимание на телесните си усещания и отбележете къде кацате по скалата на глад/ситост. Най-доброто време да спрете да ядете е от 6 до 7 по скалата, когато започнете да чувствате усещане за пълнота, но все още не сте преяли.

Удовлетворете вкусовите си рецептори. Вместо да бързате да ядете каквото има, отделете време, за да изберете съзнателно избраната храна или аромат в момента, която ще ви помогне да се почувствате по-удовлетворени, когато я хапвате. Нито едно количество пикантна храна не може да задоволи желанието ви за сладко, както и обратното. Отделете време за това храната да е красиво подготвена, да не е в кутия, или плик или… от тенджерата.

Още от типа „хитрини“ са да добавяте люто, конкретно червен пипер, който значително намалява общия брой калории, които се приемат, защото лютото дава по-бързо усещане за ситост и покачва доброто настроение. Супите, които са „богати на вода“ ги прави по-ниско калорийни спрямо приемането количество. Салатите, както и конкретно краставиците, са подходящи за дребни хапвания, заради водното си съдържание. Чайовете могат да бъдат добър начин за намаляване на стреса без храна – от една страна имат аромат и вкус, от друга не са калорични (освен ако не ги наблъскате със захар ли мед), а някои от тях имат способността успокояват (лайка, маточина и т.н.).

 

Погрижете се за душата си

Много хора са наясно, че се хранят в опит да запълнят дупка, не в стомаха, а в сърцето. Често се храним, когато се чувстваме самотни, отегчени, разочаровани, тревожни или стресирани. Копнежът към храната също винаги е свързан със състоянието на настроението ни, а не с биологичния глад. Нормално е много от нас да се обръщат към храна за комфорт, тъй като това е стратегия, която сме научили – съзнателно или несъзнателно, но е важно да знаете че храната, никога няма да облекчи болката в сърцето. Бъдете наясно за какво сте гладни – забавления, свобода, бягате от стреса, от проблеми във връзката? Намерете начини да успокоите сърцето си, по начини, които не включват хранене. Опитайте се да направите списък с нещата, които можете да направите, за да се освободите стреса и страданието, без да съжалявате след това.

Едно упражнение, чийто автор е Катрин Кимбър, диетолог и говорител на Британската диетична асоциация, се казва „5“ и се състои в следното – да си запишете:

  • петима души, на които можете да се обадите, когато се чувствате зле (например приятел)
  • пет начина да се отпуснете (например душ)
  • пет места, на които можеш да отидете, за да се успокоите (например уютен ъгъл)
  • пет неща, които можете да си кажете (напр. „Това чувство ще премине“)
  • пет дейности, които можете да използвате за разсейване (напр. редене на пъзел)

Ако все пак искате храната, която имате предвид, не се притеснявайте за това. Може би си дайте разрешение да го имате – не е нужно да е много. Има доказателства, които показват, че малка порция храна може да задоволи желанието ви, колкото и по-големи порции. Ако се притеснявате, че ще преядете, опитайте се да решите предварително, точно колко ще изядете на едно хранене и се придържайте към него, без да бързате или да се чувствате виновни. Изготвянето на списъците за покупки и меню за седмицата, така както го описа и София Йотова от Foodie Boulevard в участието ни в Преди обед по bTV, е също подходящо. Ако знаете, че ако в шкафа седи буркан с течен шоколад, не купувайте течен шоколад. Бъдете търпеливи, не се обезсърчавайте, ако намерите тези умения по-трудно, отколкото са на пръв поглед.

 

Здравословната диета,

основните факти

(по документи на СЗО от 23/10/2018)

Нездравословната диета и липсата на физическа активност водят до здравословни проблеми. Приемът на енергия (калории) трябва да бъде балансиран спрямо дневния разход на енергия (движение). За да се избегне натрупване на килограми, не повече от 30% от поеманата храна следва да е мазнини, а наситените мазнини не повече от 10%, а трансмазнините не повече от 1% от дневния прием. Ненаситените мазнини са в рибата, авокадото, ядките, зехтина и олиото са за предпочитане пред наситените, които са в тлъстото месо, маслото, палмовото и кокосовото масло, сметаната, мас, гхи и сметаната, докато транс мазнините са в пакетираните и пържени храни основно. Захарите в една идеален хранителен режим би следвало да не са повече от 10%, а намаляването им до 5% би донесло ефект за здравето. 10% „свободни захари“ са тези в напитките, храните, както и тези в меда, плодовите сокове и т.н. 10 процента е около 50 гр или 12 равни чаени лъжици захар. Ограничаването на солта също е ключово да е до 5 грама на ден, което дава ефект върху кръвното налягане и намалява риска от сърдечно-съдови проблеми.

За зрели хора здравословната диета включва плодове, зеленчуци, бобови растения (например леща и боб), ядки и пълнозърнести храни. Поне 400 гр плодове или зеленчуци дневно (което изключва картофите и други кореноплодни, съдържащи нишесте). Колкото е важно какво приемате като храна, толкова е важно и количеството в чинията. Опитайте се да не я пълните, а да я допълните само ако има нужда.

Ако не може сами да се справите за себе си или вашето домакинство, може да поръчате да ви се изготви онлайн, тъй като повечето диетолози правят консултации.

Движение в условията на коронакриза

СЗО препоръчва 150 минути умерено интензивно движение или 75 минути натоварено физическо усилие седмично или комбинацията от двете, което може да бъде постигнато вкъщи без специална екипировка и при ограничено пространство. Правете кратки активни почивки по време на деня – танц, игра с децата, дори чистенето са начин да сте физически активни. Следването на онлайн занимания, достъпни във YouTube в изобилие. Ходене, дори в малки пространства, дори в кръг, могат да ви помогнат да останете физически активни и със сигурност е по-добре от това само да седите. Не стойте седнали през цялото време и ставайте да се раздвижите на всеки 30 минути. Практики за релаксация спомагат на спокойствието, също могат да бъдат намерени безплатно онлайн.

За още по-добро здраве е важно да се храните здравословно и да останете хидратирани. СЗО препоръчва да пиете вода вместо изкуствено подсладени напитки и да ограничите или избягвате алкохолните напитки.

И видеото днес от Преди обед

https://www.btv.bg/video/shows/predi-obed/videos/prejazhdame-li-v-izolacija.html?fbclid=IwAR2iNZbDdTR3qWVAxJdsnyzUOxuRUWJZ0xKNmiWMdPQey9IKsrVAZe4_DTU

 

 

 

 

 

 

 

.

Снимки cottonbro from Pexels и Pixabay (чушки). Постът е базиран също и на материали, предоставени от Dr Qian Zhang & Dr Siobhan Hugh Jones, School of Psychology, University of Leeds за EASO – European Association for Study of Obesity, сайтът на СЗО за Европа и глобалния сайт на СЗО

Тъгата днес е за това, което имахме доскоро

В очакване на NYT да ми разрешат да преведа и синдикирам на целия текст на български на материала на Harvard Business Review That Discomfort That You’re Feeling is Grief  (но пък имам правото да дам линк в блога, писмено разрешение), публикувам този пост, в който разширявам темата за това усещане, което вероятно витае неназовано в мнозина.

 

Последната седмица го чух под една или друга изразна форма. Понякога в общото усещане; понякога хората, към които търсят контакт; понякога в решенията и техните мотиви; понякога в сънищата, то носи едно и също – тъга, която прилича на онази след като близък е починал.

Оплакванията са форма на нетърпение.
Скръбите са форма на търпение.
Робърт Фрост

 

Тъгата, която иначе наричаме траур, но тъй като сега е към нещо толкова ефимерно и неназовано като неперфектното ни настояще преди месец март 2020 е толкова трудно да бъде описана.

От март 2020 светът е различен.

Изолация, свят в стени, без краен срок и с много екзистенциални, но за повечето – финансови неизвестни. В тъмнината на тези неизвестни се крият страхове и без изобщо да се стремя към изчерпателност, а само да ги маркирам, ще напиша няколко –

финансовите трудности, но ще ги нарека с по-простата, но истинска дума бедност (национални кризи и катастрофи и техни жертви са почти 99% от населението);

страхът от погазване на гражданските свободи (за узрелите преди ‘89та); от здравеопазването; от смъртта; от болката от смъртта;

от края на ежедневието, каквото го познаваме;

от края на бизнесите, които познаваме по начина, по който са се случвали (влючително маникюристка облечена като микробиолог в особено опасна среда);

от приятелите и познатите, които в светлината на тази криза са някакси криви образи на себе си, каквито ги познаваме;

от изоставянето;

от грубостта;

и от какво ли не още.

Избирам един от тези страхове. Този за

Края на света, какъвто го познава(х)ме

(бележка за родените през последните 25 години: има такава песен с такова заглавие, записана през 1987 на американската група R.E.M.,  – вокалистът им, Майкъл Страйп, пусна нов неин запис наскоро по повод вируса).

Напоследък се говори, че няма нищо подобно, през което да сме минавали. Така е, но има подобни големи събития, които можем да върнем – например 11 септември, когато сигурността по летищата беше променена завинаги. Преди това е болестта СПИН, която създаде трайни промени в (отговорното) сексуалното поведение в няколко поколения.

Вече сме губили, но никога толкова много накуп. Това превръща случващото се за всички нас в

травма,

по-точно колективна травма

Дори нещо повече, конкретно в България ние имаме малък брой на заболеваемост заради взетите навременни мерки, които допълнително усилват страха от идващата неизвестност – ще има ли пик? Кога ще се случи той? В същото време броят на икономически засегнатите расте. Снимки на хора в дълги опашки (на желаните 2 метра) пред бюрата за безработни. Близки, които вече са загубили работа. Магазини, които не работят. Бизнеси, които не се знае, кога ще започнат да работят. Вечери и събирания, които никога няма да бъдат същите. Освен външните загуби, ще има и вътрешни – хората, които вече няма по една или друга причина да са част от живота ви. Живеем в свят на загуби или както, много по-точно и кратко го е написал Стивън Грос в „Осъзнат живот“: „Една от причините защо промяната е трудна е, защото тя води до загуба. За да имаш нещо ново, трябва да оставиш старото. Ние се раждаме, оставяйки утробата, отивайки в света; оставяме гърдата, за да поемем твърда храна; оставяме майките си, за да отидем на ясла или детска градина; оставяме училището, за да отидем към света; в определен смисъл оставяме рожденото си семейство, за да имаме връзка и да се оженим“.

Но ако тези загуби  са трудни, то какво остава за загубата на нормалността?

В „Тайната на живота“, преди век, Зигмунд Фройд пише: „Но нито един човек не се заблуждава относно това, че природата вече е покорена, и само много малко от нас се осмеляват да хранят надежда, че някога тя ще бъде напълно подчинена на човека. Пред нас се изправят стихии, които като че ли се надсмиват над всяка принуда от страна на човека: земята, която се тресе, разтваря се и погребва човека и всичките му творения; водата, която залива и дави всичко, което се изпречва на пътя ù; бурята, помитаща всичко, болестите, за които ние едва неотдавна започнахме да говорим като за нападения от страна на други живи същества; и накрая, мъчителната загадка на смъртта, срещу която до този момент не е открито все още никакво биле, а и навярно няма и да се намери.

Могъщата природа, жестока и неумолима, се изправя срещу нас с тези сили и отново нагледно ни показва нашата безпомощност, от която ние мислехме да се спасим чрез културната дейност. И това е едно от малкото радостни и извисяващи душата впечатления, които получаваш от човечеството — когато пред лицето на стихийното бедствие хората забравят за разрухата на културата и си спомнят за великата съвместна задача — да се самосъхранят в борбата с превъзхождащата ги природа. Както човечеството като цяло, така и отделният човек трудно понася тежестите на живота“.

Тъгата често е свързана с много съзнателни и несъзнателни вярвания как „трябваше“ да изглежда живота ни през 2020 година. Колко от плановете ви се провалиха? Почти всички? Да, имате за какво да скърбите… „Когато тези неща се случват, ние не само трябва да скърбим загубата, ние също трябва да скърбим загубата на вярата, че не би трябвало изобщо са се случили“, пише Елизабет Кюблер-Рос, за чиято теория ще разкажа по-повече по-долу.

Днес.

На каква цена се преструваме, че „всичко е наред“? Задържайки болката си, хората я оставят тя да гние или както описва Кюблер „силата и мъката се обединяват“, заради което, за да не гният и миришат във вас, оставете да излизат. Ако ви се плаче, плачете цял ден. Съпротивата срещу болката води до нейното усилване, но ако й се оставите, ще откриете, че силата, а понякога и страха от случващото се могат да трансформират. Спокойствието, казва Кюблер, е в центъра на болката. В центъра на немислимата болка. Затова и сълзите са един от многото начини да освободим тъгата си, вроден лечебен механизъм. Мнозина се притесняват да плачат, защото е знак за слабост, но знаете ли, това е повече знак на мъка, не на слабост, на чувство, на отношение, и колкото и да е парадоксално дава силата на облекчението и новото начало. Затова и образите на плачещите пожарникари след 9/11 се приемат за толкова лечебни.

Сънищата

Помислете си за сънищата през последните седмици. По-различни ли са от обичайното? Сънувате ли миналото? Неслучили се неща, но мечтани събития? „Сънищата често дават обещания, които не могат да спазят, трик от психиката ни това носи със себе си мимолетно усещане за свързване“ (ЕК-Р). Възможно е в момента да искате да спите повече, отколкото до скоро – това е начин на психиката ви да преработи случващото се по тайнствения механизъм на сънищата. Записвайте ги, това може да се окаже полезно за вас във времето, дори да изглеждат странни (като повечето сънища). Сънищата ни дават възможност да тъгуваме и да се сбогуваме с миналото, каквото никога повече няма да бъде и да намерим мир със себе си и него.

„Има нещо лошо там. С вируса този вид мъка е толкова объркваща за хората. Нашият примитивен ум знае, че се случва нещо лошо, но не можете да бъде видят. Това нарушава нашето чувство за безопасност. Чувстваме тази загуба на безопасност.  Индивидуално или като по-малки групи хората са усетили това. Но всички заедно това е ново. Скърбим на микро и макро ниво“, казва в интервюто си за Harvard Business Review Дейвид Кеслър. Нека ви го представя. Той е американски психотерапевт, чиято работа е свързана с Елизабет Кюблер-Рос. Нейното име е популярно сред онези, които се интересуват от въпроса на траура и меланхолията, защото е автор на концепция как се развива в живота скръбта и траура. Вероятно най-популярната илюстрация на теорията й е филма на Боб Фос All That Jazz, където отделните части носят името на етапите на траура. В годините Кюблер-Рос и Кеслър пишат няколко книги заедно, като последната му книга се нарича „Намирайки смисъл: Шестият стадий в траура“ (2019), която е публикувана със съгласието на семейството на Елизабет Кюблер, защото допълва нейната класификация.

Стадиите на траура по миналото ни са 5, като преди това трябва да направим задължителната уговорка, че етапите може да не следват един след друг; че може да не преминете през всички и че интензитета може да бъде различен.  Това са отричане; гняв; пазарене; депресия; приемане. „Тъгата може да ви направи лъжец, пише Елизабет Кюблер, и да казвате, че се справяте добре, когато сърцето ви е раздробено на хиляди парчета“.

Културата на „всичко е наред“

Да кажем, „нищо не е наред“, да очакваме връщането на работното място, да бъде „както преди“ е отричане. Ще имаме нужда от време, дори след като ни се разреши да прекратим изолацията. Никой не знае как ще се променят всички обществени места. Ще продължим ли да спазваме и колко време дистанция? Дезифектантите ще станат ли по-задължителни от всичко друго в чантите ни? Дали ще продължим да се храним спокойно навън? Ще се учим да живеем по нов начин и ще ни боли от това учене.

Капакът на гнева

Научени сме от деца да управляваме гнева си – той се превръща често в хумор и сарказъм, в гняв навътре или болка в тялото; гневът е извор, който може да ни подхранва в контрапродуктивни действия – от хранене до алкохол, от импулси на агресия до такива на автоагресия. Ако усетите, че много ви е яд на всичко това, намерете начин да го изразходвате – във възглавница, не в човек; във вик в природата, не по някой беззащитен. Опитайте се да не бутилирайте гнева вътре, а като изследователи се опитайте да го проучите – много често гневът показва силата на любовта ви. Например недоволството към забраната за излизане може да е с позитивен знак любовта ви към времето навън, природата.

Пазаренето

Това е момента, в който ни дава време, за да се адаптираме – „ще е същото, но…“ е част от речника на този език. Той ни помага да „държим страданието на разстояние“, емоциите да не ни докосват, колкото биха могли, то ни дава облекчение и ни позволява да повярваме, че можем да възстановим реда в този хаос.

Депресия

Депресията ще проникне като пушек в дрехите; пушек, който сякаш никога и с нищо няма да бъде изпран. Особеното е, че когато човек е в този период има чувството, че няма да свърши. Никога няма да бъде друго от това (или ще бъде само по-лошо), оттеглянето от живота се промъква като единствен изход и… всичко няма смисъл. Плановете от вчера са илюзии, кули от пясък на морския зимен бряг. Тогава на човек му се струва, че в ежедневието няма нищо примамливо, то е наниз от дейности, създадени, за да те измъчват, шумовете са силни и далечни едновременно, а знанието е ненужно. Краката сами се влачат, а душата иска само да спи и да забрави. Когато е починал близък, другите са изпълнени със съчувствие известно време, след това някак си очакват „да се оправиш“, но както е казала Емили Дикинсън, все пак депресивна личност, „времето не лекува… то би помогнало само там, където болест няма“ (по превода на Цветан Стоянов).

„За съжаление, депресията е начин природата да ни пази от изключване на нервната система, за да можем да се адаптираме към нещо, което чувстваме, че не можем да се справим“ (по думите на Кюблер-Рос), затова и ако това състояние се проточи повече от няколко месеца, потърсете специалисти по душа, с които да говорите (психотерапевти и психиатри), защото се очаква изолацията, в която сме да провокира в мнозина такива състояния. Но преди да тръгнете натам, нека ви разкажа защо може да е полезно да преминете за известно време през такъв етап сами – депресивното състояние може да ни помогне да разчистим маловажното; да стигнем до места в душата, които не сме били; да разберем кои сме; да ни провокира да бъдем себе си; да прочетем и разберем книги, които в не-депресивното ни състояние не са били интересни или важни за нас; да порастнем.

Приемането

Приемането идва, когато разберем, че това, което имаме е реалността, каквато е. На 2 метра разстояние. Ограничения. Неясноти. Променени отношения. Различни приоритети. Тухлите на настоящето ще са различни. Нови. Може да не ни харесват, но ще са единственото, което имаме. Приемането се е случило тогава, когато си кажете нещо като: „Трябва да измисля как да продължа“. Приемането, казва в интервюто си за HBR Дейвид Кеслър е мястото, където се крие силата. Контролът от това, че може да си измиете ръцете. Може да спазвате безопасно разстояние.

Шестият етап

Дейвид Кеслър получава разрешение да „създаде“ шести етап на скръбта и това е намирането на значение от случващото се. Преди нейната смърт те са дискутирали това. За мен това е доближаването на две далечни като време и място концепции – тази на Кюблер и тази на Виктор Франкъл, който така упорито вадя в разговорите си и неговата „Човекът в търсене на смисъл“. Намирането на смисъл в случващото се, то да бъде използвано за трамплин към следващото ни „днес“ (т.е. утре), може да се окаже силен подтик да преодолеем неудобството на деня и неговото страдание. Ако „тук и сега“ се справим, дори на висока цена, утре ще дойде. „Има нещо мощно в назоваването на това като мъка. Помага ни да усетим какво е вътре в нас… Емоциите се нуждаят от движение. Важно е да признаем през какво преминаваме… Ако позволим на чувствата да се случат, те ще се случат по подреден начин и това ни дава възможност. Тогава ние не сме жертви“.

И сега какво?

Дишайте коремно, за да успокоите мозъка си. Стресът може да бъде управляван до голяма степен чрез физически занимания, а когато човек е по-малко стресиран, имунитетът му е по-силен, а съзнанието не е замъглено от тревожността и паниката. Може да намерите много инструкции за коремно дишане онлайн или при Вашия терапевт, ако е от психотелесна школа.

Опитайте се да се концентрирате максимално в продуктивните занимания, отлагайки за по-късно непродуктивните (тук включвам и проверката на фейсбук).

Намалете информацията за вируса до критичния минимум. Влизането в спорове, четене и т.н. често пъти само ви привиква към това да сте в тревожно състояние и оттам влияе на целия ви начин на живот в момента. Ако ви е полезно това – определете някакво време, което отделяте за темата и стриктно се придържайте към нея. По този начин сами ще регулирате отрицателните мисли и стимули, които идват към вас.

 

Ще завърша с думи от същата работа на Фройд, с която започнах… „Но ако в стихиите бушуват страсти като в собствената ни душа, ако дори смъртта не е нещо самопроизволно, а само акт на насилие от страна на злата воля, ако навсякъде в природата човек е обкръжен от същества, каквито познава и в собственото си общество, тогава вече може свободно да си отдъхнем, можем да се почувстваме като у дома си сред зловещия свят, тогава можем психически да преработим своя безсмислен страх. Човекът все още може да бъде беззащитен, но парализиращата безпомощност вече я няма, може поне да се реагира; а може би човекът дори и не е беззащитен — нали срещу тези грубо насилничещи свръхчовеци отвън можеш да приложиш същите средства, които използуваш в своето общество — можеш да се опитваш да разговаряш с тях, да ги умиротворяваш, да ги подкупиш и по такъв начин да отнемеш част от тяхната сила. Такава замяна на естествознанието с психологията дава не само незабавно облекчение, но и сочи пътя за по-нататъшно овладяване на ситуацията“.

 

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

David Kessler  Finding Meaning: The Sixth Stage of Grief.

Любопитно интервю на проф. Георги Каприев по Дарик Радио

 

 

 

.

 

 

..

Снимки:  Andrea Piacquadio from Pexels

 

..

Как мога да знам дали детето ми има хранително разстройство? (ОТКЪС ОТ КНИГА)

Публикувам с разрешение на издателството откъс от книгата „Родителски …

Мъжко/женско приемане на алкохола

Мъжете и жените определено трябва да имат равни права и задължения, …