деца

Играчките, с които децата наистина научават

Преди няколко години Мария Касимова-Моасе ми даде възможност да участвам в изданието на Капитал:Kids (2019) с материала И какво ще стане, ако детето не прави нищо?

Тези дни четох статия в The Guardian по темата, в която се разглежда подобна тема – простите играчки, в които детето сами създават, са основата на най-добрата (дълга, вдъхновяваща, поглъщаща, творческа, екипна) игра, докато електронните играчки имат тенденция да поставят рамките на играта и нейните възможности. Затова, когато избирате играчки – потърсетете кубчета, кукли или както пише един от авторите на изследването „След като децата играят с играчката веднъж или два пъти, те се интересуват повече от кутията, в която са били“.

 

 

 

 

Photo by cottonbro studio: https://www.pexels.com/photo/child-in-white-long-sleeve-top-and-dungaree-trousers-playing-with-lego-blocks-3661353/

 

 

Оставете скуката да извика въображението на децата

Изследователи помолили родители да записват дейностите на своите шестгодишни деца за една седмица и след това измериха колко време всяко дете прекарва в структурирани и по-малко структурирани дейности. Под „структурирани“ се разбира всичко, което е избрано, планирано, организирано и контролирано от родителите – от тренировки и уроци, до „направи нещо, чети, не можеш така да седиш“. Тези изследователи са психолози от Университета на Колорадо и Университета на Денвър, които проучили графиците на 70 шестгодишни деца и така откриват, че децата, които прекарват повече време в по-малко структурирани дейности, имат по-силно развита „самонасочваща се изпълнителна функция“. Те научават повече, когато имат отговорността сами да решат какво ще правят с времето си. След като са оставени да правят проби и грешки те успяват по-добре да планират, взимат решения, да овладяват умения и да успяват да живеят и преодоляват сами емоции.

Когато децата прекарват повече време в структурирани дейности им става по-трудно да учат и работят сами, да вземат на решения и регулиранет на поведението си, според същото проучване.

За да бъде една дейност определена като „по-малко структурирана“, детето трябва да реши само какво и кога да прави, да го измисли само, а родителя да няма някакви особени очаквания (например детето да нарисува Мона Лиза или да открие гравитацията). По разкази понякога в неструктурирани занимания се раждат епохални бели, но това е риск, който вероятно си струва.

Предположението е, че когато децата сами контролират как прекарват времето си, те могат да получат повече опит, да се научат сами да постигат на цели и да измислят какво да правят след това. Например, според изследователите, дете със свободен следобед пред себе си може да реши да прочете книга (а може и да не реши, но ще е взело решение). След като приключи, може да реши да нарисува нещо. Това дете ще научи повече от друго дете, което изпълнява същите дейности, но получава изрични инструкции през целия процес.

Запазването на правото на свободно време е особено важно през ваканциите, но и през училищната година. Разбира се, ако родителите овладеят собствената си тревожност, че децата им не се „развиват“ и че няма да са „успешни“, ако непрекъснато не правят нещо.

Важна бележка: да се интересуваме от децата си, да им предоставяме подходящи за възрастта и интересите им занимания е част от добрите практики на родителството. Понякога обаче, било заради т.нар. „хеликоптерно родителство“, гузна съвест или нещо друго, денят на децата е разчетен до минута. Това е също носи своите негативи и не помага за личното на развитието на децата, колкото и това да ги оставим сами да се оправят, да са на пълен самотек.

Търсим баланса и се опитваме да не счупим нещо, цял живот.

 

 

Photo by Ksenia Chernaya from Pexels

Как да говорим за войната с децата (от малки до тийнове)?

По темата как да говорим с децата за войната искам да подчертая, че е равностойно важно и как слушаме децата.

Това означава да обърнем пълно внимание на детето си по време на целия разговор, да игнорираме разсейващите фактори и да насочите целия си фокус върху слушането на детските думи. Активното слушане включва наблюдение на вербалните и невербалните съобщения, които децата и тийнейджърите показват, като дори застанете в поза, която показва, че слушате. Активното слушане също ще ни позволи да измислим въпроси, които се отнасят до корена на притесненията и какви са реалните страхове на детето ви. Възможно е детето да се притеснява не от военни действия, а от бедност или от това, че вие ще умрете. Заради това е наложително да разберем какво чувстват или мислят, преди да отговорим.

Важно е децата да се чувстват подкрепени в разговора – не подценявайте думите им („Преувеличаваш“) и не отхвърляйте с лека ръка притесненията им („Как можа да си го помислиш това, няма как да стане!“). Когато децата имат възможност да водят открит и честен разговор за неща, които ги разстройват, това може да ги облекчи. И не им казвайте да се успокоят. Понякога, когато детето иска да говори с вас или го прави за n-ти път, може да го отблъснете от типа на „Стига си го мислил/а, не се тревожи“. Отговаряйте, или децата може да запълни празнината с притеснения (включително и собствени сценарии), да търси разговори със също толкова неинформирано или наплашено връстниче или да търси отговори в социалните медии.  Приоритетът за вас в този момент е детето да се чувства разбрано и в безопасност с вас. Безопасност означава също така да не бъдем критикувани.

Затова първо слушаме. После изчакваме те да ни попитаме. Не даваме повече информация, отколкото искат. Ние, родителите често пъти започваме да четем лекции, започващи от Адам и Ева, вместо да подходим стегнато и кратко. Дългият отговор може да е образователен, но в случая не е полезен – а ако не знаете всички отговори на техните въпроси, не се страхувайте да кажете, че не знаете.

Накратко, децата заслужават да знаят какво се случва. Достъпът до медии и новини доведе до друг голям риск – фалшивите новини, дезинформацията и всякакви методи за манипулация, които се използват дори към малките възрастови групи. 

Има деца, които не са тревожни и уплашени от случващото се (за разлика от родителите им).  Отново попитайте как се чувстват, преди да решите какво да кажете. Някои от тях са любопитни и с тях може да продължете дискусията, за да развиете информираността на детето си за събитията, историята и географията. Когато го направят, опитайте се да им отговорите спокойно и точно, без да бъдете прекалено емоционални и крайни в изказванията си. Възможно е децата да нямат желание да обсъждат темата и това не означава, че не са емпатични, просто може да не е тема за тях (и това е ок, не са социопати, просто не е част от техния свят). Но има и такива, които няма да зададат въпроси и да покажат отношение по темата, но ще мислят или ще се тревожат – тогава те ще реагират телесно – внимавайте за признаци на тревожност, каквито са проблеми със съня; промяна в хранителните навици, включително злоупотреба с любими храни;  раздразнителност; стомашни болки. Обърнете внимание на всичко необичайно.

Естествена реакция е да искаме да защитим децата си, включително и темата за войната и кадрите, които виждат. Но наша работа е и да им помогнем да живеят в този не лек свят, което включва и войни.  Инстинктивно искаме да предпазим децата от неща, които могат да ги уплашат; но ако не говорим за нещо, децата могат да се уплашат повече, затова от всеки от нас се изисква да намери баланса между даването на информация и чувство за сигурност.

Принципи на говоренето

Първо ще разгледам говоренето по възраст. По-малките деца не трябва да знаят всички подробности. Избягвайте да ги плашите или разстройвате.

Предучилищна възраст

Не казвайте нищо, освен ако то не попита или не показва признаци на тревожност. Децата на тази възраст нямат нужда да се натоварват с новини, които не могат да разберат. При тях съобщенията трябва да са кратки и ясни, като се посочва, че има война с руски и украински войници и че те (детето и семейството им) в момента са в безопасност. Наблегнете на безопасността.

Пред-тийн

Ако детето е на 8-11 години, то вероятно ще чуе за случващото се по новините или в училище – така че може да се наложи да проведете разговор. Децата са по-загрижени за собствения си живот и живота на родителите си, отколкото за живота на другите, които са във война. За тийнейджърите трябва да им помогнем да намерят сайтове, които могат да предоставят достоверна информация. Трябва да признаем тяхната интелигентност и желание да разберат какво се случва, като същевременно осъзнаем, че са затрупани с информация, която може да е неточна.

Тийнейджъри

Тийнеджърите са на скорост „самостоятелност“, така че говорене може само през това да знаят, че не ги натискате. Част от развитието на мозъка им включва стремеж към тестване на границите, така че не се изненадани, ако кажат нещо крайно („ще се запиша доброволец“ например). Не ги отхвърляйте, а вместо това предложете „пространство за сортиране“, за да им помогнете да разберат какво мислят или чувстват. Не забравяйте, че да слушате не означава, че се съгласявате. Има проучвания, че една от основните причини за влошеното психично здраве сред учащите се е, че не са достатъчно близки с родителите си. Тези, които са на възраст под 10 години споделят, че възрастните не зачитат значението на мислите и чувствата им.

 

Отговаряйте на въпросите на въпросите на децата на език, който те разбират, с ниво на информация, подходящо за тяхната възраст. Избягвайте да споделяте твърде много информация, тъй като тя може да бъде непосилна за тях. И отново: ако детето ви е твърде разстроено, смекчавайте отговорите си. Нека знаят, че светът се опитва да спре тази война, че много хора работят, за да помогнат на нуждаещите се в Украйна и в чужбина, а отделни лица и групи търсят решения. Посочвайте на фактите, които носят надежда.

Създайте безопасна среда. Децата трябва да се чувстват сигурни и защитени. Ограничете излагането на децата на новинарски репортажи.

Успокойте ги. Малките деца често персонализират ситуациите и може да възприемат опасността, че е по-близо до дома отколкото действително е. Нека знаят, че въпреки че войната е много сериозна, те не трябва да се тревожат, че ще се случи в нашия град. Кажете им, че разбирате как се чувстват и ги уверете, че са в безопасност и че сте там, за да се грижите за тях. Важно е обаче да сме реалисти и да не обещаваме, че никой няма да пострада.

Помогнете на децата да намерят начини да изразят себе си. Някои деца може да не могат да говорят за своите мисли или чувства, но могат да бъдат подкрепени да осмислят света чрез игра. Направете нещо положително. Насърчавайте децата да участват в дейности, където могат да се чувстват полезни – дарете заедно пари (лично аз избрах кампанията на Български фонд на жените), помогнете за кампания, включете се в протест срещу ядрената заплаха. Такъв не съм видяла организиран, а може би трябва. Сега можем на научим децата, че може да не са в състояние да спрат конфликта, но могат да помогнат на хора в беда. Това ги прави активни граждани от малки.  Когато на децата се даде възможност да помагат, това ще им донесе известна утеха и осъзнаване, че имат значение.

Давайте надежда – когато им разказваме за ужасяващи неща, от съществено значение е да им кажем и как други хора се опитват да намерят решения във военните зони и за бежанците, бягащи от страните си. Че подобни конфликти са се случвали и преди и че всички те в крайна сметка приключват.

Избягвайте езика на омразата и стереотипизирането на национални групи. „Руснаците са такива и онакива“. Проблемът със стереотипите е, че те просто не са верни. Повечето стереотипи са отрицателни, като например допускането, че определени категории са мързеливи или престъпници – срещу българите има такъв стереотип сред някой групи от хора – например, че са бедни (или дори джебчии за някои). Разбира се, че е трудно да се борим със стереотипите, които сме си съставили сами, а такива кризисни ситуации те са много „удобни“ – лошите може да бъдат идентифицирани по име или език, но нали сме наясно, че не всеки, който е руснак или е с руски произход, подкрепя политиката на държавата си.

Тук искам да споделя и туита на руски на бившия американски посланник в Москва Майкъл Макфол, който написа: „Не знам колко време ще отнеме, но съм уверен в своята прогноза, че злонамереното проникване на Путин в Украйна означава края на диктатуратата на Путин и путинизма в Русия. Нито един морален човек не може да поддържа тази отвратителна война, а в Русия има милиони морални хора“ .

 

Още по темата

Статусът ми в профила ми във фейсбук за това „какво да правим в настоящия момент

Статия в Ladyzone „как да не стоим сами в страха“

Материал в btv новините: Как да говорим с децата си за войната в Украйна

За справянето със собствените страхове – в Mammi.bg

 

За ядрената заплаха. Дъщеря ми искаше да знае повече за опасността от ядрена заплаха и дали хората са оцелявали от нея. След двете американски бомбандировки над Хирошима и Нагасаки с ядрена бомба градовете са унищожени. Реших да й покажа снимката на ядрената гъба, която по-ранните поколения познават и заедно потърсихме и още материали. Избрах да й пусна този материал на BBC от 2016та без да съм го гледала преди това, защото бях уверена в журналистическата етика и представяне и това стана повод да говорим и за това, че е важно да подбираме източницете си на информация. Участниците са ученици, които са били в класните си стаи, когато бомбата е паднала над Хирошима.

 

 

 

 

 

 

Photo by Ron Lach from Pexels

Увеличаване на теглото при децата от началото на пандемията

В изследване на теглото на деца и юноши по време на пандемията, публикувано в JAMA (Списанието на американската медицинска асоциация) на 27 август 2021, се прави сравнение на  индекса на телесна маса (ИТМ) на младежи на възраст от 5 до 17 години по време на пандемията през 2020 г. със същите период преди пандемията през 2019 г.

Индексът на телесната маса в последно време понася критики за това дали е достатъчно показателен за оценка на здравословното състояние, но към момента е единствения измерител, толкова широко използван и лесен за разбиране (теглото в килограми, разделен на ръста). 

В кохортното проучване са събрани електронни данни на калифорнийски деца с достатъчно записи преди и по време на пандемията, като са изключени такива с тежко здравословно състояние, като кохортата от близо 191,000 човека е расово, социално и етнически разнообразна. Преди пандемията 38,9% от младите хора са били с наднормено тегло или със затлъстяване, а по време на пандемията се наблюдава най-голяма промяна в ИТМ за деца на възраст от 5 до 11 години. Наднорменото тегло или затлъстяването са се увеличили при деца на възраст от 5 до 11 години от 36,2% на 45,7% по време на пандемията, абсолютно увеличение от 8,7% и относително увеличение от 23,8% в сравнение с референтния период. Абсолютното увеличение на наднорменото тегло или затлъстяването е 5,2% сред 12- до 15-годишните и 3,1%  сред 16- до 17-годишните.

Тези данни, макар и за калифорнийски деца, изглеждат притеснителни, защото едва ли с оставането на децата в къщите и пред таблетите и онлайн училището, двигателната активност е много по-малка, а движението в тази възраст е важно, защото освен физическо здраве, мускули и издръжливост, също така помага и за социалното общуване.

С други думи – използвайте всеки ден за движение…

 

 

 

 

 

Photo by Ksenia Chernaya from Pexels

В&O от форума на БГ-Мама: Умора и депресия при тийнеджъри на ДО

Въпрос (публикувам със съкращения)

„Дъщеря ми е почти на 16, много живо и общително дете. Споруваше, излизаше с приятели, има голям социален кръг, популярна е, кокетна е – обича да се гласи. Поради редица обстоятелства, като карантина, тя си е вкъщи още от Октомври.
В момента не мога да си позная детето! По цял ден спи, включва се в часовете, дреме, излиза за 30 мин да си купи пица или да се види с приятелка и пак се прибира и ляга!  Абсолютно съм сигурна, че не употребява нищо…“

Моят отговор може да прочетете тук

 

 

Снимка

Photo by Ketut Subiyanto from Pexels

Ролята на поредността на раждане във възпитанието и живота на човек

Някои роли се придобиват, други просто се получават – както реда на раждане в семейството. Редът на раждане оказва уникално влияние върху основаването на не-споделена среда (non-shared environment) в семейството и се превръща в едно едно от най-важните влияния, на които човек е подложен в ранните етапи на развитието си. Семейната динамика в ранно детство може да окаже влияние върху характера, личността мотивационните стремежи в късна възраст, а според някои изследвания и върху интелитенгността – както биологична, така и емоционална.

Традицията за проучване на значението на реда на раждане е дълга. През 1874 година Франсис Галтън, братовчед на Дарвин и баща на движението на евгениката проследява живота на 180 известни учени и събира данни за реда на раждането им, откривайки че 48% от тях са първи деца (в духа на епохата не брои дъщерите за хора).

Първият модерен психолог, който изследва реда на раждане, е Алфред Адлер.Според теорията му е първородните са обичани и обгрижвани повече от родителите си до раждането на второто дете. В този момент първородното е „детронирано“. Губейки позицията си на център на вниманието, то трябва да се справи с чувствата на родителско отхвърляне. След раждането на брат/сестра то прави опит да привлече вниманието на околните, но не успява. В същото време започва да бъде квалифицирано като „по-голямо“, „по-умно“ и т.н., която вменена отговорност се отразява в един вид „невроза на властта“. Оттук той развива теорията, че най-голямото дете в семейство е по-вероятно да страдат от невротизъм и чувства на свръх-отговорност, както и меланхолия, която чувстват от много ранна възраст и която никога не ги напуска изцяло. Адлер приема, че по-големите деца носят по-голям риск да развият зависимости и дори криминално поведение. Теорията на Адлер обяснява, че в семейства с три и повече деца най-малките са най-глезените, докато средните (вторите)  имат най-големи шансове да бъдат успешни, добре балансирани възрастни. Адлер теоритизира, но не обосновава по емпиричен път твърденията си, оставяйки чувството за лични пристрастия, тъй като самият той е второродното в семейство от шест деца.

През 1976 Зайонц (Zajonc) създава Модела на сливане (Confluence model), в който търси обяснение на реда на раждане, и предполага, че първородните като цяло обучават второ (по-малките) деца. Влизането им в ролята на „учители“ може да им помогне в собственото развитие и в това по-малките да овладеят по-лесно определени умения. За постигането на този двоен ефект е важно да има подходяща възрастова разлика: да не е по-малка от две години и не надвишава 5 години. Използвайки различни аналитични методи някои изследвания показват че реда на раждане влияе при първородните за усъвършенстване на уменията (mastery goals), а при втородните е изпълняване на целите (performance gаoals).

В по-ново време основното изследване, около което се спори или се подкрепя е това на проф. Франк Сълъуей, който основен защитник на значението на реда на раждането. В изследванията и книгите си той настоява, че реда на раждане е по-важен дори от интелигентноста за развитието на човека. „Първородните са по-съвестни, по-трудно се съгласяват и са по-малко екстровертни – в смисъла на да обичат забавления и да търсят нови преживявания и по-малко отворени към опити от по-късно родините“. Някои изследвания показват, че по-късно родените са „бунтарите“ на семействата.

Стюърт стъпва на работата на Адлер и нарича първородното дете (или това с „стара“ роля), това, което заема лидерска позиция, което харесва хората да имат правила и ред и се стреми да постига целите си. Изследването на Стюърт показва, че не сме предопределени от съдбата живота ни да бъде доминиран от появата ни на бял свят. Майкъл Грос (Michael Grose), който е от адлерианската школа обяснява, че в реда на раждане има нещо еволюционно – „от момента на раждането ни се борим за ограничените ресурси в семейството – времето, любовта и възхищението на родителите си“. През човешката еволюция реда на раждане определя кой наследява силата (първородния) и кой ще бъде пратен на война (най-малкия, „резервния“). Грос признава, че ефектите от реда на раждане може да варират спрямо различни фактори, включително темперамент, пол и разлика във възраста. Берд Карет и колегия (Bernd Carette (2011) от Университета в Гент сравняват директно връзката между две деца в семейството с близка възраст (средно 2.5 години).  Първородните, твърдят те, се стремят да учат, като по-малките ги имитират и по този начин постигат целта си. Тяхното изследване завършва с извода, че „реда на раждане лежи в основата на  предпочитаните от хората цели“. Екщайн и Кауфман (Eckstein/Kaufman, 2012) оспорват  теорията на Зайонц в частта й, че първородните са учители, а по-малките учещи се, с твърдението, че това е повече възприятие, отколкото реалност и че начинът по който те се заемат с дадена задача може да е различен, но не е еднопосочен. Те посочват, че възприятията и вярвания за реда на раждане може да имат своя ефект до голяма степен, защото родителите пренасят своите собствени стереотипи върху децата си, създавайки самосбъдващи се пророчества, които могат да повлияят дори на избора на бъдеща кариера. Давайки се мантията уменията на по-голямото като „по-умното“ и „справящо“, родителите може да заложат по-високи стандарти и критерии за оценянето му, отколкото за второто или следващите.

Моделите на формирането на характеристиките на личността и мотивацията представляват  едната част от изследванията върху ролята на реда на раждане. Други от тях се опитват да намерят дали има корелация между реда на раждане и интелигентноста. През 2007 норвежките епидемиолози Петер Кристенсен и Тор Бйеркедал (Petter Kristensen, Tor Bjerkedal) публикуват труд, който показва малка, но надеждна негативна корелация между  IQ и реда на раждане: колкото по-големи братя/сестри има, толкова е по-малко  IQ то на второто дете.

Получените данни не дават основание за еднозначно тълкуване, че първородните са по-интелигентни, но се отчита, че родителите трябва да внимават да не задават собствените си предразсъдъци и стереотипи към децата си. Редът на раждане е случайно събитие и когато започнем да определеме нас или другите на тази база, няма да се определяме в термина на „кой съм“, а „какъв мислят, че съм“. Има наблюдения, че някои от по-късно родените деца са по-ниски от по-големите, както и че ако в едно семейство се раждат много момчета, при последно родените се увеличава вероятноста от хомосексуализъм, но това може да е в резултат и на социални фактори, които не са достатъчно изследвани.

Все пак, има и голямо изследване на швейцарски психиатри – Сесил Ернст и Жул Ангст (Cecile Ernst, Jules Angst – 1983), които правят след серия проучвания и преглед на литературата към съответния момент и заключават категорично, че реда на раждане не влияе действително на характера и личноста.

През един период от живота на първородните, те са единственото дете в семейството. Това може да доведе до надценяване на развитието и възможностите на детето, заради липсата на критерии у родителите с други деца. Заради различното отношение от страна на родителите в ранно детство, първородните започват да следват своите собствени критерии, за да оценяват способностите си – това е причината поради, която те искат да развиват сами уменията си и да учат. Естествени лидери, типично агресивни, обичат да съблазняват и имат силна нужда да получават одобрение. Тези деца са „перфекционисти“, защото в голяма част от случаите им е било обръщано внимание да направят нещо до като не са успели да се справят най-добре и затова при тях понякога е нужно снижение на критериите от страна на възрастните към тях. Първородните са перфекционисти през целия си живот и може като родители да поставят стандарти, които да е трудно на децата им да бъдат постигани.  Първородните се чувстват по-добре в компанията на по-възрастните в сравнение с другите, по-късно родени деца, най-вече защото са прекарвали значителна част от детството си с тях – заради това и имат усещането за силна загуба след появата на второ и т.н.  дете.

 

Стенли Шахтър (1959) гидина допуска, че първородното дете, което се радва на изключителна връзка с родителите си, са по-социални и агресивни от тези след него, което потвърждават и други изследвания. Да си любимец не е и винаги изгодно – за да продължиш да се харесваш, трябва да се подчиняваш на желанията на родителите си.

В американски изследвания излиза натрупването, че водещи на новини и тв предавания, както и политици (над половината американски президенти), като цяло са първородни или единствени деца.

Според Майкъл Грос, който също изследва специално първородните деца, исторически погледнато, най-големите било по-малко вероятно да умрат в ранна възраст от последвалите (включително и заради полагането на изключителна грижа към тях). Типично за тях е да търсят одобрение, тъй като са отрупани с внимание и се идентифицират със силата. Друга характеристика на първородните според Франк Сълъуей (Frank Sulloway) е че те са твърде внимателни и избягват да рискуват.

От друга страна, вторите по ред деца са склонни да оценяват компетенциите си в термините на стандарти, зададени вече от развитието на другото дете. Когато е малко, разглеждайки развитието му, родителите за сравнение се използват първото и стандарта, поставен от него („то се развива по-бързо/по-бавно от първото дете“). Като цяло те се опитват да влязат в опозиция на по-големите, но тази разлика се демонстрира по различни начини.

Алфред Адлер  „открива се стремеж към власт и превъзходство, но в друг нюанс“, а в поведението им състезателност, която върви през целия живот. Те често имат усещането, че по-големите им отнемат славата, докато по-малките (ако има следващо дете в семейството) от тях са по-разглезени и с по-малки правила от тях. Средното дете понякога чувства, че света му обръща по-малко внимание и е склонно да бъде по-тайнствено и не се отваря да споделя толкова лесно мисли и чувства. Средните деца може да чувстват, че нямат специално място в семейството, заради което обръщат внимание на приятелската си среда повече, отколкото на фамилната. Обичайно за тях да бъдат емпатийни и и да са миротворци, независими и с въображение. Те обаче имат нужда от повече внимание, насочено лично към тях – те се опитват да опитват да избягват споделянето как действително се чувстват и имат нужда да им бъде позволено сами да взимат решения, което им липсва заради наличието на „авторитет“ в лицето на по-голямото дете, което често е натоварено с отговорността да взима решение вместо тях.

Майкъл Грос, стъпвайки на дарвинизма определя, че силата на вторите е, че се научават да бъдат по-гъвкави и социални, да правят компромиси и коалиции. Като цяло тези деца са по-спокойни,но и това си има цена – често не са толкова амбициозни, колкото първородните, но пък е свойствен оптимизмът и готовност да приемат чуждото покровителство. При тях може да възникнат проблеми със самодисциплината и трудно да се научат да взимат решения. Проблемът с отговорността и мотивацията е най-силна при третите (и следващи) деца в семейството, които според изследвания успяват да оцелеят в семейната среда благодарение на чар и манипулация. Те са много социални, но склонни да тестват границите и се отказват по-лесно от другите деца.

Родителите предполагат, че колкото е по-малка разликата на възраста между децата им, толкова е по-вероятно да имат общи интереси, както и че децата от един и също пол ще са близки, но се оказва, че нещо друго определя близоста и качеството на връзката между две деца: силата на приятелствата на първородното дете извън семейството. Наблюденията са, че отношенията между децата са забележително стабилни във времето. Близоста на 5 е индикация до по-голяма вероятност от близост на 9 и 15 години. Ключът очевидно не е в това дали децата са в добри отношения или разпри непрекъснато. Определящият фактор за бъдещата емоционална връзка е дали (освен че се бият) дали и се забавляват заедно. В много теории се определя, че съперничеството между децата идва заради опита да привлекат вниманието им, но съществуват и експерименти, които сочат като първоизточник на конфликта просто играчките, без никакви други несъзнавани причини – кой с какво иска да играе първо е в 80% от случаите причина за разправиите.

Общоприетото мнение е, че децата с братя и сестри имат повече социални умения, като в тези взаимодействия – позитивни и негативн, им помагат повече за общуването в училище, спортове, по-късно за работата и води до страха, че едното дете ще бъде „егоист“. В Китай, след въвеждането на политиката за едното дете през  1979 (въпреки че 42% от китайските семейства имат повече от едно дете), резултатите не сочат такова потвърждение на теорията. Изследване в САЩ на единични деца показват, че те имат по-ниска тревожност и по-добри социални умения от децата с братя/сестри. Индикатори от няколко западни страни показват, че самите деца се представят незначително по-добре в училище, но нямат по-малко комуникационните си умения.

Като цяло обаче единствените деца в семейството са перфекционисти и като цяло се чувстват по-добре в компанията на хора, по-възрастни от тях. Те получават цялото внимание от родителите си, което в някаква степен стимулира развитието им, но негативната страна е, че са непрекъснато проверявани, следени и контролирани. Според Адлер, заради това че не е в позиция да отстоява непрекъснато това, което има или е, детето – единствено в семейството – може да изпитва взаимоотношения с другите – липсата на трудности и усещането, че е нещо особено, което близките му дават.  То расте, смятайки че външния свят е враждебен, защото живее в постоянна загриженост на възрастните към него.

Говорейки се за значението на реда на раждане съществуват някои изключения, които трябва да се споменат. Редът на раждане понякога търпи тълкуване. Алън Стюърт (Alan E. Stewart, 2012) дефинира два вида „поредност“: 1) „реален“ (“actual” birth order ABO), който е по години и ред на раждане и 2) „психологически“ (“psychological” birth order PBO) –  по себевъзприетото място в семейството. Двата могат да се различават по различни причини, сред които са – болест/смърт на някое от децата, големината на семейството, степента на близост между роднините, така че ролята в семейството, базирана на възрастта може да не е равнозначна на ролята, която трябва да заемаш. Ако има повече години между раждането на първото и второто дете, второто може да придобие характеристики на първородно. Или, ако първородното е момиче, а второто момче, синът ще има някои характеристики на първородно, защото е първото момче в семейството. Смърт, осиновявания и смесени семейство също разрушават теорията за „реда“.

Редът на раждане на родителите също влияе в разпределянето на семейните роли. Родителите подсъзнателно се идентифицират с детето, което има ролята, която те са носили като деца. Последено роденият в собственото си семейство баща може да изпитва предпочитание към последното дете, докато майката (ако е първородна дъщеря) може да го възприема като безотговорно.

Как детето да заобича книгите и четенето (ОТКЪС ОТ КНИГА)

Откъс от книгата

„Превод от детски за напреднали“

на детския психолог

Димитрина Проданова,

която може да поръчате онлайн.

 

 

 

 

 

 

Детство без книги не би било никакво детство. Това би било като да ти забранят да отидеш на омагьосано място, където можеш да намериш най-редкия вид радост.

Астрид Линдгрен

Преди време, в една уютна зимна сутрин 5-годишният тогава мой голям син – Филип, се събуди в голяма тревога: „Мамо, забравила си нещо много важно!“ – почти проплака той. Какво пък толкова важно да е, озадачих се аз?! „Мамо, забравила си да ме научиш да чета.“

Точно това не очаквах от него. Та той е едва на 5! Не е ли още рано да го вълнува тази тема?! Но когато детето даде заявка за развитие в дадена сфера, длъжни сме на мига да му се отзовем и да му съдействаме за това. И аз се отзовах: купих му голям цветен плакат с красиви картинки, съответстващи на всяка буква от азбуката, като А – агънце, Б – балон, В – влакче и т.н. , и го закачих на вратата в хола, където Филип прекарваше най-голямата си част от времето вкъщи. Взех му и една кутийка с почти вълшебни, прекрасно изрисувани карти с буквички и картинки и… играта започна. Дори не разбрах кога се научи това дете да чете, но стана бързо, леко, неусетно, ненасилствено и изцяло свързано с удоволствени изживявания.

Към проекта „Четене“ той самостоятелно включи и нова опция: „Четене на табели по пътя“ в безкрайните ни весели семейни пътувания с баща му и брат му.

Четири години по-късно, съвсем не разбрах как, 5-годишното му братче Стефан зачете най-вече благодарение на батко си. Прекрасна емоция е да имаш повече деца и в някои отношения дори може да бъде и по-разпускащо, отколкото с едно! Но това е друга тема.

Какво всъщност научих през годините за четенето и децата и как да им създадем тази любов:

1) Ние самите трябва да обичаме книгите и децата ни да виждат в нас, че изпитваме истинска радост и удоволствие от четенето. Аз ги обожавам. Всички чанти си ги избирам по това дали ще се съберат тефтер и книга.

2) Четем им отрано. Не чакаме да дойде „точния момент“. Сега е той. Вече тече. Освен това има трик за провокиране на интерес. Преди време руската психоложка Блума Зайгарник изследвала сервитьори в ресторанти и установила, че всеки един от тях помни всичко за своите клиенти, докато не му платят сметката. Така нареченият „Ефект на Зайгарник”, формулиран от нея, спокойно може да се приложи и тук. Ако четем за лека нощ и спрем на най-интересното с думите: „А какво се случило с нашия герой, ще разберем утре!” със сигурност „недовършената история” ще провокира интереса на детето и то ще тръпне в нетърпение до следващото ни четене.

3) Децата са естети. Обичат красивите неща. Обичат и красиви книги с цветни и разбираеми илюстрации. Абстракциите малко ги подтискат, така че първо – ние ще им ги избираме такива, а впоследствие – те сами ще го правят. И да им даваме такъв шанс, защото няма дете, което не притежава инстинкта да доминира и да се стреми към правото и шанса си да има свободен избор!

4) За да пожелаеш нещо, то трябва по някакъв начин да е обвързано с личните ти интереси. Опитайте се да ми предложите книга за електротехника или за шиене на гоблени – няма и да я погледна. Така че, децата си заслужават тези книги, които са свързани пряко с интересите им.

5) Никога не трябва да критикуваме едно дете за избора му на книга, дори да е за нас безсмислен комикс от типа на „Дневникът на един Дръндьо”. Поне е книга, при това – поредица. И знае ли човек, след десет „изчетени” (силно казано!) „Дръндьовци”, дали на детето ни няма да му се прииска нещо по-сериозно – Енциклопедия, например. Да, да – децата обичат Енциклопедии. В кабинета ми най-привлекателната за децата книга винаги е била „Книга с рекордите на Гинес”. Всяко дете тръпне да прочете кой е човекът с най-дълги нокти, кой е филмът, който е донесъл на създателите най-много пари или коя е най-играната компютърна игра…

6) Да не наказваме, нито награждаваме с четене. С първото – създаваме у детето усещане за нещо негативно, а второто си е чист подкуп – ще „работи” само за мига, но не и в дългосрочен план.

7) Да си създадем общ ритуал за споделяне – кой какво е прочел, кое го е впечатлило и т.н., защото всички знаем, че „щастието е в споделянето”.

8) Няма по-уютен дом от този, в който има библиотека с книги, а колко е приятно да имаш детска стая с твоя си библиотека, пълна с книги, които си чел, би препрочел или ти предстоят да бъдат прочетени. За да чете едно дете повече, книгите трябва да са му пред очите. Дори се препоръчва на учителите, които също са ангажирани с това, да стимулират учениците си да обичат четенето, да си създадат библиотека в класната стая. Това особено се отнася за най-малките, които имат интерес към училищната библиотека и към самия процес сами да си избират книжки, но са все още плахи, срамежливи и неуверени да го направят сами. Добрият учител знае как да го направи.

9) Нашите деца живеят в друга ера, в която доминират технологиите. И това е от значение, когато искаме от тях да заобичат книгите, защото те имат вече различни вариации. Ако за детето е твърде ретро да го видят връстниците му с книга, съществуват и електронните четци, и аудио-книги…

10) Също така книгите си искат своето специално време, така че ако не очертаем ясни граници и по отношение на използването на компютъра или таблета за игри, с които да се освободи времево пространство и за четене, детето самò никога няма да го направи.

Четенето на книга е магично изживяване. То е най-сигурният начин да прогониш мрачни депресивни мисли и състояния. То ти отваря врати към нови пространства и светове, среща те с нови хора, герои и съдби. Прави те по-спокоен. Вдъхновява те. Прави те по-добър човек, по-съпричастен и толерантен. Четенето на книги никога няма да те накара да се почувстваш сам и самотен. Хубавата книга е Дар за всеки, но и книгите са като хората – не всяка пасва на всеки. Добрата книга носи усещане за щастие и споделеност. Децата ни заслужават да им дадем този шанс!

 

 

.

Книгата „Превод от детски за напреднали“  на детския психолог Димитрина Проданова, може да бъде поръчана онлайн (както и комплект от двете й книги).

.

.

Може да прочетете разговора между Димитрина и мен за новата й книга в блога.

 

Илюстрацията е на Данчо Русчев-Джино, художник на книгата.

 

 

 

.

.

Димитрина Проданова, детски психолог – „Ако съм успяла да проясня дори едно мрачно детство, тогава съм доволна”. Мисля, че не е само едно. Доста са. И това ми дава криле“.

Времето е като цедка. Остават големите камъни. Запознах се с Димитрина на едно от събитията, които Pampers организира преди години и така, стъпка по стъпка, разговор след разговор, започнахме да се доближаваме и сближаваме.

Видях как се написа първата книга, как първо в очите й се роди втората и така с Димитрина сме тук, в този момент, в който отново сме седнали – аз с неизменното кафе, а тя чай с жасмин, за да си говорим.

Това не е обичаен разговор, защото нито един от въпросите не е мой – те са извадени от нейните разговори с деца и тийнейджъри в „Превод от детски за напреднали“ (може да я поръчате онлайн). В нея ще намерите истории от кабинета й, много информация за света на децата и тийнейджърите, за онова, което родителите искат да научат за децата си, за да са по-разбиращи родители.

Искаш ли да си поговорим малко?

И много може. Обичам да си говоря с хората. Любопитни са ми. И именно това мое любопитство към този калейдоскоп от светове, който циркулира около мене, беше един от подтиците ми да пожелая да стана психолог. А беше отдавна – бях едва на 15 години.

Разкажи ми нещо за себе си. Например – трите най-важни неща, които те определят каква си?

Не съм много сложна за разгадаване, по простата причина, че съм много искрена. Винаги съм притежавала това умение да си казвам какво мисля, как се чувствам и какво ме наранява или радва. Така съм си дошла в този свят. А може и така да са ме възпитали, но със сигурност рано съм го усвоила като познание. Чак по-късно разбрах, че на това да си себе си, тоест автентичен, се приемало като смелост. За мене е в природата ми и много ми помага. Не си трупам и същевременно съм се научила да назовавам нещата със собствените им имена и то своевременно, още преди да са ме наранили. Това се оказа, че било и от компонентите на емоционалната ителигентност и се учело в годините. Аз просто не обичам да ми е зле. Затова го правя. Така че, бих се самоопределила като автентична.

Много си обичам семейството – и биологичното, и разширеното, и това, което създадохме с моя любим Дани-моя сродна душа, която постоянно ме ръчка да си излизам от зоната на комфорт. Без близките ми бих била пуста планета. Връзката ми с тях ми дава любов и много цвят. Най-малката съм от три сестри и родителите ми с мен вече нямаха тази тревожност, както е при отглеждане на първо дете. Сестрите ми винаги са били момичета с много огън, хъс, амбиции и постижения, но за тях си имаше и ограничения. Аз вече имах техния пример и си растях някак волно и свободно, без никакви забрани, но с много любов, свобода и доверие, че ще се справя, с каквото и да се захвана. И когато в девети клас заявих тържествено: „Реших го вече. Ще стана детски психолог!” и то във времена, в които на психолога се гледаше като на бяла врана, несъществуващо животно или тигър албинос, те ми повярваха и не показаха и грам съмнение в мен. Дори ми казаха, че ме бива за това, защото съм доста спокойна. Имаше само един „ръбат камък” в тази идилия от детството ми-най-голямата ми сестра Мариана (бел. Масларова), с дванадесет години. по-голяма от мен, голяма сила, голямо вдъхновение, превърнала се в голяма болка за мене след години, след като през 2004 г. реши да изкачи вр. Еверест и изчезна на около 60-тина метра под върха… В Базовия лагер са я наричали „момичето с красивата усмивка”. И в онзи 24-ти май, много алпинисти са я наблюдавали как крачи нагоре. Сама. Била е почти на върха и… дирите й се губят. Но това е друга тема…

Искаше ми се да кажа, че в онзи знаменателен ден от детството ми, когато оповестих каква ще стана един ден, сестра ми Мариана впи черните си очи в мен с думите: „Късно е”. Аз я репликирах: „Как така?! Аз съм едва в девети клас. Скоро станах на 15 години”, а тя: „Да си психолог е призвание. Или се раждаш такъв, иначе-не става, колкото и книги и учебници да изчетеш или назубриш. Трябва да си роден за това”.

Истина е, че оттогава изминаха 32 години и почти не минава ден, в който се питам: „Дали съм родена за това? Ставам ли?!” и това изключително много ми помага в работата. Така напредвам-гледам да не се вземам твърде насериозно, но и да не се спирам.

Също така, безценен дар са ми двамата ми прекрасни сина-Филип и Стефан и техния баща. Не мога да живея без любов. Семейството ми я дава.

И без приятели не мога. Имам няколко, които са си само мои, с които всеки миг ми е безценен.

Така че, аз съм социално същество-вече стана ясно. И много своенравно и свободолюбиво. Обичам да обичам. Обичам да чета книги. Обичам да пиша – винаги си драскам нещо, още откакто се помня. И има нещо, без което също не мога – да пътешествам. Била съм в 35 държави. Имам още много в списъка, но съм влюбена в Тибет и Непал, а Латвия и Естония са прекрасни територии, които бих обхождала надлъж и нашир поне веднъж годишно. Там ми е сърцето.

Как се пише книга?

Аз си имам моя си концепция по темата – книга се пише по малко, без грандиозни планове, освен ако не ти е професия, защото тогава писането си е просто работа и то яка, трудоемка, целенасочена, планирана. Тръгвам с идеята да не е Книга, защото ми звучи много грандиозно и… блокиращо. По-скоро си казвам, че си драскам това-онова, пиша на ръка. Пиша всеки ден, но с уговорката, че дори може да е и едно изречение, няма значение, важно е да съм го написала, защото Музата е много игрива. Тя се завихря около тебе, трепти като красива пеперуда и иска вниманието ти и ако не я хванеш поне за миг в шепите ти, тя отлита, при някой по-отзивчив от теб най-вероятно. В първата ми книга „Пътувани сънища – Тибет, Индия, Непал”, бях сравнила творческия ми импулс с: „красив непознат мъж, който срещам случайно на улицата и чака да го заговоря… Идва в деня ми винаги с толкова много идеи и заряд, но ако го игнорирам, ако не ги споделя с него върху белия лист, той просто си тръгва. Не мисля, че ми е обиден. Прекалено зрял е, за да го прави. По-скоро е фин и деликатен, не иска да ми се натрапва… И лошото е, че колкото по-често го пренебрегвам, толкова по-рядко се завръща отново при мене. Не зная кога ще е следващият път. А ще има ли утре за нас, двамата?…”.

Откъс от книгата на Димитрина Проданова може да прочетете тук

Писането на книга, създаването на такава е труд, не е просто да си решиш и тя да ти се материализира. Наистина, писането носи радост, но да си създадеш навик да пишеш и то не само да чакаш да те осени вдъхновението, се изисква голяма самосциплина. Затова, изключително уважавам всеки един, който е създал книга, продукт на изкуството, открил е изложба. Зад това стои изключително много вложен ресурс от: време, енергия, търпение. Само вдъхновение за подобна реализация не е достатъчно. Гледаш книгата на даден автор-красива, спретната, чистичка, примерно някакви си 250-300 страници и ти изглежда толкова лесно да създадеш нещо такова. Но това, че авторът, за да остави тези страници най-вероятно е написал поне два пъти по толкова и колко много други хора са се потрудили, за да се „роди” тя – редактор, коректор, художник, издадел, печатар. Книгата е „черешката на тортата”, „върхът на айсберга”, твоето новородено дете. Прекрасно е усещането да я поемеш в ръцете си, да прокараш длан върху гладката й чиста прекрасно изрисувана корица, да разлистиш страниците й и да вдъхнеш с пълни гърди аромата й… Това си е Среща, голяма!

А героите ти реални ли са?

По-истински от това-накъде?! Това са децата, които ежедневно срещам в кабинета си. Естествено, съхранила съм автентичността на историите и на характерите, но съм спазила конфиденциалността, повечето от имената са сменени, освен на много от тях, които пожелават да бъдат споделени. Имам клиенти, които приемат с радост това да бъдат описани в книга, за тях това е висша чест и именно те са дословно споделените. Всъщност, като се замисля, почти всички „развръзки” в моите описани случаи са толкова вдъхновяващи, че ако аз бях клиент на психолог, с моя проявен огромен ресурс за справяне, който само лекичко е бил подпомогнат от терапевта да се „отключи”, не бих желала да съм инкогнито. Така че, имам много истории с подменени имена, на десетки истински малки герои, които са реално крачещи сред нас човечета и спокойно могат да ни вдъхновяват с това, как се справят с тежки дилеми, мъчителни емоции и чувства, сложни ситуации, травматични епизоди в живота си и т.н. Хубавото на книгите ми „Превод от детски” и „Превод от детски за напреднали”, които са синтез на личните ми прозрения от 20-годишната ми практика като детски психотерапевт, е в това, че описват нашите деца-българските, със специфичната им народопсихология и стратегиите и техниките, които работят именно за тях. Тук няма шаблони и клишета, има истински истории с работещи модели от моята практика. Това са си моите прозрения.

И какво се промени за тези 2 години (от издаването на „Превод от детски“)?

Времето мина много бързо. Сякаш беше вчера. Мисля, че наистина лично аз в практиката си станах по-напреднала. И в писането-стилът ми е по-изчистен. Все повече съумявам с по-малко думи, да прокарам по-сложни послания. Срещнах междувременно десетки хора и то прекрасни покрай представянето й – имах много покани в гр. София и още в 11 града. Научих се смело да говоря пред голяма публика и с изненада усетих, че подобна изява ми носи истинска наслада. Няма такова зареждащо преживяване – да се срещаш и общуваш с хора, които приветстват идеите ти, които те гледат жадно, сякаш си чист планински извор и искат и още, и още и още… Преди време си мислех, че съм доста срамежлива, че ако застана на сцена, току виж ми изскочило сърцето от страх. Толкова съм благодарна на Съдбата, че покрай книгите ми, ми отвори и нови пространства. Не съм същата отпреди две години-по-силна съм и по-уверена, най-вече в това, че съм в Пътя си и че това, което правя е смислено и помага. Понякога много се изморявам и то от глупост, от самата себе си, защото работата ми е като допинг и често пъти се раздавам твърде много и не се щадя. Ето, на това трябва да се науча. Задай ми този въпрос след две години. Дано успея да ти отговоря, че съм поработила по въпроса.

И каква е тайната ти?

Имах една прекрасна тийнейджърка Ева, която беше изключително харизматична, талантлива в много сфери – учеше японски, композираше музика, свиреше на пиано, рисуваше комикси, пишеше разкази и същевременно беше пълна с приятели, които безогледно я използваха като личен психотерапевт, грубо казано – направо я черпеха. Но същевременно Ева винаги преливаше от енергия. И когато един ден я попитах: „Откъде ти черпиш енергията си?”, тя само се засмя: „Нима не разбираш?! Аз съм самозареждащ се генератор. Колкото повече давам, толкова повече получавам.”. Все ми се иска да вярвам, че и аз го мога. Като нея. Нищо, че когато се запознахме, тя беше на 14 години. и е много по-лесно да си подобно Чудо на тази възраст, а аз отдавна не съм в нея. Но все пак, ми се иска да го мога-да съм „самозареждащ се генератор” и колкото повече давам, поне толкова да получавам. Засега мисля, че ми се получава и мисля, че е първо, защото имам пълната подкрепа от близките си, второ – работя нещо, което ми носи постоянно усещане за смисъл и трето-защото, когато давам, не го правя с идеята-колко ще получа в замяна. Просто си давам, щом го мога, докато го мога…К акто виждаш, нямам някакви сложни тайни трикове, които да ме правят щастлива. Винаги съм го знаела-най-значимите неща, не са сложните неща. И когато си позволиш да пътуваш много по света, най-силно го разбираш, защото виждаш, че от каквото има нужда един номад, живеещ в юрта и пасящ яковете си насред Тибетското плато, от същото се нуждае и един скандинавец, подготвящ яхтата си за снобско парти, а то е: здраве, семейство, храна, подслон и усещане за смисъл.

Тренираш ли нещо?

Карам колело и ски. През тийнейджърските ми години оцелях от пубертета благодарение на активното ми занимание със скално катерене. Бях състезател към „Академик-Пловдив”. Спортът е задължителен за всеки, не само за децата. Спортът калява най-вече психиката, особено ако станеш активен състезател. Учиш се да приемаш и загубата, и победата. Дава ти самочувствие. Зарежда те с енергия и светли чувства. Среща те с амбициозни, успешни или поне стремящи се към успеха хора. Имаше един известен катерач  – Волфганг Гюлих, който в биографичната си книга, беше казал нещо, което предопредели много от следващите ходове в живота ми, а именно: „Степента на спада е равен на степента на покачването”, тоест колкото по-дълго си се потрудил за нещо, за да усвоиш някакви умения и познания, толкова шансът ти да ги загубиш/забравиш е по-малък или поне-много по-отсрочен във времето. Така че и в работата ми, много залагам на това-трудя се на психотерапевтичното поприще вече цели 20 години и ставайки все по-добра в този занаят, зная, че не трябва да се спирам в стремежа си към себеактуализация.

Какъв е най-големият ти страх?

Страхувам се от загуба на близки хора. Страхувам се, че може да дойде един ден в живота ми, в който никой няма да има нужда да му даря любовта и вниманието си. Имам богата фантазия за много страхове. Страхувам се да не мина през живота, без да оставя дори една следа, но по отношение на този ми страх скоро Астрид Линдгрен, на която изключително се възхищавам, малко ме поуспокои с прозрението си, което напълно ми импонира: „Ако съм успяла да проясня дори едно мрачно детство, тогава съм доволна”. Мисля, че не е само едно. Доста са. И това ми дава криле.

Какво те прави така щастлива?

Казах го вече-семейството ми, децата ми, Дани, бийгълът ни Чарли, който е най-доброто човече сред кучетата и най-доброто куче сред хората, пътешествията, срещите с прекрасни хора, които четат книгите ми и искат срещи с мен, писането, реализирането ми в този процес, работата ми с хилядите прекрасни деца и техните родители, които минават през кабинета ми, семейните ни пътешествия с кемпер из Европа, скиталчествата ни из Азия… Творчеството ме прави щастлива-във всякакви форми. Работата ми е изключително творческа и съм благодарна, че Бог ме е дарил с отзивчив ум и чисто любящо сърце и това именно ми помага да мога и аз да помагам и то не с назубрени клишета от книги и от учебници, както и това, че никога не забравям да се питам, както сестра ми ме провокира преди толкова много години: „Ставам ли за тази работа? Родена ли съм да бъда психолог?!”. И толкова много ми се иска да й го кажа: „Надявам се. Дано е така!”

 

.

Може да поръчайте книгата с доставка на Димитрина Проданова „Превод от детски за напреднали“ или комплект от „Превод от детски“ и „Превод от детски за напреднали“.

 

.

Снимка: личен архив на Димитрина Проданова

Как да говорим с децата за коронавируса

Този пост е базиран на материала на Американската академия по детска и юношеска психиатрия Talking to Children About Coronavirus (COVID19), чийто автор е д-р Дейвид Фаслер, член на академията, детски и юношески психиатър с практика в Бърлингтън, Вермънт, професор по клинична психиатрия в University of Vermont Larner College of Medicine, в bold с допълнения от мен в италик.

Говоренето с децата не е приумица, нито ще им навреди – те разбират достатъчно много, дори най-малките – но ако не говорите, създавате възможност страховете им за неказаното, липсващото, да създаде фантазии и страхове, които сега и в бъдеще може да ги плашат повече, отколкото един или много разговори. Тъмното и неясното са много по-страшни, отколкото разговора. Ако самите вие сте много притеснени и ви е трудно да мислите за друго, погрижете се първо за себе си – с лекари по притесненията, каквито са психиатрите или краткосрочна психотерапия, защото децата естествено имитират вашето поведение и то може много да им повлияе и уплаши. Достатъчно е децата да бъдат уверени, че правите най-доброто за тях, това е им стига, за да са спокойни.

Родители и учители са пред предизвикателството да обсъждат темата за коронавируса с малки деца. Въпреки че темата е трудна, тя е и важна, заради което има няколко отправни точки, които бяха посочени в документ на Академията, който споделям с допълнения.

Кризисните ситуации в общественото здраве са трудни за всички, заради което разбираемо, много деца се чувстват уплашени и объркани. Като родители, учители и грижовни възрастни можем най-добре да помогнем, като слушаме и отговаряме по честен, последователен и подкрепящ начин. За щастие повечето деца, дори и тези, които са преживявали вече травма от траур или са били хронично болни, са доста издръжливи. Въпреки това, създавайки отворена среда, в която те се чувстват свободни да задават въпроси, можем да им помогнем да се справят със стресови събития и преживявания и да намалим риска от трайни емоционални затруднения.

1. Създайте отворено и подкрепящо пространство, в което децата да могат да задават въпроси. В същото време най-добре е да не насилвате децата да говорят с вас, ако и докогато не са готови.

Някои насоки: това е времето, дори да е няколко минути, в което не се занимавате с други неща – например вървите сами към спирка, магазин и т.н. Опитайте се да не провеждате раговора твърде късно вечерта (за да не се събуди през нощта). Оставете детето да води разговора или разговорите и се старайте да давате кратка, но съществена информация – например „да, има болни, следим какво става“. Ако можете, спестете конспиративни теории и т.н.

2. Отговаряйте на въпросите честно. Децата често знаят или ще разберат, ако ги заблуждавате, което ще повлияе на доверието, което имат към вас.

Някои насоки: Ако не знаете отговора на въпроса, по-добре да кажете „не знам“ и използвайте момента да проверите на сайт от типа на този на МЗ или на СЗО за информация.

3. Използвайте думи и концепции, които децата могат да разберат, като се стараете обяснението да е подходящо за възрастта и етапа на развитие на детето.

Някои насоки: Колкото е по-малко детето, толкова по-малко може да разбере темата, но може да усети страха ви. В същото време, преди тийнеджърските си години, децата са завършени егоисти и липсата на емоционална интелигентност понякога изглежда шокираща за възрастните, затова не тълкувайте превратно поведението им като безотговорно и т.н.

Направете миенето на ръце забавно – купете сапуни, които се пенят повече и пейте „Хей, ръчички“, класическа песен, изключително уместна в момента, дава и настроение. Ето как във Виетнам информират и убеждават деца и възрастни какво да се прави (песен с превод на английски)

Спрямо възрастта му, детето може да знае, че хората умират и да разбира какво означава точно това. Концепцията за смъртта при децата варира спрямо годините и етапа на развитие, в което е. Вместо да влизате в темата за смъртта, може да обърнете раговора към това, което се прави, за да бъдат предпазени от болестта – например: „децата се разболяват по-рядко от възрастните…“, „когато си мием ръцете редовно и се храним здравословно, това ни помага да сме здрави…“.

Създаването на ред и задачи – например кой след кой си мие ръцете, кой е отговорен за това да има сапун и кърпи дава усещане, че те участват и за контрол над ситуацията. Когато всеки има отговорности, планове и задачи, това намалява стреса и тревожността.

4. Помогнете на децата да намират точна информация – например на сайта на Световната здравна организация.

Някои насоки: Целта е да тествате дали децата знаят неща, които са неверни. Може да попитате детето, ако е по-голямо: „Говорите ли си с приятелите си за вируса? Какво казват те?“. Ако е по-малко въпроса може да звучи така „Чувал ли си големите да говорят за болестта, която сега се разпространява?“.

5. Бъдете подготвени да повтаряте информацията и обясненията си по няколко пъти. Някои части от информацията може да е трудна за приемане или разбиране. Задаването на един и същ въпрос отново и отново може да бъде начин за едно дете да се успокоява чрез думите ви.

6. Дайте възможност на детето да изрази своите мисли, чувства и реакции. Оставете ги да знаят, че техните въпроси и притеснения имат своята важност и съответстват на времето.

Някои насоки: Ако детето ви се разболее или каже, че го боли гърлото или се прокашля се опитайте да запазите спокойствие. Много вероятно е да се изплаши също толкова, колкото и вие, но всъщност симптоматиката на болка в гърлото, температура или кашлица може да е също така грип или настинка. Тук също така бихте могли да им обясните това, което вече знаем за вируса – а именно, че той рядко поразява деца, но бъдете разбиращи техните притеснения, без да им внушавате и своите.

7. Запомнете, че децата имат склонност да приемат лично ситуацията. Например те може да се тревожат за своето собствено здраве или това на най-близките им хора и приятели, както и за тези, които пътуват или живеят надалеч.

Някои насоки: Ако чуят, че възрастните хора по-често може да се разболеят – както е и случая с първите разболели се в България им дайте възможност да се чуят по телефона или скайп с баби и дядовци, ако не са наблизо.

8. Успокоявайте ги, но не давайте нереалистични обещания.

9. Нека децата знаят, че има много хора, които помагат на засегнатите от коронавируса. Това е добра възможност да покажете на децата, че когато се случва нещо страшно или лошо има хора, които помагат.

Някои насоки: Може би сега не е време точно пред тях да споделяте личното си мнение за състоянието на здравната система в страната, ако то е крайно негативно. Да кажете, че лекари и учени работят за решаването на проблема с вируса е необходимия минимум, за да ги успокоите.

10. Децата се учат, гледайки родителите и учителите си. Те следят как вие откликвате на новините за заразяванията, както слушат разговорите ви с други възрастни.

Някои насоки: недейте да казвате „ти не се притеснявай“. Ако не се притесняват, ще започнат да го правят, защото нещо става. Опитайте се да им обясните повече, че ще запазят здравето си, отколкото, че ще се разболеят. Например: „Мием си ръцете, за да сме здрави“, а не „Измий се, за да не се разболееш“.

11. Не оставяйте децата да гледат твърде много телевизия с плашещи образи. Повтарянето на такива сцени може да са смущаващи и объркващи.

12. Децата, които са били болни от сериозни болести или са губили близки са по-уязвими от образите или новини за починали хора. Тези деца може да имат нужда от по-голяма подкрепа и внимание.

13. Децата, които са твърде заети с въпроси или опасения за коронавируса трябва да бъдат насочени към детски психолог или друг специалист. Други знаци, които показват, че детето има нужда от по-голяма помощ включват: повтарящи се нарушения на съня, натрапчиви мисли или притеснения, разсеяност, по-голяма от обичайната; капризи и недоволства, отново повече от обичайните, повтарящи се страхове от болест или смърт, нежелание да се разделят с родител или родителите или нежелание да посещават училище. Ако подобно поведение продължи, помолете педиатъра, общопрактикуващия лекар или училищния психолог да ви насочи към подходящ специалист.

14. Въпреки че родителите и учителите могат да следят актуалните новини с интерес и внимание, повечето деца просто искат да бъдат деца. Те може да не искат да мислят какво се случва в цялата страна или другаде по света. Може да предпочитат да играят на топка и т.н. И това също е нормално. Децата са деца.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Фейсбук страница на Световната здравна организация, клон България с материали на български

Листовка на СЗО Как да помогнем на децата да преодолеят стреса при евентуална епидемия от коронавирус, публикувана в 24 часа (pdf)

Изчерпателен материал от сайта на вестник Сега (добавен към поста на 10 март 2020)

Често задавани въпроси и отговори за коронавирус (COVID-19) и децата (Източник: CDC)

Децата по-податливи ли са на вируса COVID-19 в сравнение с общата популация и как може да се предотврати инфекцията?

Не, няма доказателства, че децата са по-податливи. Повечето потвърдени случаи на COVID-19, съобщени от Китай, са възникнали при възрастни. Съобщава се за инфекции при деца, включително при много малки деца. От ограничена информация, публикувана от предишни тежки остри респираторни синдроми на коронавирус (SARS-CoV) и коронавирус в Близкия изток, респираторен синдром (MERS-CoV), инфекцията сред децата е сравнително рядка.

Различава ли се клиничната картина на COVID-19 при деца в сравнение с възрастните?

При малкото случаи на деца със COVID-19 в Китай са описани симптоми, подобни на настинка, като треска, хрема и кашлица. Стомашно-чревни симптоми (повръщане и диария) са съобщени за едно дете със COVID-19. Тези ограничени доклади предполагат, че децата с потвърден COVID-19 обикновено са имали леки симптоми и въпреки че са съобщени тежки усложнения (синдром на остър респираторен дистрес, септичен шок), те изглеждат че ще бъдат редки.

Има ли при децата повишен риск от тежко заболяване, заболеваемост или смъртност от инфекция COVID-19 в сравнение с възрастните?

Има много малко съобщения за клиничните резултати при деца с COVID-19 към днешна дата. Ограничени доклади от Китай предполагат, че децата с потвърден COVID-19 могат да са с леки симптоми и въпреки че са съобщени тежки усложнения (синдром на остър респираторен дистрес, септичен шок), те изглеждат редки. Въпреки това, както и при други респираторни заболявания, някои популации на деца могат да бъдат изложени на повишен риск от тежка инфекция, като деца с протичащи едновременно заболявания.

 

 

Photo by Jennifer Murray from Pexels

 

 

 

 

 

Секс?! А, не – по наше време нямаше такива работи!

Покрай поредната обществена и бурна реакция за сексуалното възпитание, отново не успях да чуя много гласове по реално важния въпрос – а как точно да се говори с деца и подрастващи за секс. Оставям настрана темата защо на родителите им е неудобно (най-вече защото нямат пример в повечето случаи за открит разговор) и ще премина към същественото. Повечето родители избягват темата за секса в разговорите с децата си, но в момента, в който разберат, че те знаят нещо, децата вече не са деца и/или са натрупали много неточна информация от далеч по-малко желани източници. Циничният и твърде метафоричният разговор не са подходящи алтернативи и затова тук давам някои отправни точки, като с удоволствие бих публикувала и мнения на други психолози, които решат да се включат.

Но за какво ни е сексуално образование изобщо? Тя баба ти…

България, не само заради етническите групи, които я населяват, е на челни места по нежелани бременности в ранна възраст, години за пръв сексуален контакт, сексуално насилие, заболявания на сексуално предавани болести и т.н.

Експертите по обществено здраве имат широк спектър от доказателства, че децата, които получават всеобхватна информация за половете и сексуалността в училище, са по-склонни да забавят секса, както и да имат по-дълбоко разбиране за проблемите, свързани със сексуалното насилие и съгласието им да правят секс. В този смисъл опасенията, че „часовете по секс“ насърчат децата да експериментират, не се опират на реални доказателства. Важно условие за тези часове е, че обучението трябва да се направи в контекста на подпомагането им да развият здравословно самочувствие и способността да преговарят по пътя си в света и да развиват очакванията за себе си и живота си, което ще ги накара да вземат решения, които ще доведат до положителни резултати.

Изследователите посочват, че сериозният интерес към сексуалността и половата идентичност на децата обикновено започват да се появяват по време на „много млада юношеска възраст“, дефинирана като периода между 10 и 14 годишна възраст. Това е времето, в които много от тях започват да експериментират със сексуално поведение и поемат ненужни рискове, освен ако не е говорено с тях за това. Въпреки това повечето програми за сексуално здраве не са приспособени към тези възрасти – особено в страните с нисък и среден доход (България е в тази графа), където живеят около 90% от 1.2 милиарда хора в света.

Най-доброто време за говорене за секс се смята началото на пубертета, когато тези почти деца-почти големи са най-възприемчиви към послания, които биха могли да оформят бъдещото им отношение към секса. Тогава подрастващите все още са податливи и относително свободни от сексуални и репродуктивни здравословни проблеми и подкрепата от страна на родителите може да е решаваща.

Добрият пример

Холандците са известни с това, че водят разговорите с децата си за секса от ранна възраст, което впоследствие се превръща в добра инвестиция за обществото под формата на висока честота на употреба на средства за контрол над раждаемостта, нисък процент на ранна бременност, по-високи нива на положителни първи сексуални преживявания и… младите хора в Холандия започват да правят секс в по-късна възраст (18.6 години/Източник: Sex Under 25, Rutgers и Soa Aids Nederland). За сравнение в България възрастта е 16.9 по изследване на Durex, въпреки ужаса на средния български родител за 12 години на първи контакт.

Освен учениците, в Холандия как да се говори за секс са обучавани и родителите. Например как да приемат развитието им, какви са знаците и темите, които да засягат или са актуални, както и как да реагират, когато видят детето си да мастурбират.  Хапчето за контрацепция  е най-използваният контрацептивен метод в Холандия от години (30%). Използва се особено от млади жени: 63% от сексуално активните жени на възраст от 18 до 24 години приемат хапче, докато България е на трето място в Европа по брой аборти на момичета между 15-19 години.

С други думи –

говорейки навреме, решавате проблем,

а не създавате друг.

В основни линии

Кажете думите. Според много детски психолози създаването на алтернативни имена за частите на тялото ни съобщава на нашите деца, че има нещо нередно или срамно, свързано с тях. Може би не на 2, но на 6-7 е добре пишката да стане пенис, а заради твърде многото вариации на женския орган няма да цитирам, но все пак след толкова дискусии, може би вулва е достатъчно приемлива, защото влагалище описва само част от половата система на жените.

Намерете начин да бъдете точни. Вие имате повече влияние и значение, отколкото предполагате. В различни проучвания момчетата и момичетата споделят, че родителите са най-влиятелният фактор при вземането на решения за секс. Независимо дали ви харесва или не, детето ви взема указания от вас за това как да гледат собственото си променящо се тяло. Ако се шегувате с тях или им се подигравате; ако не приемате развитието им, това ще ги постави в риск. Сексът е секс. Човешката сексуалност е естествена. Позволете си да гокажете думите, където повечето, включително и вашите родители, не са посмяли да изкажат. Границата между циничното и откритото е там, където бихте казали тези думи спокойно. Когато самите вие успеете да преразкажете своите собствени мисли, възгледи и емоции по отношение на секса и интимността по отношение на тяхното дете, тогава ще може да влезете в разговора от неутрална и подкрепяща позиция (изречения сламки след малко). Едно дете, което има вашето разположение и вярва, че ще го подкрепите няма лесно да се остави да бъде подведено от връстниците си да експериментира с наркотици или със секс само защото „всички го правят“. Да, вероятно ще играят на „бутилка“, но ще бъдат много по-премерени в други ситуации, от които всъщност се страхувате.

Избягвайте лекциите. Слушайте. Дайте на детето си място за разговори. Въпросите са ключови в тези дискусии и родителите често са изненадани от разумните и здравословни заключения, на които идват техните деца, когато им се даде възможност. Повечето родители естествено започват с „какво не трябва да се прави“. Вместо това по-добре говорете за какво трябва да се прави, включително и в рискови ситуации.

Разговорът за секс е елемент от много други теми. Като връзките с другите, как да се доверяваме, какви са границите ни, кога искам или не искам нещо, какво е здравословния начин на живот. Говорейки за секса като естествена част от живота на възрастните (а детето ви в пубертета е почти там) е също така шанс за говорите за връзките, за емоциите и за границите.

Защо е добре да сте преди… онлайн. Изследвания показват, че 90% от децата научават за секса от онлайн порното и то на възраст около 9 години и това не само при момчетата. Какъв е проблема? Порното е създадено от възрастни за възрастни хора и създава много представи, които детското съзнание не е готово да преработи и до голяма степен не дава идеята, че сексуалното не е само тяло, но също така и интимност. Когато подрастващите решат, че сексът е равен на порно, това е  невероятно елементарен начин за гледане на въпроса. Масово децата и подрастващите, които гледат порно сами (без родители, които да искат да говорят с тях по тази тема) има вероятност да се превърнат във възрастни, които се отнасят нездраво към сексуалността си. Като възрастни, когато искат да попаднат в интимна връзка (която изисква отношение, разбиране и последователност), те няма да могат да разберат защо не им се получава, застинали в едно превратно разбиране на мъжко-женските отношения.

Статистиката сочи, че всяко шесто дете получава сексуални предложения он-лайн, а над 80% от децата са склонни да излъжат за възрастта си, за да получат достъп до забранено съдържание (от Наръчник за деца на дигитални родители, линкът води към безплатна е-книга).

Кога какво?

Няма един разговор за секс, от който всичко да стане ясно веднъж и завинаги. Ако веднъж се справите с трудната тема, тревожността ви по темата ще намалее, което пък ще направи следващите разговори по-добри. Но пък ако не говорите и отказвате да говорите, ще му е безпределно ясно, че вие не ставате за този тип разговори – за разлика от приятелите. Разговорите следват своята логика и дълбочина спрямо възрастта. Ако детето ви не започна темата, не си заравяйте главата в земята (изглеждате смешно). Около 5 темата следва да се е появила и ако не се е, тогава може да потърсите книги, ако много ви е срам. Започването на разговори за сексуалността на тази възраст намалява фактора срам в пиковете. Тъй като вашето дете все още няма способността да обработва много абстрактна мисъл, те няма да мислят автоматично за мама и татко в контекста на секса.

Малки деца

Децата са естествено любопитни към телата си и тези на възрастните, затова не приемайте техния интерес за необичаен. Вглеждането в органите на други деца също е нормално и може да е тема за разговор – кой е момче, кой е момиче и т.н. „От третата година нататък детето е вече достатъчно зряло в интелектуално отношение, за да осъзнае разликата между половете. Случва се все пак и още да не разбира как стоят нещата. Едно петгодишно момченце, на което показали голо бебе и го попитали от какъв пол е, отговорило: „Не знам, не мога да позная без дрехите“, разказва Додсън в една от книгите си.

Мастурбация. Тук и след малко ще цитирам Франсоаз Долто, която е кратка, но изчерпателнаМ Накрая ще преминем към последната трудност: етапа, в който детето започва да се опипва в леглото си. Това е момент, когато открива, че гениталната зона не служи единствено за отделителни нужди, а и за удоволствие. Тогава е много опасно възрастните да се намесват в неговия сексуален живот, като го упрекват, заклеймяват или му налагат забрани, защото наистина рискуват да предизвикат травма, която може да се отрази на цялостния му полов и емоционален живот като дете и дори като възрастен човек. Така само биха насочили вниманието му към жестове, които иначе са все още незначителни за него. Да налагаме забрана или табу означава да нараним детето и често да превърнем здравото в нездраво, нормалното в патологично”. Това не е изолирано мнение – д-р Фицхю Додсън повтаря почти дословно същото за същата ситуация. „Трябва да се каже преди всичко, че така нареченият сексуален проблем не съществува за малкото дете; той фигурира само в ума на майката. За детето пенисът му сам по себе си не е по-интересен от ушите или пръстите на краката му. Ние, възрастните, го подтикваме да изпитва нездрав интерес към половите си органи, като преувеличаваме значението им и пораждаме у него чувството, че става дума за забранена област от тялото му“.

Откъде идват бебетата? За малките „от коремчетата на майките върши работа“. Няма нужда да обяснявате как попадат там, защото малките нито искат, нито още могат да разберат концепцията. Отново Долто: „Можем без заобикалки да говорим на детето за раждането. Започвайки с примера за пиленцето, излюпено от яйце, което кокошката е снесла и измътила, преминаваме към бебето, родено от сливането на двете семенца, едното идващо от бащата („по-късно ще разбереш как точно става това“), а другото — от майката, в която се образува малко човешко яйце, нарастващо в корема й. То се топли в нейното тяло, преди да се роди. Това може да бъде обяснено ясно, без да се изнася лекция по акушерство, непонятна за детето. (Изоставени на своето въображение, някои деца са силно разтревожени, че сърцето на майката се пръсва при раждането, или си представят всевъзможни садистични операции)”.

Ако играят на „Чичо Доктор“? Децата 3-6 винаги са си играли и ще играят на тази игра и не изпадайте в захлас, като ги видите, самото ви присъствие ще ги спре. Това обаче е момента, в който да поговорите с детето си за това кога и как показваме интимните си части и на кого, но по начин, който да не накара детето да се чувства гузно. Целта е то да разбере, че ако някой го докосва по начин, който не му е приятел трябва да каже на човека да спре и да дойде да ти каже.

Тук пример за говоренето в холандска детска градина за голото тяло (пдф, на английски)

Нудизъм. Психоаналитичката Франсоаз Долто пише в Основни етапи на детствотоПреди седмата-осмата година редовният нудизъм има разрушително въздействие върху детето, което проличава чак на шест-седемгодишна възраст. Тогава виждаме как при момиченцето изчезва всякакъв свян и то „преследва“ всяко момченце и възрастен. То е жадно единствено за чувственост и сексуалност, които са били несъзнавано нажежавани. Момченцето, от своя страна, към шестата- седмата година прави точно обратното. Поради естествена предпазливост към нудистката среда то се научава да се прикрива от погледите и става болезнено свенливо. По различни начини в зависимост от своя пол такива деца развиват натраплива невроза, от която трудно могат да бъдат измъкнати. Това го знам от родители нудисти. Сигурно щеше да е различно, ако нудизмът беше масово разпространен, но засега така стоят нещата”.

Възрастта над 6

Попаднали веднъж в училище, децата са изложени на всевъзможни теории, мнения и откровени глупости, които му казват съученици. Понякога тези „факти“ са крайно абсурдни, заради което са и опасни. Ако в тази възраст излезе въпрос за секс или половете, без значение какъв е въпроса, реагирайте с нещо като „това е много интересен въпрос“, за да е спокойно да продължи и със следващите (вероятно за разлика от вас), но по този начин ставате достоверния източник – така дори и да не знаете нещо може да потърсите информация заедно. Да говорите с децата си е дар, истинската стойност на който е, че те ще говорят с вас, когато им е необходимо и когато вие действително ще искате да се намесите.

Менструацията. Момичетата, но и момчетата, би добре да знаят за съществуването на менструацията около 8 годишната си възраст, ако вече покрай рекламите по телевизията не са го разбрали.

Затворени врати. Това е момента, в който децата трябва вече да знаят, че на затворени врати се чука и всеки има право на лично пространство, като правилото не е само от родители към деца, но и важи за родителите и личното пространство на децата им (не влизайте „рязко – като майка в детска стая“). Около 7-8 децата стават свенливи да бъдат виждани голи и е момента, преди който вече трябва да уважим правото им да бъдат сами – тогава децата настояват да се къпят, да се преобличат сами и т.н. Родителите в този момент, ако вече не са го сторили, следва да забравят за това да бъдат твърде разсъблечени пред тях, независими от пола си.

 

Родители на тийнейджъри

Да си представим, че първите фази сте ги изпуснали, например от недоспиване, и изведнъж сте родител на тийнейджър, който ви гледа с онова неописуемо презрение, на което само 12-17 годишните са способни. Приемливи фрази за старт на разговор за секс, като презрителния поглед и хъмкането не са изключени, звучат като „Какво знаеш за….?“ или „Мислиш ли, че…“.

За да има комуникация ви трябва да се отнасяте с уважение, да приемате това, което чувате и да останете отворени към разговор, като приемете правото на детето си за лични решения и пространство – в края на краищата основното е детето ви да знае как да е здраво; да не стига до решения, които не иска (като непланирана бременност) и да не се излага на рискови ситуации.

Бащи и деца. “За момичетата ролята на бащата в пубертета е също основна: модел на идеалния съпруг, той ще трябва да приеме да изчезне във въображаемото на дъщеря си, за да може тя да намери приемлив партньор… Всъщност дъщерята се нуждае от него, за да изгради своята женственост — тя има нужда едновременно да му харесва и да го уважава. Що се отнася до момчетата, майките добре знаят, че от пубертета насетне думата на бащата ще се слуша повече от тяхната и във всеки случай разчитат на него да осъществи сексуалното възпитание на синовете. Но даже в подобни, да ги наречем — благоприятни обстоятелства, констатираме действителна трудност да бъдеш баща, който уточнява и обогатява възпитанието на детето. Впрочем, честият „упрек“, отправян към майките, че не оставят достатъчно място за бащата, обикновено предизвиква силни и понякога оправдани оспорвания“, пише Патрик Деларош в книгата Нуждата от бащин авторитет през юношеството. Да, бащите далеч не винаги реагират добре на това, че момичетата стават жени и стават враждебни по различни начини – пасивно-агресивно, омаловажават или им се подиграват, понякога са дори открито враждебни или се чувстват неудобно в тяхно присъствие. Това е нещо, което родителят е добре да преработи в себе си (с терапия или анализа)

Дали да се обърнете към детски или психолог, който работи с тийнейджъри, ако не знаете как да говорите? Да, това е вариант, но първо най-добре да се видите лично с него.

И накрая – не търсете специални поводи, за да говорите по тези теми, със сериозен вид на лицето, все едно ще водите военни преговори – ежедневието е пълно моменти, в които може да бъде започнат разговор – а колкото се опитате да е по-естествено, толкова по-естествено ще продължи.

.

.

Още по темата

Интервюто с д-р Иван Диков е важно за всеки родител на пред и тийнеджърКА

Секс образованието в Холандия  и статистика за него 

Репродуктивното здраве в България (доклад от 2012

 

 

 

Photo by Daria Shevtsova from Pexels

Петте „думи“, които всички бебета използват, преди да станат на 3 месеца

Тези дни, на лекция на д-р Карл Голинг, той припомни проучвания за езика на бебетата, които са любопитни и ако детето ви е във възрастта 0-3 месеца, може да ви е полезно.

Но първо – бебетата са човешки същества, които още преди раждането си започват своя психичен живот. Скоро във www.woman.bg, в микросайта на  Мисия Бебе 2020 ще бъде публикувана моя статия, която разказва повече за него и влиянието на пренаталните впечатления и преживявания върху живота на човеците през целия им живот. Този период от развитието на хората вече е във фокуса на невролозите и скоро, надявам се, ще можем да знаем още повече – но най-важното – и да използваме получената информация. Така че, не се отнасяйте със снизхождение към човеците, дори когато са малки – всичко се попива и става част от вътрешния свят. Вътрешен свят, който е черна кутия, която ги води в трудни моменти и след катастрофи.

Говоренето с бебета е важно и не бива да го подценявате – така то усеща чрез още едно сетиво минимум (глас, контакта очи в очи и сензорно), че му обръщате внимание. Бебетата, дори новородените, са в състояние да разпознаят езика на майка си, който тя е говорила по време на бременността, т.е. слушането далеч не е ново, а напълно развито умение за него. Знае се дори, че бебетата имат идея за различните видове езици и структура, дори да не знаят дума от него.

Идеята на Дънстън е, че езика на новородените бебета се състои от 5 основни звука, независимо от раса, пол или т.н.

  • „Нее“ – „Гладно съм“ (във видеото на 1:30)
  • „Oу“ – „Уморено съм, спи ми се“ (във видеото на 2:07)
  • „Хе“ – „Не ми е удобно – топло или студено, памперса е пълен или позата ми е неудобна“ (във видеото на 2:53)
  • „Ееер“ – „Пръцкам и коремчето ми ме боли“ (във видеото на 3:51)
  • „Ех“ – „Ще се оригна“ (във видеото на 4:43)

Стига да слушате внимателно бебето, Дънстън казва, че ще разпознаете звуците – а ако не им обръщате внимание до третия месец то ще се откаже да „общува“ с вас чрез тях. Затова ги изслушайте внимателно тук.

 

Срещу тезата на Присила Дънстън има критики, но можем да се съгласим за едно – много родители не са осъзнали напълно, че бебетата се развиват освен с нададдени грамчета и килограмчета, изпити милилитри мляко и по два други, ключово важни начина – социално и емоционално. Те се учат от вас – на обич и гняв, на усмивки и спокойствие. Общуването започва от първата ви прегръдка и всичко има значение. Гледайте го, когато то ви гледа. Усмихвайте му се… и си говорете. Всъщност невронауката още не е наясно как децата успяват да научат езика, да разбират думите, без да могат да ги произнесат – и може би ролята на колективното несъзнавано е по-голяма, отколкото си представяме, защото дори и мощни машини не успяват да са толкова добри, колкото хората в езика и смисъла.

Любопитно е, че дори да не разбирате какво ви гукат или защо се дерат, самото ви отношение на емпатия и разбиране вече би имало значение за тях, както вече се знае.

Проф. Анe Ферналд (Станфорд), пред годишна среща на Американската Асоциация за научни проучвания казва: „Има нужда от това да говорите на детето си от ден 1. Вие изграждате мозък, мозък, който може да концептуализира, който може да мисли за минало и бъдеще“, след което описва серии от експерименти с деца, които доказват теорията й, като акцентира, че родители, които говорят с децата си, им дават възможност да реализират потенциала си на развитие. „Вие трябва да ги храните, миете, обличате – говорете им, докато го правите например“.

 

 

 

 

Още по темата

Цялото гостуване на Присила Дънстън при Опра Уинфри

Сайтът на Присила Дънстън (продава и онлайн уроци)
.
Photo by Wayne Evans from Pexels

За значението на писането на ръка (в един дигитален свят)

Този текст е създаден като допълнение към интервюто с Карл Голинг.

С толкова клавиатури и с толкова четливо написани букви на кийбордите на смарфоните, за какво им е на децата да се връщат при моливите, химикалките и гумичките – и болката в пръстите дори?! Аргумент в полза предимно на „клавиатурното писане“ беше решението през 2014та от 2016та във финландското образование то да бъде силно ограничено, но трябва да отбележим, че това важи повече за часовете по краснопис и е свързано с облекчение на елементите в изписването на буквите – от ръкописни към печатни букви, а не в категоричното премахване на писането на ръка. Има и известен историческо-политически елемент, защото ръкописното изписване във Финландия е въведено от шведски, а разграничаването е важно за страната. Другото е, че изискването за писане на клавиатура е важно за образованието и бъдещите изисквания към работещите, т.е. това е със статус на умение при завършване на училище.

◊ Ръкописно е изписването, при което писеца не се отделя между буквите в думите, за разлика от печатното, при което те са отделни.

Писането на ръка не трябва да се превръща в болна тема, нито да бъде подценявана от интелигентните родители, които искат децата им да минат нивата не само в компютърните игри. Въпреки че може да ви изглежда като древно умение, ръкописа има няколко основни културно-психологически значения.

Достига се до по-високо ниво на фината моторика – в това изследване може да прочетете, че въпреки че уменията от двата вида писане се припокриват, те развиват различни мозъчни функции. Смята се също така че писането на ръка може да стимулира разпознаването на визуални стимули и концентрацията на паметта. В друго изследване се прави връзката между писането и по-бързото запомняне на азбуката, правописа и общата грамотност. Изискването към децата за координация на ръка-око и концентрация върху дребните елементи е по-сложно от който и да било екран.

Развива запаметяването. С изписването на чутата дума, процеса включва ум и тяло, които трябва да работят заедно и ангажирането на ума с физическа активност води до по-дълбоко запаметяване и взаимодействие (Mangen and Balsvik (2016), отколкото при натискане на клавиатура (това обяснява, защо за много хора ученето чрез преписване или водене на записки в клас или на лекции е толкова ефективен инструмент за запомняне). Много е подходящо за научаване на езици.

Концентрация на мисълта. През преминаването от мисълта към ръката и обратно като мисъл на листа, на децата им се налага да се съсредоточават и да се изразяват по-добре. Всеки, на когото някога му се е налагало да „сваля“ интервю, т.е. да превръща говорене в писан текст, е забелязал, че по-образованите хора имат по-подредена мисъл с по-малко „ъъъ“ или недовършени изречения. Това се дължи и на умението им да пишат.

Но не стигаме само до класните по български и ограмотяването – умението за писане на ръка е ефективно прогнозира и уменията за справяне с математическите задачи.

Не съвсем древно. Въпреки че в ежедневието се използват много електронни устройства, при много случаи ще се изисква писането на ръка – водене на бележки в клас или в университета, при тестове, домашни и т.н., при което грозното изписване може да се приеме за недостатък и да не бъде достатъчно добре оценяването.

 

 

Още по темата

Сайт за значението на писането – ценна в него е статията на Джейн Мадуел (тук като pdf – 13 страници в защита на умението), материал за значението на умението, BBC за бъдещето

Манифест в защита на писането

 

 

 

 

Photo by Startup Stock Photos from Pexels

Да върнем детството на децата

Покрай статията „И какво ще стане, ако децата не правят нищо?!“ (достъпна е свободно онлайн), която беше публикувана в Капитал K:ids 2019, се появи и този текст.

Детство би трябвало означава безгрижие и спокойствие, но малко родители още са усетили, че някои от трудностите, които имат децата им, се дължат на поведенчески проблеми, предизвикани от натиска, който малките носят върху себе си.

– Но какво им е на децата – има толкова повече забавления за тях отколкото по ваше време! – чувам боботещи гласове на вече възрастни мои приятели

– Толкова по-малко неща се искат от тях, сравнение това, което искаха от вас!

Пред тях има толкова много възможности – вероятно отново за разлика от вас. Но никога не е било лесно да си родител, никога не е било лесно и да си дете – и Ерих Кестнер през древната 1933та година е написал:

„Как може един възрастен човек да забрави до такава степен детството си, че един ден изобщо да не знае колко тъжни и нещастни могат да бъдат понякога децата? (Използувам случая от все сърце да ви замоля: никога не забравяйте детството си! Обещавате ли ми? Честна дума?) Защото всъщност няма значение дали плачеш заради счупената си кукла, или пък след години заради изгубения си приятел. В живота никога не е важно защо скърбиш, а само колко скърбиш. Детските сълзи съвсем не са по-дребни и често пъти са доста по-тежки от сълзите на възрастните“.

За родителите задачата е да отгледат децата си така, че да могат да се справят сами с живота, т.е. да порастнат. Но… искате да са успели възрастни или да са щастливи зрели хора? И двете, вярвам, са важни за вас. Но ако разберете, че истинският успех създава самотни възрастни с емоционални проблеми. В британския висш мениджмънт, показват съвсем сериозни изледвания, нарцисизмът е по-висок, отколкото при пациенти в психиатрични клиники, при американският мениджмънт данните са малко по-различни – там психопатията е по-висока. При успешните рок-музиканти, комици и актьори, виждаме високи нива на депресия и самоубийства, повече отколкото в която и да било друга популация. Затова се чудя – дали думата „успех“ е редно да включва само финансовите резултати или стъпалото в йерархията? „Дали родителите не трябва наистина да внимателно да помислят какво си пожелават. Щастието и спокойствието, не оценките в училще, може би са истинското мерило за родителския успех“, както казва Танит Кери, която изследва този въпрос.

Бейби Айнщайн и китайските тигри

Глен Доман публикува книгата „Как да научим бебето да чете“, тръгвайки от наблюдението си, че мозъка на новороденото расте от 0 до 1 изключително бързо, което той интерпретира като „трябва да го стимулираме максимално, защото на три вече ще е късно“. С това той задрасква десетилетия сериозна научна работа на психолози като Жан Пиаже, Лев Виготски, Иван Павлов, Ханс Айзенк и т.н. Скептицизмът на научната общност, остава тих, както се полага на възпитани хора, и така се продават над 5 милиона копия от книгата на 20 езика, и само две десетилетия по-късно психолозите виждат първите данни за стрес при деца, които не живеят в проблемна семейна среда. Междувременно в тези десетилетия излизат поредица от книги със заглавия „Как детето ни да е по-умно“. Несигурните родители утъпкват пътя със златни монети за всевъзможни играчки „развиващи интелигентността“ и образователни елементи, голяма част от които са по-интересни за родителите, отколкото за бебетата и малките деца, които се образоват с тях точно един път, но следващата играчка или занимавка, курс или лагер е наблизо. Така децата стават опитни зайчета и се оказва, че свръхстимулацията с джаджи не ражда Исак-Нютъновци, нито напредват драстично по-бързо – да, те умеят да работят интуитивно с телефоните, но това не е гаранция, че си връзват обувките сами или да пресичат като се оглеждат, да речем. Свръхстимулацията е вредна, както и липсата на стимулация, но всяко дете, оставено където и да е, стига да има пръчка – ще има и кон, и вълшебна пръчица, и каквото още си пожелае – няма нужда да е цветно, пласмасово или голямо, за да е забавно. В същото време стимулиращите играчки лишават децата и от възможността да „изобретяват“, заради което все повече деца в постиндустриалните общества умеят да правят много неща, но нямат елементарни умения за ежедневието.

Какво да научите децата си НАИСТИНА

Да четат книги или дълги текстове

Да правят неща с ръцете си – отвертките, прахосмукачки и метли, чистене на сняг и подреждане, готвене и рязане на плодове и зеленчуци

Да разказват – на вечеря и в колата, в парка

Да се грижат за себе си, като ги успокоявате и им показвате, че могат да се справят

Преди няколко години се вдигна голям шум около книгата на Ейми Чуа, която написа мемоарите си „Бойния химн на майката-тигър“. Макар и да не са били замислени като книга за родителството, а като нейния начин да оправдае педагогическия си похват, накратко описващ се с метода „Ако не свириш на пианото, ще ти изгоря плюшените играчки“. Дори да не сте етнически китайци, може да разпознаете това поведение, описано през детските думи: „Родителите ми очакват да имам само отлични оценки и ако нямам те непрекъснато ми мърморят. Нищо не ги задоволява и чувам само „а не може ли по-добре“. Резултатът конкретно в случая на Ейми Чуа й донесе доста критики, защото дъщерите й по време на писане на книгата реагират на това възпитание с ропот като „не съм никаква китайка“, хъмкане и така тя сяда да защити типа на родителство, което включва приоритет на академичните успехи и далеч по-малко значение на доброто старо разбиране за щастие (да си щастлив когато порастнеш). Днес двете й дъщери казват, че не е било толкова ужасно, колкото са си мислели тогава, но аз съм сигурна, че със сигурност някой психоналитик ще трябва да си освободи часовете след известно време.

Ще ми разкажете ли за майка ти и баща ви“ или защо е добре да погледнете в огледалото, докато децата са малки

Британският психоаналитик Адам Филипс веднъж на въпроса: „защо толкова държите на това, че децата трябва да бъдат оставени да експериментират с интересите си“, отговаря по следния начин „Рискът в противен случай е детето да се превърне в нарцистичен обект на родителя. Като деца ние правим това, което нашите родители искат от нас. Тогава задачата пред детето е да бъде това, което се иска от него да е, но и онова, което мисли то, че иска да е – а тези две неща не са винаги съвместими и има конфликт“. Затова когато преследвате някоя цел, задайте си въпроса – това за мен или е за детето? Когато хвалите детето си, че е много умно и мислите да го пуснете на 6 години в първи клас – искате да изтъкнете собствената си интелигентност и родителство, искате да подпомогнете задъхващата се пенсионна система или не искате да признаете, че може би и вашето дете е като всички, описани в педагогическата психология, където ясно се дава отговора, че детето има училищна готовност около, но най-вече след седмата си година. Сигурна съм, че децата са ви умни и точно заради това е добре и да ги оставите психически здрави:

  • Подценяването на физическите занимания в природата и почивката без електронни устройства е фактор за наднормено тегло и влошено общо здраве впоследствие.
  • Подценяването на скуката като фактор за стимулиране на креативността и надценяването на материалните подаръците като заместител на човешкото общуване;
  • успехите и оценките, а не създадените навици;
  • научаването на езици, но не и да имаш какво да кажеш на тях,

всъщност това са големите проблеми пред всички нас, а решението на задачата го няма в края – и затова пред нас е предизвикателството как да постигнем баланса с тях – и в нас, като родители.

Все пак си мисля, че решението е родителите да се грижат за себе си – а именно – ако са тревожни или тъжни – да успокоят тревожността си; тези, които работят твърде много и нямат време за децата си – да го намерят в казването на „не“; а родителите, които мислят, че знаят абсолютно всичко – е, те знаят абсолютно всичко, няма какво да им казвам.

Парадоксът: Малко повече е много повече

Психологията е практична наука – и затова и има идея колко е точно – а защо малко повече е много повече обаче, може да прочетете в статията „И какво ще стане, ако децата не правят нищо?!“,  в Капитал K:ids 2019.

Снимка Pexels

9 цитата от Йеспер Юл //галерия//

 

Йеспер Юл е датски психолог и фамилен терапевт, автор на бестселъри по детска психология, като най-популярната от тях е Твоето компетентно дете.

 

 

 

През последните десетилетия той формулира някои от основните принципи за отглеждане на деца в ненасилствена обстановка с уважение към границите родителите и детето с цел несърчаване на личното и социалното им развитие.

 

 

С книгите си (повечето издадени на български) той има за цел да вдъхновява и помага на родителите да създадат добър климат в семейната среда и не само.

Йеспер Юл създава и ръководеше до смъртта си през 2019та Family Lab – организация за семинари и събития за консултиране на самотни родители и семейства.

 

Интересно е, че децата започват да бъдат възприемани като личности от раждането си едва след появата на психоанализа. Преди това те са обекти на възпитание, глина в ръцете на възрастните. Според Юл единственото, от което се нуждаят децата, за да развият потенциала си, са възрастните, които да се отнасят към тях със зачитане на достойството, уважение и приемане на стойността им.

В трудния свят на възрастните, които имат нужда обратно да проговорят „детски“ (префразирам заглавието на една книга, на българска детска психоложка), Йеспер Юл е добър учител, който се отнася с внимание и ни дава време и примери, за да разберем разликата в светоусещането и светоразбирането.

 

Това не е твърде либерален модел, а модел на разбиране и уважение.

 

В търсене на своя вариант, всяко семейство ще създаде свои правила, но винаги може да разчита за съвет в трудни моменти на хората, които имат представа от развитието на детето, от възрастовата психология. Това е и целта на книгите на Юл.

 

 

 

.

.

 

 

Гледната точка на Йеспер Юл към храненето (и не само)

Датският психолог Йеспер Юл, почина на 25ти юли тази година. Роден през 1948ма, той е един от най-важните фамилни терапевти на нашето време, основател на Kempler Institute of Skandinavia и  Familylab, автор на бестселъри по детска психология, като най-популярната от тях е Твоето компетентно дете.

В този пост ще представя накратко някои от основните му идеи, които са полезни за всеки родител, който иска да бъде отговорен към тази си роля, но да не изпада в крайност, нито пък да се превръща в обслужващ персонал на потомството си. За съжаление на български още не е издадена книгата му Essen Kommen, в която той расъждава по въпроса за храненето.

В нея Юл пише за значението на храненето в семейството, но и конфликтните точки, които се проявяват там, като има и рецепти. Неговата теза е „Наслаждавайте се на храната си заедно, няма по-добро образование“. Много родители мислят, че трябва да поучават на масата, което е неприятно за децата и те предпочитат да се хранят на пода, пред телевизора или другаде, което впоследствие пречи на отношенията в семействата. „Във всички области на живота децата искат да си сътрудничат, докато се чувстват ценени. Ако това не е така, те несъзнателно обръщат поведението си обратното, т.е. противоположното сътрудничество“, пише той.

Храната често се превръща в конфликтна точка между родители и деца. Юл се противопоставя срещу това, което нарича „Догматичен идеализъм на храненето“. Физическото здраве е станало по-важно от емоционалното и холистично здраве, както и от здравето на нашите взаимоотношения, смята той и предполага, че тази голяма грешка и със сигурност ще бъде коригирана през следващите 5-10 години, защото „чистата храна“ наистина означава повече стрес за семействата днес.

Когато родителите са обсебени от правилното хранене това не помага на децата да се хранят добре, нито пък когато родителите нямат уменията или знанията какво да правят при определени ситуации. Например когато детето е във фаза на консумиране само няколко ястия/храни за по-дълги периоди от време, като например само паста или пържени картофи, без зеленчуци, той предлага да не се задълбава в темата веднага, а да се изчака преди да се потърси решение. „Много малко деца, ако има такива, днес умират в Европа поради недохранване. Продължавайте да предлагате зеленчуци, като проверявате дали вкуса на детето се е променил междувременно“. Научен факт е, че вкусовите рецептори на децата се променят драстично през първите четири до пет години от живота. Когато детето поиска нещо друго, кажете му истината: „Съжалявам, но нямаме това“ или „Нямам време и енергия да го подготвя сега, но съм сигурен, че ще оцелееш”, или, ако имате време, продукти и желание „Разбира се, дай ми 15 минути, ще ти го приготвя. „

Според него не трябва да се употребява думата „придирчиво“ или „капризно на храна“ дете, защото така му лепите етикет. „Може би понякога са придирчиви, но през повечето време не са. Когато едно дете влезе, то трябва да има същите права и да не бъде диагностицирано като малко ядосано, което бързо се приравнява на „трудно“ и означава позиция срещу семейството“ и дава предложението да пазарувате, готвите и да се храните заедно, „защото така децата се учат да ценят храната.. Можете да решите: Искате ли да прекарате времето заедно с конфликти или искате да направите нещо заедно и да създадете процес на заедност“ и дава следния пример: „Това е като сексуалния живот на родителите. Ако решите да не отделите време за интимност и емоционална обратна връзка, вие сте отговорни за резултата – в качеството и количеството“.

Когато децата на масата се държат „неприлично“ и хвърлят храната, това може да ядоса или стресира родителите. Юл с хладнокръвието на детски психолог (според мен произволен топ агент, дори от класата на 007, няма острата и бърза мисъл на добър детски психолог) предлага следната тактика: „Спокойно погледнете детето в очите, вземете чинията и кажете: „О, не ви харесва. Съжалявам, защото ви хареса преди няколко седмици. Вариант на поведение за деца под две години: „Можеш да ми покажеш какво не харесваш”. За по-големи деца:“ Можеш ли да ми кажеш какво не ти харесва, бих искал да знам?“.

За мен доброто хранене е балансиран микс от добра храна, грижа, ангажираност, близки връзки, естетика, преживяване на сетивата, чувства и настроения.

Йеспер Юл

От семейството до семейството има големи различия в това, което разбираме под успешното хранене – както по отношение на качеството на храната, така и по отношение на качеството на събирането. Някои се хранят, за да живеят, а други живеят,за да ядат. Някои ястия се характеризират това, че създават спокойствие и хармония. Други се свързват със спомени за конфликти. Юл не се съмнява, че първите хранения в семейството създават матрица, която повече или по-малко съзнателно сравнява всички ястия и общности от живота. Храната ще бъде много повече от храна за всеки през целия му живот. Храненето през първата година важна тема и младите може да имат трудности, ако са тревожни по този въпрос и да я предата да детето си, неуспявайки да следят и да отговорят на безкрайния поток от нужди на детето.

Майката чувства ли се като ходеща кутия с храна или това е начин да създаде още един тип връзка с детето си? Приема ли с цялото си сърце радостите, но и насигурността, която майчинството носи? Може ли да приеме плача и гнева на детето си? Може ли да приеме отказа от храна, правото му на мнение за вкусовете? Отговорите на всички тези въпроси – и много други – не само определят естеството на храненето в първата година от живота на детето, но и определят психичното здраве в семейството през деня за следващите години.

Конфликтът между нашата лична неприкосновеност (нужди, ценности и граници) и нашето желание за сътрудничество (адаптиране, копиране) е фундаментален екзистенциален конфликт. Той може да бъде описан и като конфликт между индивидуалното и общественото. Ежедневно предизвикателство е да намерим правилния баланс, защото индивидът зависи от групата точно толкова, колкото и групата зависи от индивида. Въпросът, който си задаваме днес, е как можем да отглеждаме деца по неавторитарен и ненасилствен начин. Как можем да ги научим на истинско уважение към други хора, основано на добри преживявания и доверие, вместо на страх или безпокойство. Децата са повече от готови да си сътрудничат и да копират родителите си, когато към тях се отнасят с уважение. Наблюдавайте как всяко бебе е нетърпеливо да угоди на родителите си. Това означава, че нашата задача като възрастни е предефинирана. Сега трябва да разработим начини да бъдем с децата си, които защитават техния личен интегритет и им помагат. Това не е романтична идея, която предполага, че трябва да бъдем „добри и сладки” през цялото време, но че разработваме нови начини за упражняване на нашия авторитет и власт като родители, как децата да растат и да станат здрави, вместо да са наранени, как можем да отглеждаме деца, които са психически здрави и не са нито агресивни навън, нито навътре“.

Йеспер Юл сочи сочва, че има разлика между самочувствие и самоувереност. „Липсата на самоувереност е може би единственият фактор, който причинява най-много болка в хората и в техните взаимоотношения. Когато в отношенията между родителите и децата има насилие, това пречи на децата да развият здравословна самоувереност. Сегашната тенденция сред европейските родители е непрекъснато да хвалят децата – без значение за какво и как. Това само помпа егото им, но не им дава самоувереност“.

 

Откъс от друга книга на Йеспер Юл

 „Това съм Аз“

Отговорността за качеството на общуването и взаимодействието не може да бъде прехвърляна върху децата или споделяна с тях. Тя се пада изцяло на възрастните. Това е тяхната най-важна отговорност и същевременно именно с това те упражняват най-осезаемо косвената си власт.

Традиционно родителите признават тази своя отговорност когато атмосферата в семейството е добра, и се отричат от нея, когато атмосферата е лоша. И все още е така в повечето семейства. Получи ли се срив в общуването и взаимодействието между деца и възрастни, родителите (а също и педагозите и учителите) прехвърлят отговорността върху децата под формата на чувство за вина: „Когато отношенията ми с детето вървят добре, това се дължи на мен. Не се ли получават нещата, виновно е детето“. Това изказване е не просто безотговорно – то е несправедливо! Подобно поведение намалява способността на децата да живеят живота си позитивно.

Алтернативата не е родителите да започнат да се самообвиняват. Това не би било добре за никого. Решението е родителите да поемат отговорността за случилото се, за да бъде предотвратена подобна случка в бъдеще.

Свикнали сме да мислим погрешно, че това, което вреди, са така наречените „негативни“ чувства (гняв, ярост, раздразнителност и др.). Не е толкова просто. Често именно опитите ни да постъпим „правилно“ водят до най-разрушителни резултати.

Пример

Младо семейство изпитва притеснения по повод повтаряща се случка с тяхната дъщеричка на годинка и половина: „Преди около три месеца тя започна да прави следното: отива в кухнята и сяда на пода пред хладилника. Посочва камерата и казва: „Ам ам сладолед!“ Първите няколко пъти, ако трябва да бъдем честни, се умилявахме и впечатлявахме. За жалост сега това се е превърнало в цяло представление и ни отнема по половин час, за да я отлепим от хладилника. Нещо подобно се случва и в други ситуации, в които нашите желания се разминават с нейните. Какво да правим?“

Тези родители са типични представители на своето поколение по ред причини. Те са грижовни и информирани. С интерес следят дискусиите и публикациите по темите на възпитанието и разговарят открито за личното си отношение и опит в тази сфера. Не желаят да са авторитарни и искат да дадат на дъщеря си цялото внимание, от което тя има нужда, когато е с тях.

Не се ядосват и не се дразнят от дъщеря си, но си дават сметка, че тези случки може да излязат от контрол – и с право.

Ето какво се случва (СЪДЪРЖАНИЕ): Дъщерята ги уведомява, че й се яде сладолед. Таткото преценява за момент ситуацията и решава, че няма да й даде сладолед, като казва: „Не, Каролине, сега не може да ядеш сладолед“. Каролине отвръща: „Искам ам ам!“ Таткото повтаря: „Не, Каролине, сега не може да ядеш сладолед. След малко ще вечеряме“. Каролине е обезсърчена. Удря с ръка по пода и повторно заявява желанието си. Таткото: „Не, Каролине – сега не може да ядеш сладолед. След малко ще вечеряме“. Каролине започва да се разстройва, удря с ръчички по пода и повтаря желанието си. Таткото повтаря: „Не, Каролине, сега няма да получиш сладолед. Скоро ще ядеш истинска храна. Ако сега ти дам сладолед, няма да си изядеш вечерята, нали така?“ Каролине настоява, като е все по-разстроена – и така, докато не се разплаче, след което баща й я вдига на ръце и я изнася от кухнята.

Мотивите на бащата са важни. Той не иска да е авторитарен и полага сериозни усилия да обясни на Каролине защо няма да й даде сладолед. В идеалния случай се надява на консенсус – че Каролине ще разбере причината и ще се съгласи с него. Той не повишава тон. Говори й съсредоточено и през цялото време я гледа в очите. Двамата родители се държат по същия начин и когато детето не иска да си ляга, когато не иска да се прибира от яслата, държи да обуе летни обувки през зимата и т.н.

Тези родители избягват емоционалните конфликти с Каролине. Имат лош опит с това от своето детство. И двамата са ходили на детска градина във време, когато педагозите се опитваха да убедят децата, че за всеки конфликт има разумно решение и че е неправилно да си „неразумен“ и „неаргументиран“. Конфликтите с Каролине ги карат да се чувстват лоши родители.

Ето как се случва (ПРОЦЕС): Тъй като таткото иска да постигне консенсус и гледа Каролине в очите продължително време, а и поради това, че преживява нарастващото раздразнение на дъщеричката си като свой личен родителски провал, той допуска водещата роля (отговорността за създалата се ситуация) да бъде поета от Каролине. Малката едновременно вижда и чува неспокойствието и неудобството на баща си и изведнъж се усеща отговорна за това дали той изглежда доволен или недоволен. С други думи тя се оказва отговорна за благосъстоянието на баща си. В същото време тя решава кога да бъде прекратен конфликтът. Никое дете не може да носи такава отговорност. Ако все пак опита, ще изглежда все едно е завзело властта в семейството.

Децата не се интересуват от властта. Когато започнат да тормозят родителите си, то е защото родителите не са поели водещата роля. Тяхното „неразумно“ поведение не е признак на желание за власт. То е израз на болката, породена от непосилната за плещите им отговорност.

На родителите на Каролине не им е лесно. На тях им е известно само едно решение, което са научили от собствените си родители: „Стига си се тръшкала! Ако не ме слушаш, отиваш директно в леглото… веднага!“ и „Дръж се прилично! Мама ще се ядоса, ако продължаваш да се държиш невъзпитано!“

Те постъпват добре като не се опитват да поставят граници по установения от родителите им модел – а именно чрез критики, обиди, авторитарност и унижение. Но какво да направи таткото на Каролине следващия път, когато дъщеричката му заеме позиция на пода пред хладилника?

Ето какво: Първия път, когато тя каже: „Ам ам сладолед!“, той може да отвърне: „Не, Каролине, сега не може да ядеш сладолед. След малко ще вечеряме“. Втория път: „Каролине, сега няма да ти дам сладолед!“, поглеждайки я мило в очите. Ако тя продължи да настоява, той трябва да спре да я гледа в очите и да се върне към предишното си занимание.

Ако Каролине е здраво и нормално дете, ще пробва още няколко пъти, след което ще се разплаче. По- нататък в книгата ще се върнем към това. Засега читателят ще трябва да се задоволи с последния въпрос на родителите и моя отговор:

– Добре де, а тя няма ли да се почувства отблъсната?

– Да, точно така се надявам да се почувства. Нали това е идеята.

Родителите трябва да направят нещо много просто (макар и не винаги лесно). То би имало ефект само ако те наистина мислят това, което казват, и го казват без угризения на съвестта. Тези два компонента изграждат личния авторитет, който ни е необходим, за да не се почувства никой не на място.

Тук не се случва нищо нередно. В реда на нещата е да си поискаш сладолед ако ти се е прияло. В реда на нещата е друг да реши, че сега не е най-подходящият момент за ядене на сладолед. Ситуацията в семейството обаче се е развила така, че и Каролине, и родителите й имат чувството, че нещо не е наред. Не че родителите са се държали безотговорно – ни най-малко. Те просто не са наясно как да поемат отговорността по конструктивен начин, когато използват властта си.

 

 

Още по темата

Статия във Franfurkter Allgemeine Zeitung от 2010 – „Много родители се държат като стюарди и стюардеси“

Сайтът на Жанет 45, издатели на Юл в България

Интервю на списание Amica с Йеспер Юл, публикувано на сайта на Горичка

Интервю в Лира.бг

Лошата продукция на шамарената фабрика: мнението на детския психолог

Ненасилственото възпитание влиза в домовете на хората и все по-рядко може да се чуят реплики като „култовата“ от филма Деца на море (1972) „Къде е Кирчо, техните го търсят да го бият?“.

За тези 45 години 85% от родителите (по това време повечето неродени, други деца) са осъзнали, че шамарите са неефективно възпитателно средство, но голяма част от тях продължават да ги прилагат.

Данните: миналата година по поръчка на Национална мрежа за децата в цялата страна беше проведено изследване, включващо както родители, така и млади хора/бъдещи родители и деца и то представи и сравнителна информация с данните от проучване, проведено преди 5 г. от агенция ЕСТАТ. През октомври 2018та те обявиха, че използването на физически наказания намалява през последните 5 години, около 2/3 от родителите някога са прилагали телесни наказания и други травмиращи практики като пространствена изолация (затваряне в друга стая), ненамеса при опасност от нараняване, причиняване на дискомфорт чрез стоене в неудобна поза или подлютяване. Делът на родителите, които системно прилагат подобни практики, е около 1/4 (данните са от от национално представително проучване, проведено от Агенция Ноема). 

За да коментира ефекта от телесните наказания се срещнах с Цанко Цанков, детски психолог

Защо хората изобщо си мислят, че шамарите възпитават?

Останало е в масовото съзнание разбирането, че когато нещо не става со кротце и со благо, става с кютек…

Това са думи на един от българските министър-председатели преди 1944 г., Андрей Ляпчев, или поне политическият фолклор му я приписва.

Когато възрастният е решил, че притежава детето, той смята, че може да прави с него каквото си иска, включително и да го шамаросва, защото притежанието идва от робовладелския слой, когато този човек няма „аз“, лишен е от права, не съществува. Ти го притежаваш, то е твое. Но и дори тези, които са съгласни с удрянето, например папа Франциск, казват, че на детето трябва да му бъде запазено достойнството, т.е. ударът да не е през лицето, защото ударът през лицето на практика те заличава като личност

Има много деца, които казват „предпочитам да ме ошамарят, отколкото да ми се сърдят“…

Преди време чух как една жена разказваше, че когато дъщеря й била на 4, я наказвала, като не й говорила дълго време. Това й било наказанието, да не й говори.

В какво майката греши?

Това е проява на садизъм. Представете си как това 4-годишно дете върви след нея и казва „Мамо“, а тя мълчи и едва го забелязва. Дори големите деца преживяват подобен подход, защото това е тежко изпитание – да бъдат отхвърлени. Същото е и за обидите – спомнете си за приказка за мечката, в която тя казва, че раната заздравява, но лошата дума не се забравя. Това че си наричан с обидни имена остава за цял живот.

Шамарът идва, когато родителят стигне до състояние на безсилие в дадена ситуация и е изчерпан от идеи какво друго може да направи. 

Понякога родителите смятат, че децата едва ли не им оспорват авторитета и властта. Но на детето не му пука за властта, за разлика от родителя. И се получава така, че за детето властта не е ценност, но родителят в безсилието си да докаже тази власт, която не е извоювал като дете, сега бие.  Всъщност това е причината да се къса т.нар. „вторично доверие“ във взаимоотношенията между родител и дете. Маса родители се стремят да бъдат приятели с децата си, да бъдат харесани от тях. Това е другата крайност, подхода: „Нека бъдем приятели“. Добре, но когато детето направи някоя беля, какво става? Не само че родителя излиза от ролята на приятел, но и става следовател, започва да разследва престъплението и естествено, че разследването е успешно и въодушевен от успеха си като следовател, родителят се повишава в длъжност прокурор и започваш да обвинява… обаче и това не ти стига и родителя става съдия! Съдията наказва „три дни без интернет“ или „три дни няма да излизаш“, което в съзнанието на детето звучи само по един начин: „Егати приятеля!“ и това води до край със споделянето, доверието… Докато един родител си запази идеята , „аз съм родител, ти си дете“, нещата си се случват по-различно.

Защото има респект?

Не, защото това е реалност. Има реалност на отношенията, няма двусмислица в тях. Ще го обясня така: Един родител има 100 единици компетентност, а детето да речем 20. Ако родителя стои отгоре, вика и чака детето да стигне при него и нищо няма да постигне, най-много да го набие. За да може да се случи нещо, родителят трябва да слезе с нивото си на компетентност до него, да му подаде ръка и да започне да го тегли и да му повишаваш нивото. Това е родителството на практиката. Няма как да стоиш отгоре и да казваш „прави това, прави онова“, „защото така“, „няма да ходиш на кино“, „защото аз съм ти родител и докато съм ти родител така ще бъде“, „защото те издържам и така ще бъде“. Необходимо е, дори когато забраняваш да слезеш до нивото на детето, за да може да бъде разбрана забраната.

А възможно ли е детето винаги да разбере онова, което му казваме?

Невъзможно е винаги да ги разберат, защото няма „винаги“, но в повечето случаи разбират. В общуването има две златни правила: Не е важно това, което аз ти казвам, а това, което ти разбираш и второто е, че за това, което разбираш ти съм отговорен аз. Ако стигна до „Ти не разбираш“, значи не съм успял да ти го обясня.

–––––––––-

Може да се свържете за консултации с Цанко Цанков, детски психолог на тел. 0888 49 85 47

––––––––––

Още по темата

В данните от проучването от миналата година на Българска мрежа за децата става ясно,  че отговорилите възприемат като по-травмиращи и по-срамни „възпитателните“ методи, причиняващи емоционални щети на децата – обиди, постоянно крещене, омаловажаване и подценяване. Това, заедно с обществената неприемливост, е една от причините подобни практики да се прилагат по-често вкъщи, отколкото на обществени места. „Напрегнатото ежедневие, дефицитът на време и на адекватна помощ са предпоставки за неразбиране на причините за нежелано поведение на децата, а оттам – и за неадекватна родителска реакция спрямо това поведение. Около 2/3 (67%) от родителите съобщават за системни проблеми със своите деца, а 89% споделят, че са имали някога проблем. В същото време, едва 30% от родителите са търсили информация във връзка с проблем с дете“, се казва също в изследването.

В общуването родител-дете тези ситуации на конфликт и наказания са трудните моменти, за които повечето хора се опитват да забравят – те не присъстват в семейните албуми, но са в спомените, дори когато са минали години. 

Децата, които са удряни, разтърсвани или шамаросвани е по-вероятно да имат проблеми с психиката. В педиатрично изследване било открито, че физическото насилие увеличава риска от психични разстройства. 

  • Рискът от разстройства на настроението, включително депресия и мания е 1.5 пъти по-висок в сравнение с хората, които не са били шамаросвани.
  • Рискът от депресия е 1.4%, толкова е и от тревожни разстройства.
  • Хората, които са били физически наказвани са с 1.6 по-голям риск от злоупотреба с алкохол и 1.5 с наркотици.

 

 

 

 

 

Снимки: Pixabay, личен архив

 

 

 

 

 

 

 

 

.

.

Емпатията в родителството

Винаги когато казвате: „Знам как се чувстваш“ или „Изглежда, си имал лош ден“, вие проявявате емпатия. Винаги когато надмогнете собствените си чувства, за да погледнете през очите на детето си, това е емпатия. Звучи простичко, нали? Защо тогава емпатията е толкова мощно оръжие? Представете си емпатията като огледало, което държите срещу детето си. Вашето приемане и разбиране на това, което то чувства, му помага да признае и приеме своите емоции. Това помага на чувствата да намалят интензитета си и да започнат да изчезват. Не е нужно да действаме под влияние на емоциите си, нито дори да ги харесваме, просто трябва да признаем, че ги има, за да се освободим от тях.

Това, че приемате емоциите му, учи детето ви, че неговият емоционален живот не е опасен, не е срамен, а всъщност е универсален и управляем. Всеки се е чувствал така; дори има име за това! То се чувства разбрано и прието. Научава, че не му се налага да се справя само със сблъсъка си с тези силни емоции.

КАКВО НЕ Е ЕМПАТИЯТА

  • Снизходителност. Вие можете (и би трябвало) да налагате ограничения. Тайната е в това да покажете, че виждате колко нещастно е детето ви от тези ограничения. Важно е за него да можете да понесете разочарованието му и гнева му към вас, както и всички други негови емоции.
  • Да решите проблема. Идеята е да му помогнете да преодолее тези чувства на разочарование, за да може само да започне да търси решения, а не вие да му решите проблема. Когато покаже чувствата си към нещо, трябва да слушате и да покажете, че разбирате, а не да натрапвате решения. Това означава, че ще трябва да овладеете собственото си притеснение от проблема (като дишате дълбоко, за да преодолеете тревогата, и се въздържате от каквито и да са действия).
  • Да се съгласявате. Да приемете чувствата му и да ги отразите не означава, че сте съгласни с тях или ги подкрепяте. Трябва да му покажете, че го разбирате, нито повече, нито по-малко. Ако някога сте срещали разбиране, значи знаете какъв невероятен дар е това.
  • Да проучвате. Да попитате: „Кажи ми как се чувстваш“ не е емпатия. Емпатия е да приемете това, което ви показва, че чувства, а не да човъркате в раната.
  • Да анализирате. „Мисля, че си ядосан, защото ревнуваш, че сестра ти има рожден ден.“ Емпатия означава да приемаш и разбираш това, което другият ти показва, а не да го караш да изпитва неудобство, като дълбаеш в психиката му, дори и да си прав. Едно простичко „Изглеждаш много кисел днес, миличък“ би му било от помощ с това, че показвате, че сте забелязали. Дори не са нужни думи, особено когато децата са по-големи, защото назоваването на чувствата често кара хората да смятат, че ги анализират или съдят. Просто едно „Хм…“ или „Еха!“, или „Съжалявам!“, казано топло и със състрадание, помага детето ви да се почувства разбрано.
  • Да драматизирате. Нагодете реакцията си спрямо настроението му. Това, че е паднал духом, защото футболният му отбор е загубил мача, не заслужава вашата реакция да е такава, сякаш някой е умрял.
  • Да оспорвате чувството. Това само оборва детето ви и го кара да смята, че е грешно да изпитва това чувство. А също така измества емоцията от съзнателната мисъл и така то носи със себе си отрицателно чувство, което е готово да излезе на повърхността и при най-малката провокация.
  • Да се опитвате да го разведрите. Вие, разбира се, трябва да му помогнете да преодолее неудобните чувства, но не бива да му изпращате посланието, че трябва да избяга от тях. Почувства ли се сигурно да забележи, приеме и изрази емоцията пред себе си или пред вас, тези чувства съвсем естествено ще се изпарят. Тогава то ще се почувства готово да се „разведри“, като смени обстановката или темата. Така ще сте му показали, че всичко в него е приемливо, включително и неудобните му чувства.

КАКВО Е ЕМПАТИЯТА

  • Да изслушваш и да приемаш, без да налагаш решения. Не е нужно да решавате каквото и да било. Не е нужно да сте съгласни с възгледите му. Трябва да приемете, че детето ви има право на тези чувства. Не го приемайте лично.
  • Да отразявате, приемате и разсъждавате. Толкова си ядосан на брат си“ или Еха! Виж къде чак си се качил!, или Май се тревожиш за това, че отиваш на гости с преспиване.
  • Да уважавате разумните граници. Фактът, че проявявате емпатия, не означава, че трябва да е за сметка на вашето състояние. Сърдечното ви отношение показва разбиране, че детето ви смята, че е дошъл краят на света, но едновременно с това вашата способност да останете емоционално стабилни му дава увереност, че има светлина в края на тунела.

Емпатията е нещо повече от база за емоционалната интелигентност; тя е в основата на ефективното родителство. Защо? Защото това е жизненоважно за способността ви да разбирате детето си и да се свързвате с него. Защото ще ви предпази да не прехвърляте върху детето си всички проблеми от своето детство. И защото без нея детето ви просто няма да почувства любовта ви, без значение колко го обичате.

Когато един родител поднася дара на емпатията на страдащото си дете, тази дълбока връзка променя всичко. Емпатията засилва връзката във взаимоотношенията. Емпатията помага на детето да се почувства разбрано и да усети, че не е само с болката и страданието. Емпатията лекува. И когато изпита емпатия, детето научава за най-съкровените начини, по които хората се свързват помежду си, и получава добра основа за всички свои бъдещи отношения.

Как децата се научават на емпатия? Това става по естествен път, като част от правилното емоционално развитие, стига децата да получават емпатично отношение от тези, които се грижат за тях. Ето защо отглеждането на дете чрез емпатия е двоен дар за него: освен че емпатията ви му помага да управлява емоциите си, получавайки вашата емпатия, то ще се научи да проявява емпатия към другите. Проявата на емпатия е и дар за самите вас, защото децата, към които се отнасят с емпатия, приемат насоките на родителите си с по-голяма готовност. Превод: Тя прави това да си родител много по-лесно!

––––––––-
Текстът е откъс от книгата „Спокойни родители – щастливи деца“ на д-р Лора Маркам (Изток-Запад, 272 с., 16 лв). Тя е клиничен психолог и майка. Подходът й е основан на най-новите изследвания в областта на развитието на мозъка и на клиничен опит в работата й с родители. Според д-р Маркам изграждането на емоционална връзка с детето ви ще доведе до истинска и трайна промяна в поведението му. Когато създадете отношения на близост и доверие, ще отпадне нуждата от заплахи, натякване, молби, подкупи или наказания.

Този забележителен наръчник ще помогне на родителите да вникнат по-добре в собствените си емоции и да ги държат под контрол. Само ако останат спокойни, те ще съумеят да реагират конструктивно на детското поведение. Налагането на разумни граници, използването на емпатия и ясна комуникация ще помогнат на родителите да отгледат самодисциплинирани деца. В книгата са дадени примери как да се действа в различни ситуации, както и решения и тактики, приложими за деца от най-ранна възраст до прогимназията.

Ако сте изморени от борбите за надмощие, емоционалните сривове и търсене на подходящите „наказания“, тази книга е за вас. Тук ще откриете необходимите практически средства, за да трансформирате родителския си подход по един позитивен, доказал ефективността си начин.

 

 

Детето, тялото му, социалните стандарти и всичко останало

Две опасни тенденции в едно и също време – все повече деца с проблеми с теглото, ръстът на затлъстяване расте навсякъде с по-големи темпове от очакваното (последно новини от Шотландия) – и все повече деца в предучилищна възраст не харесват телата си. Момичета на 3 вече правят връзки като красиво=слабо и дебело=грозно.

Какъв е проблемът? Децата, които изпитват съмнение към тялото си – и своето приемане на същото това тяло, което ще използват цял живот – и детството е само период от него – много по-често стават уязвими от депресивни симптоми и епизоди, както и от диагностицирането в по-зряла възраст на клинична депресия – и естествено – на хранителни разстройства от цялата гама. Тялото е първата крепост на нашето самочувствие. Родителите днес са изправени пред голямата дилема как да се отнасят с детето си, ако е с наднормено тегло и как да го мотивират. И преди съм писала, че обидите изобщо не следва да фигурират в списъка. Изобщо коментарите „колко и какво ядеш“ радко имат добър ефект, ако не са съпроводени с личен пример и разбиране на периода на развитие на детето – ако се съмнявате дали е качване на теглото в етап пред ново скачане със сантиметрите нагоре – говорете с педиатъра.  Същото важи и за твърде слабите деца, наричани галено „щеки“, „кльощи“ и т.н.

В един идеален свят в родината, би било прекрасно ако идващите 100-150 години хората се избавят от навика да коментират външния вид на другите и да използват обидите към формата и размерите на околните – независимо от възрастта, независимо от това дали е публична личност или не, независимо дали е мъж или жена. Според мен е проява на безпомощност в аргументите да уязвяваш с обиди като „свиня“ или „слаботелесен“.

Това е началото на един голям разговор за тялото и социалното му приемане, за това какво е красота и за света в момента, в който има абсолютни стойности на красотата като тънка талия, пухкави устни – а правилният ъгъл за селфи се овладява още преди четвърти клас – умение, ефирно и мимолетно като няколко лайка повече.

Ако си мислите, че само децата извън средното са засегнати – не е така. Колкото по-често акцентираме върху външния вид за оценка на детето си, толкова повече засилваме неувереността му, че ако не изглежда добре „никой няма да ме харесва“ – а одобрението е базова човешка потребност. Затова редувайте комплиментите към децата си – няма нужда да са „принцеси“ тези момичета! Никой не казва на детето си „ти си страхотен учен!“. Редувайте поне похвалите, като нека тези, които са свързани с постижения и умения да надвишават многократно тези за външен вид.

Но ако детето наистина е пълно, какво да правите? Преценете риска от училищен тормоз. Той едва ли някога ще спре, но може да го направите по-лек. Първо като вие не участвате в него, т.е. не се съгласявате с него – като и вие повтаряте на детето, че е дебело и като не отивате ядосани при класната (от което детето се притеснява най-много). Реално това двете най-често използвани стратегии на родителите, които така получават депресирано и отчуждено дете, което отказва да общува по тези болни теми.

Тихично ще ви подскажа две неща, които може да правите и да не намесвате горкото дете – първо отидете да се видите с детски психолог – защото сертификати за гледане на деца няма и всеки прави грешки. Второ, променете начина на хранене вкъщи. Преминете на по-малък размер чинии семейно, но оставете детето да си досипва, ако не се е нахранило. Така ще го научите да следи кога се е нахранило (изяждам си всичко не е точната мярка). Намаляването на времето пред екраните (таблети, телефони и телевизор) също има добър ефект, особено ако и вие решите да направите мини-семейни състезания, вкл и настолни игри и боричкания, но и дартс, но и кой колко коремни преси може да направи и т.н., и т.н. Едно от известните правила е, че детето има нужда от поне 60 минути физическа активност дневно, за да бъде здраво. Достъпът до нездравословна храна също е сериозен проблем – знам, че много родители избират да държат джънк „за да свиква детето на изкушенията“, но това рядко има желания ефект. Далече чипса от очите, далеч от сърцето (поне вкъщи).

Обидите, на което едно пълно дете е подложено могат сериозно да застрашат психичното му – а от там и физическото здраве. Двете си вървят заедно

Прочетете заедно няколко книги за храненето и гответе заедно – препоръчвам книгата на София Йотова „Вкусно с усмивка“ като начало – и „Войната с храната“, за да не допускате грешките описани там.

 

Помага ли отделянето на бебето в отделно легло за неговата независимост?

Днешното (2018) родителство често се лашка в крайности, търсейки най-доброто за децата и спрямо възрастта на майките и бащите често можете да отгатнете как самите те са били отглеждани и/или книгите, които са чели. Така едновременно има хора, които са абсолютно убедени, че бебета трябва да спят залепени за майките си (и най-вече гърдите им) и бебета, които от изписването от родилния дом са в самостоятелни стаи. Педиатри и психолози понякога също са на различни мнения по този въпрос. Неприятно и за двете страни ще отбележа, че самото бебе задава с темперамента си (хората се раждаме с такъв), какво е най-добро за него. Откъде накъде ще се съобразявате с него, а не с лекаря или някоя дебела книга?! Добър въпрос. Да се съобразяваш с някой е част от емпатията и обичта, мисля си аз, но има и други отговори вероятно.

Двете противоположни тези са, че

1. бебето до мама е най-естественото нещо на света

и

2. спането в леглото на родителите носи рискове (главно задушаване и синдрома на внезапната смърт).

Всички стари култури – и то не само заради недостиг на пространство и проблеми със сигурността (хм, тигри и подобни) бебетата са били непрекъснато с майките си от раждане до прохождане и след това. „Под игото“ и всякакви книги „от едно време“ разказват за одаята, където спят по ред на номерата един до друг, но няма да изпадам в умиление. Такива са били времената, така са живели.  С възможностите за отопление и появата на идеята за „лично пространство“, хората са започнали да имат отделни легла, стаи – и съответно „самостоятелността“ на бебето става много важна теория.

Бебетата и къде да спят

Има бебета, които от ден 1 спят спокойно сами и други, които търсят да се гушкат непрекъснато. Дали да „възпитавате“ в самостоятелност вторите? В твърде много книги и сайтове спането с бебето е отричано и заради това изследванията показват едно – хората ужасно много лъжат по въпроса. Често пъти майките са твърде изморени да стават по десетина-20 пъти на нощ и просто се примиряват и оставят бебето в леглото. Едно кърмено бебе още по-често спи/или се храни в леглото до мама. В този материал, публикуван от д-р Едмън Джойс, антрополог, в сайта Невроантропология, е полят обилно от факти защо да останете в едно легло с бебето през нощта.

ВАЖНО:

Авторът прави разлика между различните типове спане и обръща внимание на това, че спането на диван заедно е много по-опасно от това в легло заради възможностите за падане и задушаване на бебето във възглавниците на меката мебел. Американската педиатрична асоциация прави разлика между спане с бебето в едно легло и в една стая, като препоръчва спане в една стая с цел по-добро общо (психическо и физическо) здраве на бебето, но не и в едно легло – мнението, към която се придържа автора. Препоръките на асоциацията по въпроса за синдрома на внезапната детска смърт са – спане по гръб, избягване на твърде меки матраци и твърде голямо затопляне на бебето. В същото време те обръщат внимание на нуждата от телесен сензитивен контакт – кожа до кожа или тяло до тяло. Общуването кожа до кожа е важно не само за децата, но и за майките също и според СЗО.

Пушещи и пиещи родители са опасност сами по себе си заради дъха в първия случай, а във втория случай, заради опасността при опиянение да задушат неволно бебето

Основните му опорни точки са, че спането с бебе е културна норма в много общества, например Япония, където нивата на смъртност в най-малката група са най-ниски; кърменето е по-лесно, поради което може да продължи и по-дълго. Бебетата на кърма се хранят по-често от тези на адаптирано мляко заради специфичния състав на майчиното мляко, пише той. То е по-ниско калорично заради недоразвитите в ранна възраст стомахчета на децата. Но ако това е биологичната причина, има и психологична страна – близостта – тази, започнала в утробата, следва логично продължение след това – в гушкането и докосването, миризмата и топлината на родителската прегръдка, което успокоява – и влияе на бебешкото дишане, телесната температура, приема на калории, хормоните на стреса (да, бебетата също имат стрес – стрес, че мама я няма например), имунитета…  Бебетата се раждат недоразвити в определена степен, за разлика от много други същества – например те имат само 25% от мозъка, който и тепърва, точно в контакта с грижеща се личност, той се развива най-добре.

Един друг материал, в Development Science, разглежда съня заедно под същия ъгъл, казвайки нещо съществено важно, „плачът при бебетата не е лошо поведение, което трябва да бъде поправено; то е психологически сигнал, че нещо не е наред. Децата, които са взимани, когато плачат, научават, че нуждите им ще бъдат посрещнати и в дългосрочен план плачат по-малко. От друга страна, когато бебешкият плач е константно игнориран, то може само да научи, че системата му за сигнализиране е неефективна, като по този начин се подкопава развиващото се усещане за самостоятелно справяне“. Последната част може да звучи парадоксално, заради което ще си позволя да я тълкувам – точно чрез отговарянето на нуждите на детето, то се научава, че може да се справя само – „правя нещо“ – „решавам си проблема“. Обратното – „нека плаче“ го кара да разбере, че е безпомощно, че няма никой, че каквото и да направи, е трудно, сложно, страшно, и точно тук идва дълбоко усещане за тревожност, което много хора изпитват във всякакви ситуации и не могат да си обяснят от къде е и защо е толкова силно.  Бебетата не се разглезват от гушкане. Който ви го е казал или където и да сте го прочели, не е прав.

Къде отива самостоятелността на детето?!

За каква самостоятелност говорим през първите две години на детето? Да отиде да се запише само в университет?! Или да пресече на червено с 200 км/ч?! Или да вземе решение само за цвета на ританките си, което вие няма да одобрите?! Бебето не би могло да просъществува без вас през първите месеци от живота си, а през първите години, разчита изключително на вас, за да  просъществува физически и – и на емоционална подкрепа от ваша страна, която, ако не давате, хм, се справяте не чак толкова добре, колкото си мислите с родителството.

За самостоятелността може би най-точното е – всяко нещо с времето си. Окажете сега подкрепа, за да се стигне до онзи очакват и страшен момент, когато детето само ще поиска да бъде самостоятелно – а вие ще сте готови да му го разрешите (порастването е и от двете страни).

Стоп, стоп, стоп! Далеч не застъпвам теза, че трябва да останете завинаги в едно легло, но като начало е идея, която струва да обмислите, ако сте готови за нея и пристъпвате без страх – и като направите опит на 6тия месец след раждането, след втората и между 3-4 годишна възраст – с увеличаваща се настоятелност – да насочвате с любов и твърдост детето към негова стая.

В пост другата седмица ще стане дума за онзи деликатен момент, в който децата остават в леглото на родителите си и понякога не излитат от гнездото, където удобството започва да става компромис за  всички и най-вече за проблемите, които следват от едно продължително оставане в леглото на родителя.

Още по темата

Как спят деца и възрастни по света, материал на CNN

 

 

 

 

 

 

 

Снимка: Pexels

„Дигитална диета“ за децата

Британското здравеопазване започна кампания за „дигитална диета“ на децата, като причините за това са описани така „нито един от нас като родители не би искал детето му да яде джънк фуд през цялото време – двоен чийзбургер, чипс, всеки ден, всяко хранене и поради тази причина не искаме това да се случва и с времето в интернет на децата ни“, каза Ан Лонгфийлд, комисар по въпросите за децата във Великобритания. „Когато телефоните, социалните медии и игрите ни правят тревожни, стресирани или нямаме контрол, това означава, че не успяваме да балансираме. С диета това се постига. Същото е със социалните медии“.

Причината за кампанията, която започна е базирана на изследване, че децата във всички възрастови групи прекарват все по-големи периоди онлайн, като тези между 5 и 15 години прекарват около 15 часа в интернет. Никой не говори за абсолютен лимит колко време децата може да са онлайн, но кампанията се казва „дигитално пет-на-ден“ (“digital five-a-day”) , като целта е не да убеди родителите да изключват рутера вкъщи, а да се стимулират повече занимания онлайн, които водят до знания, отколкото такива, които са само постване на снимки и емоджита.

Но какъв е проблемът?

Нали е толкова добре всички да сме хай-тек, старт-ъп, ай-ти и бла-бла? Едната страна е, че с престоя си в социалните медии децата категорично губят своето присъствие в това, което наричаме „реален живот“. Когато самата мисъл за това, че може да не са онлайн, ги изнервя е белег началото на проблем.

Наскоро дискутирахме в Медиите он еър, предаването на Доника Ризова по България он Еър с Даниел Киряков този въпрос, само че за възрастните (към предаването) и оставам със смесени чувства към темата. От една страна е собственото ми полезно-гузно удоволствие от екрана на телефона и информацията чрез него (а и работа, все пак), а от друга е убеждението ми, че трябва да има някаква граница на цялото това нещо и че чрез личен пример трябва да се дава идея на децата кога и как е времето на технологиите и светът зад екрана.

Психичното здраве е един от трите компонента на здравето.  А терминът „здраве”, дефиниран от Световната здравна организация е пълното физическо, психическо и социално благополучие, а не само отсъствие на болест. СЗО допълва темата с термина „промоция на здраве“, който описва процеса, при който „хората получават възможност да увеличат контрола върху своето здраве чрез повишаване на личната и обществената отговорност, а промоцията на психично здраве е саморегулиращото се здравно поведение с цел по-добро качество на живот, позитивно психично здраве и съхраняване на личността“. За съжаление данните сочат, че прекаления престой в екрана води до стрес, тревожност и депресия, а за грижата на психичното здраве – и тук моля никой да не се възприема за „луд“, а за човек, на когото му е трудно – и затова вместо психично здраве ще използвам „ментално благополучие“. Смисълът на този термин е, че можем да се опитваме да водим по-щастлив, по-позитивен живот и така да получим повече от него. По думите на Сара Стюърт-Браун, професор по обществено здраве в Университета Уоруик „да се чувстгваш щастлив е част от менталното благополучие. Но далеч не е цялото. Тук са също чувството за удовлетворение, удоволствие, увереност и усещането за принадлежност/свързаност със света, както и самочувствието и самоувереността“. Да си в добро ментално благополучие не излючва тежките моменти, но включва лични механизми за преодоляването им по-адекватно, отколкото когато човек не се грижи за себе си.

В петте основни начини за поддържане на ментално благополучие се включват

  • Комуникацията – общуваването с хората около вас: семейство, приятели, колеги и съседи.
  • Физическа активност – не е задължително фитнес. Може да е разходка или колело. Нещо.
  • Учене – не десета магистратура, а нещо ново, приемете го като развитие на умение, като да става по-широк хоризонта ви. Един елементарен пример, който обичам в живота си. Когато попадна на улица, чието име нищо не ми говори, като Захари Круша, проверявам кой е той. Или дума, която не знам, но я прочета. Така започнах да използвам „паноптикум“, толкова ми хареса, когато я чух, като шоколад с мехурчета е.
  • Давайте на другите – усмивки, поздрави като „добър ден“ и предимство на пътя.
  • Опитайте се да бъдете тук и сега (модерната дума е Mindful) – осъзнавайте настоящия момент, мислите, чувствата, тялото и света около себе си.

Но да се върнем на децата и големите екрани в ръцете им.

Преяждането с информация 

Технологиите започват да оформят живота на децата и тъй като това е първото поколение, което е толкова навътре, наблюдението е все по-сериозно, защото социалните медии създават хора, чието общуване онлайн е естествено колкото и говоренето. Това обаче е свързано и с онези неща, които понякога забравяме като онлайн тормоза и други рискове. Сред тях е все по-големия риск от „нехаресване на тялото“, проблеми със съня, усещането за самота, тревожност и депресия. Това е в частност проблем с момичетата.

Рецепта няма. Засега са повече въпроси. Темата предстои и имам усещането, че още много имам да пиша по въпроса, търсейки отговора и за собствените си деца.

 

 

 

 

Какво да правите, когато малкото ви дете ви каже „не те обичам“

“Родителите трябва да знаят, че каквото и да правят, давайки най-доброто от себе си, те винаги ще правят грешки в очите на децата. Дори най-любящият родител в даден момент може да стане причина за някакво страдание у детето. Ако то тогава заяви: „Не те обичам“, отговаряме: „Това няма никакво значение – ти не си се родил, за да ме обичаш.“ На шест-седемгодишна възраст вече е късно да критикуваш родителите си. Те сигурно често слушат упреци от страна на детето, но в повечето случаи това не би трябвало да промени тяхното поведение, защото имат задачата не да му се харесат, а да го възпитават.

Ако с израстването детето продължава да се стреми непременно да угоди на родителите си и смята, че те винаги са прави и справедливи, такова дете е в лошо здравословно състояние. Колкото по-способно е да показва враждебност, примесена или редуваща се с обич към своите родители, толкова по-добро е неговото душевно състояние. Това показва, че в отношението му към родителя е преодоляна инцестната връзка и пълната зависимост.”

Цитат от книгата на Франсоаз Долто, „Основни етапи на детството“

Франсоаз Долто е френска психоаналитичка, а конкретно тази книга, която е сборник от статии, публикувани основно през 40те и 50те години, продължава да е актуална – и полезна

детството е ужасно трудно – и е добре да не го забравяте, когато порастнете

децаСрещам се с много тийнеджъри (хранителните разстройства често се отключват в този период), така и с възрастни. Възрастни, колко да са възрастни. Като се замисля – достатъчно, за да се определят като такива. Един от преподавателите ми (велик мъж около 70те) твърдеше, че тялото му е сгрешило и е доста по-млад, просто бръчките му са много. Дали сме деца или възрастни? Или като в будистката главоблъсканица: „Пеперуди, които сънуват, че са хора или хора, които сънуват, че са пеперуди“?

Когато аз бях дете, така се случи, че в една ведомствена почивна станция семейството ми беше разпределено да седне на маса за обяд и вечеря заедно с акад. Петър Динеков – такива бяха времената! Майка ми почти не хапна цяла смяна от 10 дни от притеснение! Един от дните беше навалял пухкав сняг и академика много мило ме помоли да изляза с него на разходка. Когато бяхме навън в парка на станцията, милият възрастен господин ме помоли да го замерям със снежни топки, защото от години никой не смеел да го прави, а на него му липсвало толкова много! Дали сме възрастни или деца в телата на възрастни?  

От цялото си животонаблюдение съм склонна да мисля, че си оставаме деца – малко по-високи, малко повече килограми понякога, с шофьорски книжки и данък общ доход, но зрънцето е едно и също. Обаче в един момент (бившите) деца се превръщат в родители и понякога някои сменят чипа по отношение на света. Превръщат се във възрастни. Както каза една приятелка с недоумение наскоро за една родителска среща наскоро: „Другите родители се оплакват, че момчетата удрят силно момичетата на народна топка, представяш ли си?“. Да беше само това!

Големите все едно се забравят колко гадно може да бъдеш дете. Нееее, не е толкова лесно да ходиш само на училище или детска и „да нямаш никакви задължения“. Хора, май сте забравили колко народ и какви отношения може да има в един клас и как може да ти изпият мозъка. Да не говорим за косинуса и преразказите с елементи на разсъждение. Наистина ли ви беше толкова приятно? Колко безпомощен можеш да си, колко да ти се иска да не ходиш на училище или колко да е трудно по математика/български/физик. Как имаш право на чувства и как това не са „детски работи“, а „въпрос на чест, а не на игра“? Струва ми се, че ако проявяваме, като възрастни (бивши деца) повече разбиране към малките, може да не са толкова дисциплинирани и дресирани, но със сигурност по-щастливи с нас – като родители. О, не! Не адвокатствам на мега либералния модел („Как отглеждаме неблагодарници“), но предполагам една част от вас биха се съгласили, че като деца са си мечтали да не им мърморят за всякакви глупости, както и да чуват повече добри думи за себе си. Като „поне веднъж да ми бяха казали, че се справям добре“ или „Така и не ми показаха, че ме обичат“. Детството започва от момента, в който някой разбира, че ще има дете – и напоследък пренаталната психология започва да търси отговори в живота на възрастните там, където е-хе сте само „в проект“. Някъде до около 7 години, по мое впечатление, към децата много хора се отнасят, като към кученца „те нищо не разбират“. Не го вярвам. Децата разбират много неща. Две доказателства. Първо. Била съм дете. Второ. Обичам да говоря с деца. Сетих се и трето. Говоря с деца (настоящи възрастни).

Преди време на един мой пост за 25те фрази, които да казваме на децата си, беше коментирано, че това са „повече думи за гаджета, отколкото за деца“. Не съм съгласна – ако днес децата не чуят от нас окуражителни думи, как ще могат да си ги казват, когато са възрастни (бивши деца), когато са сами и имат нужда точно и единствено само от това – да направят само едната крачка повече, която да ги спаси?

Не искаме ли понякога твърде много от някой на 5, 6, 7 или 12 години? Не си ли вярваме твърде много, че днешните деца са „по-различни“ и че „така се става човек“. При детския зъболекар миналата седмица едно момченце (видимо 6) се похвали на баща си, че се е държало смело само в кабинета – да се ходи при дентален лекар не е в топ 100 на преживявания на когото и да било – а бащата използва случая, за да му каже назидателно, че „иска още дела, не думи“. Ъх. Едно просто „Браво“ щеше да е повече на място, може би.

Децата имат нужда от одобрение. От признаване на правото им да се страхуват, да казват „не“, да казват „да“ и изобщо да изграждат целия спектър от емоционална мускулатура, която да ги изведе по трудния път към зрелостта. А тя… тази зрелост не може да мине лесно. Ако емоционалната мускулатура я няма да поддържа процеса – ами ще се справят – но… не може ли по по-лесния начин?! За едно приятелско дете питам.

Представете си, че всичко, което днес познавате, сте го преживели някога за пръв път – разочарованията, разбито сърце, ужас, страх, любов и какво ли не – за пръв път се е случило в детството. Да, да си дете не е никак лесно, по мое мнение. Затова и хората, когато си махнат сериозните лица, остават… деца.

Всеки има право да има своите спомени и има такива щастливци, които са с перфектни ранни години, но дори и тогава детството си остава труден период. Дори децата от стабилни семейства имат своите трудни моменти – а тези, които са с родители, минали през раздяла; отгледани от баба и дядо; родител с проблем (алкохолизъм например) или с големи промени в средата – още повече. Децата са деца, те нямат погледа на възрастен към ситуациите в детството, и травмите им остават запечатани в душите им…

Какво е продължението? Не знам. Всеки пише своето продължение. Но се надявам да сте се замислили за това дали се държите така, както си обещавахте, че ще правите, когато бяхте деца. Само това.

 

танц за детето в теб

Музиката е на френския композитор Александър Деспла, автор на музика към много популярни филми като Необикновеният случай на Бенджамин Бътън, Здрач, Кралицата и т.н., а това изпълнение на композицията му Огледалото (за филма Момичето от Дания) от  танцьорите Джей Ти и неговия треньор Робърт в шоуто So You Think You Can Dance е от тези, които оставят спомен. Както справедливо отбелязва един автор: дали това е съня на един мъж, че е отново момче или съня на едно момче, че е голям мъж? Каквато и да е вашата интерпретация, танцът е красив и те кара да се замислиш…

 

 

„Когато ми се роди син…“

„Когато ми се роди син, ще направя всичко наопаки. От третата му година ще му казвам: „Миличък! Ти не си длъжен да ставаш инжинер. Никой не те кара да ставаш и юрист. Не е важно какъв ще станеш, когато порастнеш. Искаш ли да бъдеш патоанатом? Добре! Футболен коментатор! Заповядай! Клоун в търговски център? Отличен избор!“.

И когато той стане на 30 и дойде при мен, този потен, оплешивяващ клоун с протекъл грим на петна по лицето и ми каже: „Мамо! Аз съм на 30 години! Аз съм клоун в търговски център! Ти такъв живот ли искаше за мен? Какво си мислеше, мамо, когато ми говореше, че висшето образование не е задължително? Какво искаше, мамо, когато ми разрешаваше вместо с математика, да излизам с тайфата?“.

А аз ще отговоря: „Миличък, но аз следвах твоите желания, не исках да те притискам! Ти не обичаше математиката, ти обичаше да си играеш с по-малки деца“. А той ще ми каже: „Не знаех докъде ще ме отведе това, бях дете, а ти – ти ми провали живота“ – и ще размаже с мръсен ръкав грима по лицето си. И тогава ще стана, ще го погледна и ще му кажа: „Значи така. В света има два типа хора: едни живеят, а другите си търсят виновни. И, ако не си разбрал това, значи си идиот“.

Той ще каже „ах“ и ще припадне. След това ще ходи на психотерапия примерно пет години.

Или… не така.

Когато ми се роди син, ще направя всичко наопаки. От тригодишна възраст ще му казвам: „Не бъди идиот, Влади, мисли за бъдещето. Учи математика, Влади, ако не искаш цял живот да не свързваш двата края.

И когато той стане на 30 и дойде при мен, този потен, оплешивяващ програмист с дълбоки бръчки на лицето и каже: „Мамо! Аз съм на тридесет. Работя в Гугъл. Работя двадесет часа на ден, мамо. Нямам семейство. Какво си мислеше, мамо, когато ми говореше, че хубавата работа ще ме направи щастлив? Какво целеше, мамо, когато ме заставяше да уча математика?“.

А аз ще му кажа: „Миличък, то аз исках ти да получиш добро образование! Исках ти да имаш всички възможности, детето ми“.  А той ще отговори: „За какво по дяволите ми са тези възможности, ако аз съм нещастен, мамо? Гледам клоуните в търговския център и им завиждам, мамо – те са щастливи. Можех да бъда на тяхно място, но ти ми провали живота“— и ще разтърка с ръце очите си. И тогава аз ще стана, ще го погледна внимателно и ще му кажа: „Значи така. В света има два типа хора: едните живеят, а другите през цялото време се оплакват. И ако не си разбрал това, значи си идиот“.

Той ще каже „ах“ и ще припадне. След това ще ходи на психотерапия примерно пет години.

Или по-различно.

Когато ми се роди син, ще направя всичко наопаки. От тригодишна възраст ще му казвам: „Аз не съм тук, за да ти казвам нещо. Аз съм тук, за да те обичам. Отиди при баща си, миличък, попитай него, не искам да бъда отново крайна“.

И когато той стане на 30 и дойде при мен, този потен, оплешивяващ режисьор с дълбоки руски очи, пълни със сълзи и ми каже: „Мамо! Аз към на тридесет години. Вече тридесет години се опитвам да те накарам да ми обърнеш внимание, мамо. Посветих ти десет филма и пет спектакъла. Написах книга за теб, мамо. На мен ми се струва, че ти е безразлично. Защо никога не си казвала мнението си? Защо винаги ме отпращаше при тате?“.

А аз ще му кажа: „Миличък, но аз не исках нищо да решавам вместо теб! Просто те обичах, а за съветите си имаш баща“. А той ще отговори: „За какво по дяволите са ми неговите съвети, когато аз питах теб, мамо? Цял живот се стремя към твоето внимание, мамо. Объркваш ме, мамо. Готов съм да ти дам всичко, стига да разбера, че мислиш за мен. Със своето мълчание, със своята отдалеченост, ти – ти ми провали живота“ – и театрално ще сложи ръка на челото си. И тогава аз ще стана, ще го погледна внимателно и ще кажа: „Значи така. В света има два типа хора: едните живеят, а другите през цялото време чакат. И, ако не си разбрал това, значи си идиот“.

Той ще каже „ах“ и ще припадне. След това ще ходи на психотерапия примерно пет години.

 

от Светлана Хмель, вижте оригиналния материал

 

 

 

Този текст е добра профилактика на нашия майчински перфекционизъм – стремежът да бъдем идеални майки! Отпуснете се! Както и да се стараем да бъдем добри майки… нашите деца винаги ще имат какво да разкажат на своя психотерапевт.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

….

Как мога да знам дали детето ми има хранително разстройство? (ОТКЪС ОТ КНИГА)

Публикувам с разрешение на издателството откъс от книгата „Родителски …

Мъжко/женско приемане на алкохола

Мъжете и жените определено трябва да имат равни права и задължения, …