„Това не е тема за деца“, притеснено казва моя близка, когато й казвам каква е доставката, която чакам.

Отскоро „Книга за смъртта“ на шведската авторка Пернила Сталфелт в каталога на издателство Точица и тези 28 страници попълват една огромна липса – тази на помощ на възрастните да говорят за смъртта с децата, без самите те да използват за опорни точки собствените си детски страхове.

Смело начинание е издаването на книгата на български, но надявам се повече хора да посегнат към нея, когато се чудят какво да кажат по темата на своите деца. Лично аз не си представям как я купувам и ей така си я четем за лека нощ, но определено, когато темата е на дневен ред за дете и родител не успява да намери думите да говори по нея – ще спести неудобството и тревожността на възрастния.

Около петгодишна възраст повечето деца започват да разсъждават двете големи теми на живота, ах тези малки философи! – секса и смъртта. Но ако днес има достатъчно, което да ви послужи и прочетете дори онлайн, както и много добри книги (включително и издадените още през 80те на български на Мари-Клод Моншо Истината за бебетата и Бебе на нулева възраст), то по втората тема мълчанието е оглушително  и вместо за щъркели се говори за звездички, дори на деца в училищна възраст.

Темата за смъртта често влиза през директни въпроси кой кога и как ще умре, които детето задава, например „Мамо, кога ще умреш“, „Аз кога ще умра“ и т.н. и индиректно през страхове, фобии, безсъние и сънища или в желанието винаги да останат малки (това е свързано с вярването им, че малките не умират). Тези, които не искат да говорят по темата, са възрастните, от желание да щадят съзнанието му и тяхната тревожност се отразява на детето като то решава да не ги безпокои по въпроса, заключвайки тревожността в себе си, но най-вече без да е получило успокоението на това да може да сподели мислите си. „Има убедителни доказателства, че децата откриват смъртта на ранна възраст, схващат, че животът в крайна сметка ще бъде унищожен, прилагат това познание към себе си в резултат на откритието изпитват силна тревожност. Основна задача на развитието е да се справят с тази тревожност и детето го прави по два основни начина: като променя вътрешния си субективен опит. Детето отрича неизбежността ни постоянството на смъртта. То създава мит за безсмъртието – или благодарно поглъща митовете, предложени от по-възрастните. Детето отрича и собствената си безпомощност пред присъствието на смъртта, като променя вътрешната реалност“, пише Ървин Ялом по тази тема.

Темата може да бъде провокирана и от смърт в семейството, на близък или дори на домашно животно или умрял червей в детската дори. Когато не говорим за нещо, оставаме във вакума на въображението си и това може да е галактическа самота, когато си дете.

В този момент „Книга за смъртта“ може да изиграе своята роля в демистифицирането на смъртта. В едно от малкото си интервюта авторката казва: „Мисля, че е забавно да пишем за важни неща, но по прост начин. Децата казват такива невероятни неща и рисуват толкова красиви рисунки и обичам да се изненадвам от детските перспективи и начини на мислене. Затова искам да работя с деца и да правя книги за деца. Животът става забавен и вълнуващ по този начин“. Пернила Сталфелт подхожда в темата директно, което само може да спечели едно дете: „Един ден си имаш дядо. На другия може повече да не го видиш. Тогава ти става страшно празно и тъжно“.

Такава остава книгата, откровена, до края – как точно протича погребение, какво се случва след смъртта според различните религии…и на много от възрастните може да им призлее от чувството за хумор и липса на почтителност, но ми се струва, че точно тази щипка типичен детски хумор я прави добра, защото  шегите на 5 плюс рядко са достойни за светски разговор и английския кралски двор, а тази специфика е уловена от авторката. Малко за нея – родена е през 1962 г. През 1997 г. тя получава най-важната шведска награда за илюстратори, наградата Елза Бесков, за първата си детска книга. „Книга за смъртта“ е била номинирана през 2001 г. за наградата на немската литература за младежи. Работи в Музея за модерно изкуство в Стокхолм.