В очакване на NYT да ми разрешат да преведа и синдикирам на целия текст на български на материала на Harvard Business Review That Discomfort That You’re Feeling is Grief  (но пък имам правото да дам линк в блога, писмено разрешение), публикувам този пост, в който разширявам темата за това усещане, което вероятно витае неназовано в мнозина.

 

Последната седмица го чух под една или друга изразна форма. Понякога в общото усещане; понякога хората, към които търсят контакт; понякога в решенията и техните мотиви; понякога в сънищата, то носи едно и също – тъга, която прилича на онази след като близък е починал.

Оплакванията са форма на нетърпение.
Скръбите са форма на търпение.
Робърт Фрост

 

Тъгата, която иначе наричаме траур, но тъй като сега е към нещо толкова ефимерно и неназовано като неперфектното ни настояще преди месец март 2020 е толкова трудно да бъде описана.

От март 2020 светът е различен.

Изолация, свят в стени, без краен срок и с много екзистенциални, но за повечето – финансови неизвестни. В тъмнината на тези неизвестни се крият страхове и без изобщо да се стремя към изчерпателност, а само да ги маркирам, ще напиша няколко –

финансовите трудности, но ще ги нарека с по-простата, но истинска дума бедност (национални кризи и катастрофи и техни жертви са почти 99% от населението);

страхът от погазване на гражданските свободи (за узрелите преди ‘89та); от здравеопазването; от смъртта; от болката от смъртта;

от края на ежедневието, каквото го познаваме;

от края на бизнесите, които познаваме по начина, по който са се случвали (влючително маникюристка облечена като микробиолог в особено опасна среда);

от приятелите и познатите, които в светлината на тази криза са някакси криви образи на себе си, каквито ги познаваме;

от изоставянето;

от грубостта;

и от какво ли не още.

Избирам един от тези страхове. Този за

Края на света, какъвто го познава(х)ме

(бележка за родените през последните 25 години: има такава песен с такова заглавие, записана през 1987 на американската група R.E.M.,  – вокалистът им, Майкъл Страйп, пусна нов неин запис наскоро по повод вируса).

Напоследък се говори, че няма нищо подобно, през което да сме минавали. Така е, но има подобни големи събития, които можем да върнем – например 11 септември, когато сигурността по летищата беше променена завинаги. Преди това е болестта СПИН, която създаде трайни промени в (отговорното) сексуалното поведение в няколко поколения.

Вече сме губили, но никога толкова много накуп. Това превръща случващото се за всички нас в

травма,

по-точно колективна травма

Дори нещо повече, конкретно в България ние имаме малък брой на заболеваемост заради взетите навременни мерки, които допълнително усилват страха от идващата неизвестност – ще има ли пик? Кога ще се случи той? В същото време броят на икономически засегнатите расте. Снимки на хора в дълги опашки (на желаните 2 метра) пред бюрата за безработни. Близки, които вече са загубили работа. Магазини, които не работят. Бизнеси, които не се знае, кога ще започнат да работят. Вечери и събирания, които никога няма да бъдат същите. Освен външните загуби, ще има и вътрешни – хората, които вече няма по една или друга причина да са част от живота ви. Живеем в свят на загуби или както, много по-точно и кратко го е написал Стивън Грос в „Осъзнат живот“: „Една от причините защо промяната е трудна е, защото тя води до загуба. За да имаш нещо ново, трябва да оставиш старото. Ние се раждаме, оставяйки утробата, отивайки в света; оставяме гърдата, за да поемем твърда храна; оставяме майките си, за да отидем на ясла или детска градина; оставяме училището, за да отидем към света; в определен смисъл оставяме рожденото си семейство, за да имаме връзка и да се оженим“.

Но ако тези загуби  са трудни, то какво остава за загубата на нормалността?

В „Тайната на живота“, преди век, Зигмунд Фройд пише: „Но нито един човек не се заблуждава относно това, че природата вече е покорена, и само много малко от нас се осмеляват да хранят надежда, че някога тя ще бъде напълно подчинена на човека. Пред нас се изправят стихии, които като че ли се надсмиват над всяка принуда от страна на човека: земята, която се тресе, разтваря се и погребва човека и всичките му творения; водата, която залива и дави всичко, което се изпречва на пътя ù; бурята, помитаща всичко, болестите, за които ние едва неотдавна започнахме да говорим като за нападения от страна на други живи същества; и накрая, мъчителната загадка на смъртта, срещу която до този момент не е открито все още никакво биле, а и навярно няма и да се намери.

Могъщата природа, жестока и неумолима, се изправя срещу нас с тези сили и отново нагледно ни показва нашата безпомощност, от която ние мислехме да се спасим чрез културната дейност. И това е едно от малкото радостни и извисяващи душата впечатления, които получаваш от човечеството — когато пред лицето на стихийното бедствие хората забравят за разрухата на културата и си спомнят за великата съвместна задача — да се самосъхранят в борбата с превъзхождащата ги природа. Както човечеството като цяло, така и отделният човек трудно понася тежестите на живота“.

Тъгата често е свързана с много съзнателни и несъзнателни вярвания как „трябваше“ да изглежда живота ни през 2020 година. Колко от плановете ви се провалиха? Почти всички? Да, имате за какво да скърбите… „Когато тези неща се случват, ние не само трябва да скърбим загубата, ние също трябва да скърбим загубата на вярата, че не би трябвало изобщо са се случили“, пише Елизабет Кюблер-Рос, за чиято теория ще разкажа по-повече по-долу.

Днес.

На каква цена се преструваме, че „всичко е наред“? Задържайки болката си, хората я оставят тя да гние или както описва Кюблер „силата и мъката се обединяват“, заради което, за да не гният и миришат във вас, оставете да излизат. Ако ви се плаче, плачете цял ден. Съпротивата срещу болката води до нейното усилване, но ако й се оставите, ще откриете, че силата, а понякога и страха от случващото се могат да трансформират. Спокойствието, казва Кюблер, е в центъра на болката. В центъра на немислимата болка. Затова и сълзите са един от многото начини да освободим тъгата си, вроден лечебен механизъм. Мнозина се притесняват да плачат, защото е знак за слабост, но знаете ли, това е повече знак на мъка, не на слабост, на чувство, на отношение, и колкото и да е парадоксално дава силата на облекчението и новото начало. Затова и образите на плачещите пожарникари след 9/11 се приемат за толкова лечебни.

Сънищата

Помислете си за сънищата през последните седмици. По-различни ли са от обичайното? Сънувате ли миналото? Неслучили се неща, но мечтани събития? „Сънищата често дават обещания, които не могат да спазят, трик от психиката ни това носи със себе си мимолетно усещане за свързване“ (ЕК-Р). Възможно е в момента да искате да спите повече, отколкото до скоро – това е начин на психиката ви да преработи случващото се по тайнствения механизъм на сънищата. Записвайте ги, това може да се окаже полезно за вас във времето, дори да изглеждат странни (като повечето сънища). Сънищата ни дават възможност да тъгуваме и да се сбогуваме с миналото, каквото никога повече няма да бъде и да намерим мир със себе си и него.

„Има нещо лошо там. С вируса този вид мъка е толкова объркваща за хората. Нашият примитивен ум знае, че се случва нещо лошо, но не можете да бъде видят. Това нарушава нашето чувство за безопасност. Чувстваме тази загуба на безопасност.  Индивидуално или като по-малки групи хората са усетили това. Но всички заедно това е ново. Скърбим на микро и макро ниво“, казва в интервюто си за Harvard Business Review Дейвид Кеслър. Нека ви го представя. Той е американски психотерапевт, чиято работа е свързана с Елизабет Кюблер-Рос. Нейното име е популярно сред онези, които се интересуват от въпроса на траура и меланхолията, защото е автор на концепция как се развива в живота скръбта и траура. Вероятно най-популярната илюстрация на теорията й е филма на Боб Фос All That Jazz, където отделните части носят името на етапите на траура. В годините Кюблер-Рос и Кеслър пишат няколко книги заедно, като последната му книга се нарича „Намирайки смисъл: Шестият стадий в траура“ (2019), която е публикувана със съгласието на семейството на Елизабет Кюблер, защото допълва нейната класификация.

Стадиите на траура по миналото ни са 5, като преди това трябва да направим задължителната уговорка, че етапите може да не следват един след друг; че може да не преминете през всички и че интензитета може да бъде различен.  Това са отричане; гняв; пазарене; депресия; приемане. „Тъгата може да ви направи лъжец, пише Елизабет Кюблер, и да казвате, че се справяте добре, когато сърцето ви е раздробено на хиляди парчета“.

Културата на „всичко е наред“

Да кажем, „нищо не е наред“, да очакваме връщането на работното място, да бъде „както преди“ е отричане. Ще имаме нужда от време, дори след като ни се разреши да прекратим изолацията. Никой не знае как ще се променят всички обществени места. Ще продължим ли да спазваме и колко време дистанция? Дезифектантите ще станат ли по-задължителни от всичко друго в чантите ни? Дали ще продължим да се храним спокойно навън? Ще се учим да живеем по нов начин и ще ни боли от това учене.

Капакът на гнева

Научени сме от деца да управляваме гнева си – той се превръща често в хумор и сарказъм, в гняв навътре или болка в тялото; гневът е извор, който може да ни подхранва в контрапродуктивни действия – от хранене до алкохол, от импулси на агресия до такива на автоагресия. Ако усетите, че много ви е яд на всичко това, намерете начин да го изразходвате – във възглавница, не в човек; във вик в природата, не по някой беззащитен. Опитайте се да не бутилирайте гнева вътре, а като изследователи се опитайте да го проучите – много често гневът показва силата на любовта ви. Например недоволството към забраната за излизане може да е с позитивен знак любовта ви към времето навън, природата.

Пазаренето

Това е момента, в който ни дава време, за да се адаптираме – „ще е същото, но…“ е част от речника на този език. Той ни помага да „държим страданието на разстояние“, емоциите да не ни докосват, колкото биха могли, то ни дава облекчение и ни позволява да повярваме, че можем да възстановим реда в този хаос.

Депресия

Депресията ще проникне като пушек в дрехите; пушек, който сякаш никога и с нищо няма да бъде изпран. Особеното е, че когато човек е в този период има чувството, че няма да свърши. Никога няма да бъде друго от това (или ще бъде само по-лошо), оттеглянето от живота се промъква като единствен изход и… всичко няма смисъл. Плановете от вчера са илюзии, кули от пясък на морския зимен бряг. Тогава на човек му се струва, че в ежедневието няма нищо примамливо, то е наниз от дейности, създадени, за да те измъчват, шумовете са силни и далечни едновременно, а знанието е ненужно. Краката сами се влачат, а душата иска само да спи и да забрави. Когато е починал близък, другите са изпълнени със съчувствие известно време, след това някак си очакват „да се оправиш“, но както е казала Емили Дикинсън, все пак депресивна личност, „времето не лекува… то би помогнало само там, където болест няма“ (по превода на Цветан Стоянов).

„За съжаление, депресията е начин природата да ни пази от изключване на нервната система, за да можем да се адаптираме към нещо, което чувстваме, че не можем да се справим“ (по думите на Кюблер-Рос), затова и ако това състояние се проточи повече от няколко месеца, потърсете специалисти по душа, с които да говорите (психотерапевти и психиатри), защото се очаква изолацията, в която сме да провокира в мнозина такива състояния. Но преди да тръгнете натам, нека ви разкажа защо може да е полезно да преминете за известно време през такъв етап сами – депресивното състояние може да ни помогне да разчистим маловажното; да стигнем до места в душата, които не сме били; да разберем кои сме; да ни провокира да бъдем себе си; да прочетем и разберем книги, които в не-депресивното ни състояние не са били интересни или важни за нас; да порастнем.

Приемането

Приемането идва, когато разберем, че това, което имаме е реалността, каквато е. На 2 метра разстояние. Ограничения. Неясноти. Променени отношения. Различни приоритети. Тухлите на настоящето ще са различни. Нови. Може да не ни харесват, но ще са единственото, което имаме. Приемането се е случило тогава, когато си кажете нещо като: „Трябва да измисля как да продължа“. Приемането, казва в интервюто си за HBR Дейвид Кеслър е мястото, където се крие силата. Контролът от това, че може да си измиете ръцете. Може да спазвате безопасно разстояние.

Шестият етап

Дейвид Кеслър получава разрешение да „създаде“ шести етап на скръбта и това е намирането на значение от случващото се. Преди нейната смърт те са дискутирали това. За мен това е доближаването на две далечни като време и място концепции – тази на Кюблер и тази на Виктор Франкъл, който така упорито вадя в разговорите си и неговата „Човекът в търсене на смисъл“. Намирането на смисъл в случващото се, то да бъде използвано за трамплин към следващото ни „днес“ (т.е. утре), може да се окаже силен подтик да преодолеем неудобството на деня и неговото страдание. Ако „тук и сега“ се справим, дори на висока цена, утре ще дойде. „Има нещо мощно в назоваването на това като мъка. Помага ни да усетим какво е вътре в нас… Емоциите се нуждаят от движение. Важно е да признаем през какво преминаваме… Ако позволим на чувствата да се случат, те ще се случат по подреден начин и това ни дава възможност. Тогава ние не сме жертви“.

И сега какво?

Дишайте коремно, за да успокоите мозъка си. Стресът може да бъде управляван до голяма степен чрез физически занимания, а когато човек е по-малко стресиран, имунитетът му е по-силен, а съзнанието не е замъглено от тревожността и паниката. Може да намерите много инструкции за коремно дишане онлайн или при Вашия терапевт, ако е от психотелесна школа.

Опитайте се да се концентрирате максимално в продуктивните занимания, отлагайки за по-късно непродуктивните (тук включвам и проверката на фейсбук).

Намалете информацията за вируса до критичния минимум. Влизането в спорове, четене и т.н. често пъти само ви привиква към това да сте в тревожно състояние и оттам влияе на целия ви начин на живот в момента. Ако ви е полезно това – определете някакво време, което отделяте за темата и стриктно се придържайте към нея. По този начин сами ще регулирате отрицателните мисли и стимули, които идват към вас.

 

Ще завърша с думи от същата работа на Фройд, с която започнах… „Но ако в стихиите бушуват страсти като в собствената ни душа, ако дори смъртта не е нещо самопроизволно, а само акт на насилие от страна на злата воля, ако навсякъде в природата човек е обкръжен от същества, каквито познава и в собственото си общество, тогава вече може свободно да си отдъхнем, можем да се почувстваме като у дома си сред зловещия свят, тогава можем психически да преработим своя безсмислен страх. Човекът все още може да бъде беззащитен, но парализиращата безпомощност вече я няма, може поне да се реагира; а може би човекът дори и не е беззащитен — нали срещу тези грубо насилничещи свръхчовеци отвън можеш да приложиш същите средства, които използуваш в своето общество — можеш да се опитваш да разговаряш с тях, да ги умиротворяваш, да ги подкупиш и по такъв начин да отнемеш част от тяхната сила. Такава замяна на естествознанието с психологията дава не само незабавно облекчение, но и сочи пътя за по-нататъшно овладяване на ситуацията“.

 

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

David Kessler  Finding Meaning: The Sixth Stage of Grief.

Любопитно интервю на проф. Георги Каприев по Дарик Радио

 

 

 

.

 

 

..

Снимки:  Andrea Piacquadio from Pexels

 

..