Ново интервю в продължение на проекта в блога на интервюта с различни специалисти, които разказват от своята гледна точка. Доц. д-р Тони Дончев e психиатър. Той става доцент през 2012, а професионалната му кариера започва като интерн в клиника по психиатрия на ВМА-София през 1994 г., а в периода 2012–2018 г. е неин ръководител. Носител е на различни награди в областта и е преподавал във водещи учебни заведения. Има над 40 научни публикации, една самостоятелна монография, както и участие в различни учебници и учебни помагала.
Може да бъде намерен в Медицински център Интермедика, София.
Как близките или могат да провокират разговор с човек, за когото се тревожат, да се срещне с психиатър или психотерапевт?
Много често хората с нарушенията на влечението към храната са трудни и сложни пациенти, които реагират с бурно негодуване, а също и отричане, когато им бъде казано, че трябва да се срещнат с „пси-“ специалист, а тази реакция трагична в контекста на болестта, защото ни отдалечава от възможността за интервенция. Нарушеният контрол над емоциите е част от личностова предиспозиция на засегнатите от хранителните разстройства и затова един лесен път, доколкото този път може да е лесен той изобщо, е като се обърнем към душите на тези хора и това, че те изпитват някакво страдание, и интервенцията не е задължително да бъде свързана с храненето, защото така се сблъскваме с отрицание. Много е по-елегантно, и по-коректно е, да се обърнем към страданието на тези хора, като си мисля, че е най-добре да бъдат попитани от някой близък нещо като: „Мила, може би имаш проблем с храната“ или „Мила, много си слаба“. Би трябвало по-скоро да бъдат подканени да си зададат въпроса „как се чувствам“ например, или „дали не се чувствам депресирана“. В повечето случаи хората с хранителни разстройства са жени и затова си позволявам за говоря в женски род – един сигурен начин да си признаем, че имаме проблем с душата, е депресията. Мозъкът ни е един мускул, казваше един професор, и като всеки мускул, той се тренира и като всеки мускул няма много начини да ни подскаже нещо не е наред – обикновено начина, по който той ни показва, че го боли, е като изпитваме депресивни симптоми.
Факт е, че голяма част от тези хора имат депресия и един добър път да ги попитаме как се чувстват, страдат ли, мъчно ли им е, изпитват ли тъга, изпитват ли вина – всички тези чувства са един прекрасен обект първо за една добра формулировка, която може да бъде приета от тези пациенти. Иначе резкият подход към тях е обречен на неуспех, поне при тези с анорексия и булимия, особено в онези случаи, в които техният индекс на телесната маса (ИТМ) се колебае между 19-20. Това са едни слаби момичета, които въпреки че още не попадат в категорията „анорексия“, има множество фактори, които ни показват, че са избрали посоката, в която вървят.
Какво е най-голямото предизвикателство при работа с пациенти с хранителни разстройства?
От медицинска гледна точка анорексията е единствената психиатрична болест, която убива. Чудовищно предизвикателство поне у нас е, че не съществува такъв център, който да предлага прицелна терапия за пациенти с хранителни разстройства, защото лечението в никакъв случай не е само психиатрично, само психотерапевтично. Лечението на една разгърната картина изисква екипен подход и това надхвърля обичайните психиатрични екипи, които са съставени от психиатър, психолог, социален работник и медицинска сестра. Той изисква участието на гастро-ентеролози, на кардиолози, на интензивни терапевти. В един много диференциран и подчинен на оперативни процедури подход, трябва да се започне с оценка на биологичната терапия, заради риска от сериозни нарушения в електролитния баланс и в цялостното хранене на организма; кардиологичните нарушения и т.н. Всички тези компетенции няма как в съвременния свят да бъдат в главата на един човек – тоест се изискват се много пари за лечението.
Опитът ми показва, че само един хранителен разтвор за вливане на пациент с нарушения на биохимично ниво излиза 500 лв на ден. Говоря само за препаратите, които се приговят индивидуално и изискват непрекъснат лабораторен анализ на биохимията на тези пациенти.
Иначе всичко би било работа „на парче“, което е работа героична, но със сигурност не толкова полезна за тези пациенти. Без сериозен ангажимент на институциите в лечението на тази група пациенти не се постига терапия с начало, ясно дефинирани стъпки и финал.
Кога, според Вас, се минава границата от временно състояние – от „ще отслабна“ към болест?
В огромен процент от тях има някаква личностова особеност, която създава онази среда, онази почва, върху която израстват онези злокобни цветя на анорексията. Също така и в света на модата продължава да има много модели в анорексичния женски модел.
За съжаление майките и родителите също са много често част от патогенезата на тези разстройства, като се създава среда за разгръщането на този тип мислене и възприемане на света. Опитът на майките да преживеят, това което не са могли, чрез дъщерите си, води много често до трагични резултати, в това число и анорексия. Така първите реплики на момичето „дебела съм“ са били произнесени първо като „дебела си“ или „много ядеш“.
Искам да Ви да попитам за връзката на хранителните разстройства и с други болести от Вашата специалност, освен депресията, например с обсесивно-компулсивните разстройства?
Цялата група на хранителните разстройства имат повече общо с емоциите, докато ОКР е един интелектуален процес, който се намира на друго ниво. Поради това при ОКР добре работи конгитивно-поведенческата терапия и не толкова добре при хранителните разстройства, където дълбинните методи са с по-голямо въздействие.
Разстройствата на влечението, каквито са хранителните разстройства, са онтогенетични и там лечението не е свързано с конгницията. Например, когато една жена с булимия яде, тя има неистова нужда да го направи. Лично аз мисля, че компулсивното хранене не е редно да бъде свързвано с ОКР, защото при ОКР в повечето случаи то е защитно, при тези пациенти обичайно вътрешните мотиви и разсъждения да са „аз не трябва да направя еди какво си, за да не се случи еди какво си“. Обсесивно-компулсивното разстройство е свързано с висок интелект, който в този момент вреди, защото когато един човек впрегне всичките си ресурси да отрече един проблем, няма сила, която да може да го разубеди. ОКР е тежка болест, при която пациентите могат да сами да анализират поведението си; те са хора, които успяват да се пошегуват със себе си; критични са с това, което се случва в главата им, колкото и налудничави да са мислите им, докато при хранителните разстройства усещането на психиатъра по-скоро е, че има по-голяма близост до психозата, нарушения по отношение на възприятията към света – не само към тялото, но и към света, той определено не е толкова добронамерен, колкото е обичайно и усещанията за него са доста променени и различни. Лично аз, бих сложил тази група при психотичните разстройства заради нарушените възприятия и нарушената интерпретация на тези възприятия, по което си приличат с психотичните.
Кой е, според Вас, най-добрия път, по който един засегнат или неговия близък трябва да извърви? Кой пръв може да посочи модела, откъде се тръгва – от личния лекар, от психотерапевт, от психиатъричния кабинет?
Аз си мисля, че ако стъпим на предните ми думи за анорексиогенните майки, първият, най-разумния, коректен и реалистичен път, е в ранната диагностика да се намесят училищните психолози. Това са компетентни хора, които могат да играят роля, и да са предната линия на детекция на нещо различно у някои момичета, защото стигнем ли до лабораторни промени, то диагнозата е видима от много, много далеч. Детските организми са изключително корави и гъвкави, компенсират дълго време, но нямат ресурс за възставновяване, след като декомпенсират
А какво се случва с тези пациенти, които отказват да приемат лекарства?
Правило е, че щом настъпят хемодинамични нарушения и тези момичета започнат да припадат, спре им мензиса и настъпят всички усложнения в следствие нехранене, не просто неправилно хранене, тогава влизаме в ситуацията на задължителността.
Тогава под въздействие на семействата си те започват да пият лекарства. Това пък увеличава техния негативизъм и намалява възможността да се работи с тях. Важно е те да участват в този процес, да са мотивирани да се променят – като това не може да се случи само с един разговор, това е процес – ако в продължение на 15 години е изграждан един идеален Аз образ около 35 кг, няма как за един месец, една или пет години да обърнем този модел на обратно, тъй като това са базисни модели, които са вече факт.
Тоест трябва време.
Време и с идеята за малките корекции, които да доведат до промяна, а не „е от сега нататък всичко ще е различно“, защото това не се случва, следва разочарование за пациента, за близките му, отказ, отрицание и всички тези неща, които не помагат и не са полезни.
.
.
.
.
.
.
За контакти с Медицински център Интермедика и доц. д-р Тони Дончев може да позвъните на телефон: 0897 645 844 или през формата на сайта.
.
.
.
.
Други срещи със специалисти
Интервю с д-р Райна Стоянова, ендокринолог
Интервю с д-р Елена Димитрова, кардиолог
Интервю с д-р Димитър Тянков, дентален лекар
Интервю с Лили Стефанова, треньор
Интервю с д-р Иван Диков, гинеколог
.
.
.
.
.
.
.
.
.
.