Ако се е наложило порастнете твърде рано, това може да е причината защо никога не може да се отпуснете и починете.

от Айми Ло, Eggshell Transformations

 

Някои от нас познават само себе си като свръхтревожни перфекционисти.

Когато нещо се обърка, веднага приемаме, че е наша вина.

Когато се случат грешки, ние не сме в състояние да си ги простим.

Чувстваме се виновни и се срамуваме дори за най-малката грешка.

Ние скачаме до възможно най-лошия резултат, за да можем да се подготвим за него.

Станали сме социално тревожни, защото не вярваме, че истинското ни Аз ще бъде прието.

Когато нашите партньори се дистанцират от, ние се плашим, че ще ни изоставят.

Когато възникват конфликти във взаимоотношенията, ние бързаме да спасяваме ситуацията, понякога жертвайки собственото си достойнство.

Дори когато сме направили всичко възможно, обвиняваме себе си, че не сме перфектни.

Ако разнищим своята житейска история, може да осъзнаем, че дишаме трудно, защото е трябвало да пораснем твърде рано, твърде рано, като чувствително и съпричастно дете.

„Родителството“ се случва, когато детето бъде поставено в положение, в което трябва да порасне „твърде рано“, е обременено с огромна отговорност или е направено да бъде родител на своите братя, сестри или дори родители.

Много емоционално чувствителни и природно емпатийни хора автоматично поемат ролята на „малкия възрастен“ в семейството си – понякога напълно делово, но през повечето време скрито, на психологическо ниво.

Те са старите души, които по природа са зрели за възрастта си. Поради изключителната си топлина, състрадание и дълбочина, членовете на техните семейства са дошли – обикновено неволно и несъзнателно – да се облегнат на тях. Може дори да е започнало още в утробата, когато са открили страховете на своите майки и са поели цялата трансгенерационна травма.

Родителството от страна на детето може да се случи и ако един или двамата родители са или са били физически или психически болни, недостъпни или по някакви причини не са били в състояние да изпълняват родителските задължения. Децата на такива родители, често израстват, с чувството за свръхбдителност и хиперотговорност. Те са свикнали да бъдат онези, които следят, че всичко е наред, и да отговарят не само за собствените си нужди, но и за другите. Те са програмирани да усещат, че ако пуснат кормилото на контрола само за минута, нещата ще се объркат.

Тези децата естествено обвиняват себе си за това, което се случва.

Ако са тормозени, те вярват, че това е така, защото не са достатъчно красиви или достатъчно умни.

Ако са пренебрегнати, те смятат, че са поискали твърде много от самото началото.

Ако ги натоварят със задачи, които не могат да изпълнят, те вярват, че това е техен провал – не успяват да бъдат перфектно дете, не успяват да се грижат добре за своите братя и сестри, не успяват да успокоят гнева на родителите си.

Когато родителите обиждат дете, детето започва вярва, че то е лошо. Това чувство не отминава просто така и много от нас го пренасят в зряла възраст.

Някои чувствителни деца се представят като черните овце на семейството, носители на цялата вина.

Но дори и онези от нас, които не бяха изкупителни жертви, ако родителите ни не бяха поели изцяло собствените си отговорности и недостатъци или ако поради техните уязвимости бяхме почувствали, че трябва да се грижим за тях, все пак щяхме подсъзнателното да вярваме, че каквото и да се е случило е заради нас и това някак е трябвало да оправим ситуацията.

На пръв поглед можем да кажем, че не вярваме, че сме отговорни за дисфункцията на семейството си. Но дълбоко вътре там се чувстваме, сякаш ако сме били по-различни, нещата са щели да са по-добри.

Нашият детски ум приемаше, че ако сме по-малко трудни, по-малко чувствителни, родителите ни биха се отнасяли по различен начин към нас.

Мислехме си, че ако по някакъв начин сме „по-добри” – ако имахме нужда от по-малко грижи, бяхме по-полезни, много лоши неща нямаше да се случат.

Мислехме си, че ако заглушим нашите нужди и желания, ако никога не изразим страховете, притесненията или тъгата си, те ще бъдат по-малко ядосани.

Мислехме си, че ако станем свръхвнимателни, като внимаваме за най-ранните знаци преди да започнат изблиците на родителите ни, бихме могли да защитим нашите братя и сестри.

Мислехме си, че ако сме довереници и съветници на нашите родители, можем да отнемем болката им.

Дълбокото желание да „оправим нещата“ е в основата на много от нашите страдания. Макар и несъзнателно, ние сме се превърнали в един непоносим мит – митът, който казва по някакъв начин, че бихме могли и трябва да контролираме каквото и да се случи. Тази вяра може да не е осъзната; но прониква в живота ни под формата на хронична тревожност, безименна вина и невъзможността да се чувстваме в безопасност.

Една от причините да не сме в състояние да се освободим от миналото е дълбокият копнеж, че ще успеем да направим нещата „както трябва“.

Но колкото и да се стараем, реалността не е съвършена и нашето семейство може да остане в отказ от своите грешки.

Дори в собствения си живот не можем да контролираме многото несигурности.

Когато се случват лоши неща, ние влизаме в навика да носим цялата вина на себе си, давейки се в центрофугата на на вина и срам.

Но вие четете това, защото сте били достатъчно време в тях.

Детето във вас все още се ужасява от конфликти, изоставяне на страха и отхвърляне.

Но мъдрата, здрава част от вас иска да се освободи от мита, който ви е задържал.

Изкуството на предаване е в центъра на много духовни и лечебни практики; знанието, че не можем да контролираме реалността, парадоксално, може да ни да донесе най-голямото облекчение.

За да върнем любовта към себе си, трябва да прекратим детското вярване, което ни е тренирало винаги да сме в голяма степен на емоционални сигнали, да поставяме нуждите на другите пред собствените си и да се суперсъпричастни до момента, в който губим себе си.

Да се свободим от невъзможното задължение да спасяваме, помагаме или емоционално да се грижим за някого, което да приемаме като най-големият дар.

Не е ваша вина, че не можахте да излекувате родителите си от тяхната депресия, алкохолизъм, работохолизъм, зависимости и травми.

Не е нужно да наказвате себе си за това, че не се съобразявате с невъзможените стандарти, които са ви поставени.

Никога не е било ваша задача да живеете неизживяния живот на вашите родители.

Не сте можели да защитите братята и сестрите си от дисфункциите на родителите си.

Никой не е трябвало да успокоявате или да се грижите за някого. Вие сте били само дете.

Позволено е да бъдете несъвършени, да правите грешки, да обърквате нещата.

Не е нужно да правите каквото и да било, за да сте достойни за съществуване.

Не сте тук, за да помагате на другите, да постигате нещо или да бъдете продуктивни. Заслужавате да съществувате такива, каквито сте.

Не е нужно да жертвате нуждите си, за да помогнете на другите. Хората могат да се грижат за себе си.

Не бихте могли да промените кои са вашите родители, как се държат или в какво вярват.

Може никога да няма справедливост, но щастието ви не зависи от това, което те казват или мислят.

Първата стъпка към освобождаването на миналите травми е да простите себе си – дори на първо място нямаше какво да си „простите“.

Пуснете го. Вие сте направили повече от достатъчно.

Освободете се и живейте собствения си живот, а не според сценариите на другите.

Ето едно стихотворение от Рилке, относно освобождаването на тежестта, която вече не може да носите:

От болката не се страхувай

Нека тежестта й падне на земята,

тежки са и планините,

и моретата.

Дърветата, които засади

като дете,

са вече грамадански –

не можеш да ги пресадиш.

Пусни във въздуха,

каквото вече ти тежи.

 

 

Айми Ло е психотерапевт, арт-терапевт, коуч и автор на книгата Emotional Intensity and Sensitivity. Тя специализира в развиване на емоционални умения, детски травми и посттравматичен стресов синдром. Работи с пациенти от цял свят, независимо къде са базирани и може да се свържете с нея през сайта й.

Публикувам текста с изричното писмено съгласие на авторката. То важи единствено за моя блог.

В случай, че решите да го публикувате, свържете се с нея директно.

 

 

 

 

 

 

Photo by Porapak Apichodilok from Pexels