Month: март 2019

Лошата продукция на шамарената фабрика: мнението на детския психолог

Ненасилственото възпитание влиза в домовете на хората и все по-рядко може да се чуят реплики като „култовата“ от филма Деца на море (1972) „Къде е Кирчо, техните го търсят да го бият?“.

За тези 45 години 85% от родителите (по това време повечето неродени, други деца) са осъзнали, че шамарите са неефективно възпитателно средство, но голяма част от тях продължават да ги прилагат.

Данните: миналата година по поръчка на Национална мрежа за децата в цялата страна беше проведено изследване, включващо както родители, така и млади хора/бъдещи родители и деца и то представи и сравнителна информация с данните от проучване, проведено преди 5 г. от агенция ЕСТАТ. През октомври 2018та те обявиха, че използването на физически наказания намалява през последните 5 години, около 2/3 от родителите някога са прилагали телесни наказания и други травмиращи практики като пространствена изолация (затваряне в друга стая), ненамеса при опасност от нараняване, причиняване на дискомфорт чрез стоене в неудобна поза или подлютяване. Делът на родителите, които системно прилагат подобни практики, е около 1/4 (данните са от от национално представително проучване, проведено от Агенция Ноема). 

За да коментира ефекта от телесните наказания се срещнах с Цанко Цанков, детски психолог

Защо хората изобщо си мислят, че шамарите възпитават?

Останало е в масовото съзнание разбирането, че когато нещо не става со кротце и со благо, става с кютек…

Това са думи на един от българските министър-председатели преди 1944 г., Андрей Ляпчев, или поне политическият фолклор му я приписва.

Когато възрастният е решил, че притежава детето, той смята, че може да прави с него каквото си иска, включително и да го шамаросва, защото притежанието идва от робовладелския слой, когато този човек няма „аз“, лишен е от права, не съществува. Ти го притежаваш, то е твое. Но и дори тези, които са съгласни с удрянето, например папа Франциск, казват, че на детето трябва да му бъде запазено достойнството, т.е. ударът да не е през лицето, защото ударът през лицето на практика те заличава като личност

Има много деца, които казват „предпочитам да ме ошамарят, отколкото да ми се сърдят“…

Преди време чух как една жена разказваше, че когато дъщеря й била на 4, я наказвала, като не й говорила дълго време. Това й било наказанието, да не й говори.

В какво майката греши?

Това е проява на садизъм. Представете си как това 4-годишно дете върви след нея и казва „Мамо“, а тя мълчи и едва го забелязва. Дори големите деца преживяват подобен подход, защото това е тежко изпитание – да бъдат отхвърлени. Същото е и за обидите – спомнете си за приказка за мечката, в която тя казва, че раната заздравява, но лошата дума не се забравя. Това че си наричан с обидни имена остава за цял живот.

Шамарът идва, когато родителят стигне до състояние на безсилие в дадена ситуация и е изчерпан от идеи какво друго може да направи. 

Понякога родителите смятат, че децата едва ли не им оспорват авторитета и властта. Но на детето не му пука за властта, за разлика от родителя. И се получава така, че за детето властта не е ценност, но родителят в безсилието си да докаже тази власт, която не е извоювал като дете, сега бие.  Всъщност това е причината да се къса т.нар. „вторично доверие“ във взаимоотношенията между родител и дете. Маса родители се стремят да бъдат приятели с децата си, да бъдат харесани от тях. Това е другата крайност, подхода: „Нека бъдем приятели“. Добре, но когато детето направи някоя беля, какво става? Не само че родителя излиза от ролята на приятел, но и става следовател, започва да разследва престъплението и естествено, че разследването е успешно и въодушевен от успеха си като следовател, родителят се повишава в длъжност прокурор и започваш да обвинява… обаче и това не ти стига и родителя става съдия! Съдията наказва „три дни без интернет“ или „три дни няма да излизаш“, което в съзнанието на детето звучи само по един начин: „Егати приятеля!“ и това води до край със споделянето, доверието… Докато един родител си запази идеята , „аз съм родител, ти си дете“, нещата си се случват по-различно.

Защото има респект?

Не, защото това е реалност. Има реалност на отношенията, няма двусмислица в тях. Ще го обясня така: Един родител има 100 единици компетентност, а детето да речем 20. Ако родителя стои отгоре, вика и чака детето да стигне при него и нищо няма да постигне, най-много да го набие. За да може да се случи нещо, родителят трябва да слезе с нивото си на компетентност до него, да му подаде ръка и да започне да го тегли и да му повишаваш нивото. Това е родителството на практиката. Няма как да стоиш отгоре и да казваш „прави това, прави онова“, „защото така“, „няма да ходиш на кино“, „защото аз съм ти родител и докато съм ти родител така ще бъде“, „защото те издържам и така ще бъде“. Необходимо е, дори когато забраняваш да слезеш до нивото на детето, за да може да бъде разбрана забраната.

А възможно ли е детето винаги да разбере онова, което му казваме?

Невъзможно е винаги да ги разберат, защото няма „винаги“, но в повечето случаи разбират. В общуването има две златни правила: Не е важно това, което аз ти казвам, а това, което ти разбираш и второто е, че за това, което разбираш ти съм отговорен аз. Ако стигна до „Ти не разбираш“, значи не съм успял да ти го обясня.

–––––––––-

Може да се свържете за консултации с Цанко Цанков, детски психолог на тел. 0888 49 85 47

––––––––––

Още по темата

В данните от проучването от миналата година на Българска мрежа за децата става ясно,  че отговорилите възприемат като по-травмиращи и по-срамни „възпитателните“ методи, причиняващи емоционални щети на децата – обиди, постоянно крещене, омаловажаване и подценяване. Това, заедно с обществената неприемливост, е една от причините подобни практики да се прилагат по-често вкъщи, отколкото на обществени места. „Напрегнатото ежедневие, дефицитът на време и на адекватна помощ са предпоставки за неразбиране на причините за нежелано поведение на децата, а оттам – и за неадекватна родителска реакция спрямо това поведение. Около 2/3 (67%) от родителите съобщават за системни проблеми със своите деца, а 89% споделят, че са имали някога проблем. В същото време, едва 30% от родителите са търсили информация във връзка с проблем с дете“, се казва също в изследването.

В общуването родител-дете тези ситуации на конфликт и наказания са трудните моменти, за които повечето хора се опитват да забравят – те не присъстват в семейните албуми, но са в спомените, дори когато са минали години. 

Децата, които са удряни, разтърсвани или шамаросвани е по-вероятно да имат проблеми с психиката. В педиатрично изследване било открито, че физическото насилие увеличава риска от психични разстройства. 

  • Рискът от разстройства на настроението, включително депресия и мания е 1.5 пъти по-висок в сравнение с хората, които не са били шамаросвани.
  • Рискът от депресия е 1.4%, толкова е и от тревожни разстройства.
  • Хората, които са били физически наказвани са с 1.6 по-голям риск от злоупотреба с алкохол и 1.5 с наркотици.

 

 

 

 

 

Снимки: Pixabay, личен архив

 

 

 

 

 

 

 

 

.

.

Травмаленд//След „Напускайки „Невърленд“

С излизането си на 4 и 5ти март 2019 по НВО в САЩ световните издания се наводниха с коментари по повод филма Напускайки „Невърленд“//Leaving NeverLand. В България филмът се излъчва по HBOGO от 8ми март, а премиерата му по тв канала ще е на 10 и 11 април в 21.00.  Още след премиерата Опра Уинфри направи специално издание с продуцентите и участниците, а почитателите на Майкъл организираха контраакция с хаштаг #LeavingNeverland, за да предотвратят максимално материалите „срещу“ своя идол. Ако напишете Leaving NeverLand в YouTube вероятно първо ще попаднете не на откъси от филма, а на речи на негови фенове, защитаващи невинността му. Огромният талант на Майкъл Джексън, неговото значение за музиката и танците на три десетилетия (’70-’90), необикновеното му излъчване, те са факт и филма не оспорва това.

Ще оставя настрани всички въпроси като „може ли майка да остави сина си да живее с чужд мъж“(изгледайте филма + в едно от интервютата си режисьорът, който има лични впечатления от тях споделя, че е 100% сигурен, че не са знаели), или „те гонят единствено парите му“ (исканията, които и двамата са имали, са отхвърлени от съда в края на 2017), ще пропусна и историята на самия Майкъл Джексън,  сложният му живот и лични травми. В четирите часа на двата епизода ставаме свидетели на трудни човешки истории, самообвинения, срам, тъга и много болка. Филмът е важен за всички, преживели сексуално насилие – независимо мъже или жени, защото показва как една травма влияе на живота, как се впива в тялото и как е в състояние да разруши живота на един човек.

Този пост има друга цел: да постави въпроса за това какво травмата, за разрушителната й сила, за смесените чувства на хората, които са преминали през нея и в най-добрия случай – да накара тези, които имат нужда, да се срещнат с терапевт, за да извървят своя път към спокойствието.

Филмът

„Напускайки Невърленд“ е труден за преглъщане документален филм, в който ще станете свидетели на тъга, объркване, сълзи и много детайлни описания на сексуални сцени. На част от зрителите им е трудно да минат наведнъж целия филм и го спират

Премиерата му беше на фестивала Сънденс в Юта, САЩ в началото на 2019 и още тогава присъствалите на прожекциите споделиха, че ги е разтърсил из основи. НВО поемат риска да го излъчат, застрашени от съдебен иск заради договор от 1992 година никога да не излъчват негативен материал за Майкъл Джексън (наследниците на певеца заплашиха, а след това и предявиха такъв за 100 милиона долара – защо HBO постъпват смело статия на Variety).

Но как се стига до този документален филм изобщо? Режисьор е Дан Рийд. Носител на BAFTA и номиниран за Emmy, той стои зад качествени продукции, като един от тях е за педофилията. Идеята за този филм се появява случайно, когато продуцент от британския Channel 4 го пита „какви големи, неразрешени истории има, от тези, за които всички знаят?“ и сам му предлага да проучи живота на Майкъл Джексън. Рийд казва, че обича да разказва на екрана истории, които са сложни и нееднозначни. Така започва работата по филма, но както казва той: „Това не е история за Майкъл Джексън. Това е история за сексуалното насилие, случило се на две семейства, чиито животи са се пресекли с неговия. Фактът, че насилникът е Майкъл Джексън дава на филма популярност. Но това е история за манипулиране и педофилия. Може да бъде историята на всеки хищник, който се вклинява в едно семейство и ги кара да му повярват“. Когато започва да търси материали, така попада във форум на споменаване на тези две имена – Уейд Робсън (37) и Джеймс Сейфчък(41), които изглеждали склонни да говорят за връзката си с певеца и така решава да се свърже с адвокатите им и след това с тях, ако се съгласят да говорят. Двамата са снимани отделно, Джеймс в два дни, Уейд три дни, като за участието си двамата мъже и техните семейства не са получили пари, директно или индиректно.

Травмаленд

Личните истории на Уейд Робсън и Джеймс Сейфчък много си приличат – двете са красиви малки момчета – при срещата си с Майкъл Джексън единият е на 7, другият на 10. И в двата случая семействата са поканени да останат с певеца в имението му, да пътуват с него по турнета – Уейд се качва като танцьор на сцената с него (кариерата му впоследствие е много успешна в областта на хореографията); и в двата случая майките са подложени на много внимание от страна на певеца, докато се самоубедят, че „Майкъл просто много обича децата и сам е едно дете“. Преди да има насилие има силно съблазняване и прелъстяване – както на децата, така и на близките им. Това създаване на близост и чувство за доверие е в арсенала на огромна част от насилниците.

„Имахме чувството че го познаваме, въпреки че бяхме преди това с него 4 часа. Цялата ни трезва преценка отиде на кино“

майката на Уейд

 

В момента, в който певецът се среща с тях, той е най-голямата жива звезда в света и вниманието им към тях е изключителна привилегия, те се чувстват „избрани“, а и общуването с такъв човек, мислят семействата им, ще бъде полезно за децата им. След като прекарва по около година с всяко едно от тези деца, Майкъл намира начин да се раздели с тях, като понякога се виждат отново, но никога за толкова време колкото преди. Това, което се случва зад вратите на имението през тази една година, е основата на разказа от двамата участници във филма.

Но защо са минали толкова години преди да решат да говорят? На много хора им трябва време преди да осъзнаят, а много често и да си спомнят какво се е случило точно. Сместта от срам и гняв е толкова експлозивна, че тя се покрива със забрава. Има и още една съставка – детската обич към този човек. И за двамата решението да говорят идва след като самите те имат деца. И след като Майкъл е вече мъртъв. Преди това те имат периоди, в които изпитват физическите ефекти от сексуалната травма, която носят.

Тайните те изяждат отвътре. Изсмукват жизнеността ти. Съсипват те отвътре. Сякаш част от теб е мъртва. Костваше ми много усилия да функционирам през деня, да изглеждам нормален човек пред хората…. Не можех да спя, имах панически пристъпи заради незначителни неща. Едно от странните неща е, че не се харесвах и не знаех защо.  Нямах представа защо имам тези проблеми или се чувствам така. Постоянна тревожност, впоследствие и депресия. И не знаеш защо се случват. Като 20-25 годишен вземах различни субстанции, за да притъпя тези усещания. Тогава не знаех, че го правя заради това, но като спрях да ги взимам и нямаше с какво да замаскирам нещата, тогава… наистина забелязах, че съм постоянно напрегнат.

Джейсън Сейфчук

Сексуалното прелъстяване и насилие води до комплексни, различни по вид и дълготрайни проблеми, особено когато е извършена от човек, на когото детето вярва и/или обича, независимо дали хищникът е от противоположния или същия пол. Дисоциацията (липса на връзка с тялото или събитията) е често наблюдавано разстройство, както и липса на концентрация, замечтаност, която може да бъде тълкувана от близките като „отвеяност“, а в по-късна възраст генерализираната тревожност и депресия се превръщат в чести спътници на жертвите, докато скритите рани не бъдат излекувани чрез психотерапевтична интервенция. Понякога проявата може да бъде и като хранително разстройство – когато човек преживее сексуална травма, мозъкът отговаря на заплахата, като включва защити. Насилието води до усещането за загубата на контрол върху личността и храната едновременно става утешител и дава сигурност, която е загубена по време на насилието. При близо 30% от страдащите от хранителни разстройства причината може да бъде намерена в сексуална травма в детството (данни на NEDA).
Посегателството може да доведе и до различни други изменения, включително и по-бавно физическо развитие. В книгата си The Deepest Well, д-р Надин Харис разказва за свой пациент, който след преживяно сексуално насилие на 4 годишна възраст забавя развитието си на височина и тегло.

Човешки трагедии

Майките са опустошени от мисълта, че това се е случило пред очите им. Майката на Уейд е вярвала, че той би й споделил, ако има нещо. Съпругите на тези мъже също не могат да приемат лесно, че всичко това е било допуснато. Има неудобство и от това, че самите мъже дълго време не са могли да осъзнаят, че нещо неприемливо и лошо се е случило с тях във връзката им с този по-възрастен мъж.  Децата много често, заради етапа на развитието си и на неразбиране на сексуалните действия, не могат да разберат какво се случва и неговото влияние върху крехката им психика. Следва и обстоятелството, че те искрено обичат този човек, който им обяснява и убеждава, че не трябва да споделят случилото се с никого, че това е тяхното специално занимание, което околните няма да разберат (отделянето от семейството, създаване на усещане за „клан“ е част от вклиняването в детската душа).

 

Намерих психотерапевт. Исках да разбера какво не ми е наред. Разказах му живота си, разказах му за Майкъл, но само за хубавите неща – вдъхновението, творческата работа, приятелството… Тогава Коа[синът му, б.а.] беше на около 1,5 г. През съзнанието ми започнаха да минават картини на сексуалните сцени между мен и Майкъл, но с Коа. Виждах как Майкъл прави с Коа, това което правеше с мен. Първата ми емоционална реакция на тези въображаеми сцени беше гняв и отвращение… Започнах да си мисля как е възможно да имам толкова ясно изразени чувства, отрицателни при мисълта, че това може да се случи с Коа, но когато мисля за нас с Майкъл, не изпитвам нищо. Стори ми се странно. Замислих се, че ако ходя на терапия и ще се опитвам да открия същината на проблемите си, може би ще трябва да говоря за преживяното.  Отидох на сеанс с д-р Шоу и казах, че нещата за които Майкъл Джексън обвиняват са се случвали с мен.

Уейд Робсън

Какво е травмата?

Травмата е това, което остава в човека и го променя завинаги след тежко събитие или състояние на необичайно силен стрес (дистрес). Това може да е единично събитие или повтарящи се случки, които да доведат до промяна на начина на функциониране и мислене на човека. Травмата, както пише Питър Левин, се превръща в част от живота и засяга цялото ни тяло, като често пъти се проявява на физическо ниво под формата на различни симптоми, за които медицината не може да намери причина и все повече лекари съветват пациентите си да потърсят и психотерапевтична помощ.

Но да споделиш, дори пред психотерапевта или психоаналитика си, че някои от травмите са се случили, е изключително трудно. Други от тях се подценяват дълго време като значение от преживелите ги, а някои изобщо ги „забравят“, но тялото им ги помни. Понякога хората имат смътен спомен, към който не искат да се върнат или пък имат сънища/кошмари, в които това излиза. Много от травмите от детска възраст се свързват с по-късни проблеми в психичното здраве. Насилието (физическо и сексуално) върху деца има най-дълготрайни последици, защото се случва в най-деликатните и критично важни етапи на психологически развитие.

Психологичната травма е и от най-изследваните и важни теми в психотерапията и психоанализата, като още преди 130 години френският невролог Жан-Мартин Шарко я поставя в основата на множество проблеми, след което идва и работата на Зигмунд Фройд.

В зоната на сексуалните посегателства върху децата

Нека уточним какво е сексуалното посегателство, но не от юридическа, а от психотерапевтична гледна точка – всеки, който използва позицията си на по-възрастен или по-силен човек, за да принуди детето да гледа или прави неща, които не са подходящи за възрастта му – от гледане на порно филми, през оглеждане на гениталиите му, събличането му голо, накарването му само да се съблече, галенето и опипването, както и сексуални действия, вече представляват проблем за психичното здраве на детето в бъдеще.

Твърде рядко насилникът е чужд на семейството човек. Сексуалното насилие в ранна възраст най-често се случва от човек от семейството – тук се включват родители, настойници, доведени родители, братя и сестри, доведени братя и сестри братовчеди, доведени братовчеди, чичовци, лели, баби и дядовци на детето.

Цифрите

  • 49% от жертвите са на възраст под 6

  • 42% от жертвите са на възраст 7-11.

  • 24% от жертвите са между 12 – 17

По данни от материали на Webb R, Mitchell J. National Child Safety Experts 

Изследванията върху сексуалната злоупотреба с деца показва, че в една трета случаите извършителите са връстници, като това често са по-големи деца и предприемат първите си действия, когато са между от тях между 12-14. 23% от всички насилници са под 18 години и са момичета и момчета.

Много често нападателите използват заплахи, за да накарат детето да не споделя. Когато това е фигура на авторитет – родител, близък роднина, учител или треньор (в САЩ преди няколко години имаше голям скандал с треньор, който в продължение на години е блудствал с малолетни).

Страхът е само един от компонентите – другите са срама; опасението, че може да бъдат наказани; притеснението, че никой няма да им повярва; отмъщението на нападателя.

В повечето случаи при децата, преживяли сексуално насилие се наблюдава засилен интерес към секса спрямо възрастта им; трудност да създават приятелства; избягват на хора или места. Възможно е също така да се върнат към навици, отдавна останали в по-ранен етап на детството като смучене на палец, лош сън, липса на концентрация, свръхсрамежливост и както и по-рано написах – отнесеност или „блуждаене“.

Как да предотвратите обаче тези симптоми – и такава травма? Гушкайте децата си. Създайте си дълбока, топла връзка с тях. Не ги шамаросвайте и бийте, не ги наказвайте сурово – децата, които често получават наказания са в пъти по-голям риск от сексуално насилие от останалите (Psychoanalytic Psychotherapy After Child Abuse, ed. Itzin, C).

Прочетете тази статия за важността на сензорността през първите години на живота на децата ви. Наблюдавайте ги. Не се страхувайте да потърсите детски психолог, когато нещо ви усъмни. Не си затваряйте очите. Не си затваряйте ушите. Ако детето отрича питайте директно – какво правихте, докосвал ли те е някой – но отговор ще получите само ако детето наистина вярва, че няма да го нападнете и ще го накажете. Говоренето за това какво е секса (когато детето повдигне въпроса) също много помага за поставянето на границите кога това се случва.

„Лепилотото“ на насилника за затворената уста на детето е страха му, че ще се случи нещо страшно. Ако успеете да създадете доверителна връзка с детето си, тогава има шанс да разберете веднага след като някой се опита да му посегне. Ако дадете възможност детето ви да отговаря с „не“ и да знае, че това също е възможен отговор също ще го тренирате за независимостта му.

 

Фаза: Отричане

Ще обърна внимание и на феновете, които страдат искрено от това, което приемат за поредно нападение на личността на Майкъл Джексън. Да си фен на Майкъл никога не е било съвсем лесно. Излизащ извън стереотипите до нереалност, танцуващ все едно лети… Околните, които не могат да разберат прехласването по мъж, който си сменя цвета на кожата и лицето, нежният му глас. Ръкавицата, шапката, носа… Майкъл Джексън е интересна персона и голям творец. Документалният филм „Напускайки „Невърленд“ няма как да бъде приет от почитателите му лесно. Той е идеализиран от тях, те се идентифицирането му с него и сега – нарушаването на образа му създава болка, защото в живота си те са припознали много от неговите качества – самотата, различността, насилието от баща му и това, което доскоро беше част от неговия публичен образ „мъж-момченце“, Питър Пан в света на големите.  Идентификацията с Майкъл Джексън на големите му фенове им помага да се справят със собствените си емоционални страдания. Заради това и вероятно представянето му в лоша светлина е толкова трудно за тях.
Този документален филм представя една страна от живота на певеца. Тази, която не искат да видят.

––––––-

Може да гледате филма по HBO на 10 и 11 април 2019 от 21 часа или да се регистрирате директно на hbogo.bg и да гледате цялото съдържание безплатно за 1 месец. Ако сте абонати на канала може да се регистрирате в сайта безплатно.

––––––-

Допълнение от 12 май 2019

Вчера ми препоръчаха да гледам и друг документален филм по HBO, Цената на златото, в който се разказва за педофилия на мъж към малки момичета. Подтискането на спомените може да се види, както и огромния ефект и страданието им в годините по време и след събитията.

Линк към HBOGO

Статия в TIME

 

Може да прочетете тук и много полезно интервю на сайта на Майко мила с психолога Елена Божилова (в две части)

–––––

Книги, подходящи за хора, преживели травми и насилие

Питър Левин – Да събудиш тигъра (на български), за хора преживяли травма

Насиленото тяло на Марио Ступиджа (на български), за хора жертви на сексуално насилие в зряла възраст

The Deepest Well на Надин Харис (на английски)

 

Още по темата

Ценно интервю на психоаналитика Карл Голинг за детската сексуалност и сексуално обучение

Сайтът на режисьора на филма Дан Рийд правил е и филм за педофилията, печелил е БАФТА и е номиниран за Емми. Филмографията на Дан Рийд в IMDB ; интервюта с него в сайта на Rolling Stone , Huffington Post,  Vice

Поглед към Майкъл Джексън от есеистката и критик Дафне Меркин от 2011та и от 2009та на Стантън Пийл – психолог, работещ в областта на зависимостите

 

 

 

 

Емпатията в родителството

Винаги когато казвате: „Знам как се чувстваш“ или „Изглежда, си имал лош ден“, вие проявявате емпатия. Винаги когато надмогнете собствените си чувства, за да погледнете през очите на детето си, това е емпатия. Звучи простичко, нали? Защо тогава емпатията е толкова мощно оръжие? Представете си емпатията като огледало, което държите срещу детето си. Вашето приемане и разбиране на това, което то чувства, му помага да признае и приеме своите емоции. Това помага на чувствата да намалят интензитета си и да започнат да изчезват. Не е нужно да действаме под влияние на емоциите си, нито дори да ги харесваме, просто трябва да признаем, че ги има, за да се освободим от тях.

Това, че приемате емоциите му, учи детето ви, че неговият емоционален живот не е опасен, не е срамен, а всъщност е универсален и управляем. Всеки се е чувствал така; дори има име за това! То се чувства разбрано и прието. Научава, че не му се налага да се справя само със сблъсъка си с тези силни емоции.

КАКВО НЕ Е ЕМПАТИЯТА

  • Снизходителност. Вие можете (и би трябвало) да налагате ограничения. Тайната е в това да покажете, че виждате колко нещастно е детето ви от тези ограничения. Важно е за него да можете да понесете разочарованието му и гнева му към вас, както и всички други негови емоции.
  • Да решите проблема. Идеята е да му помогнете да преодолее тези чувства на разочарование, за да може само да започне да търси решения, а не вие да му решите проблема. Когато покаже чувствата си към нещо, трябва да слушате и да покажете, че разбирате, а не да натрапвате решения. Това означава, че ще трябва да овладеете собственото си притеснение от проблема (като дишате дълбоко, за да преодолеете тревогата, и се въздържате от каквито и да са действия).
  • Да се съгласявате. Да приемете чувствата му и да ги отразите не означава, че сте съгласни с тях или ги подкрепяте. Трябва да му покажете, че го разбирате, нито повече, нито по-малко. Ако някога сте срещали разбиране, значи знаете какъв невероятен дар е това.
  • Да проучвате. Да попитате: „Кажи ми как се чувстваш“ не е емпатия. Емпатия е да приемете това, което ви показва, че чувства, а не да човъркате в раната.
  • Да анализирате. „Мисля, че си ядосан, защото ревнуваш, че сестра ти има рожден ден.“ Емпатия означава да приемаш и разбираш това, което другият ти показва, а не да го караш да изпитва неудобство, като дълбаеш в психиката му, дори и да си прав. Едно простичко „Изглеждаш много кисел днес, миличък“ би му било от помощ с това, че показвате, че сте забелязали. Дори не са нужни думи, особено когато децата са по-големи, защото назоваването на чувствата често кара хората да смятат, че ги анализират или съдят. Просто едно „Хм…“ или „Еха!“, или „Съжалявам!“, казано топло и със състрадание, помага детето ви да се почувства разбрано.
  • Да драматизирате. Нагодете реакцията си спрямо настроението му. Това, че е паднал духом, защото футболният му отбор е загубил мача, не заслужава вашата реакция да е такава, сякаш някой е умрял.
  • Да оспорвате чувството. Това само оборва детето ви и го кара да смята, че е грешно да изпитва това чувство. А също така измества емоцията от съзнателната мисъл и така то носи със себе си отрицателно чувство, което е готово да излезе на повърхността и при най-малката провокация.
  • Да се опитвате да го разведрите. Вие, разбира се, трябва да му помогнете да преодолее неудобните чувства, но не бива да му изпращате посланието, че трябва да избяга от тях. Почувства ли се сигурно да забележи, приеме и изрази емоцията пред себе си или пред вас, тези чувства съвсем естествено ще се изпарят. Тогава то ще се почувства готово да се „разведри“, като смени обстановката или темата. Така ще сте му показали, че всичко в него е приемливо, включително и неудобните му чувства.

КАКВО Е ЕМПАТИЯТА

  • Да изслушваш и да приемаш, без да налагаш решения. Не е нужно да решавате каквото и да било. Не е нужно да сте съгласни с възгледите му. Трябва да приемете, че детето ви има право на тези чувства. Не го приемайте лично.
  • Да отразявате, приемате и разсъждавате. Толкова си ядосан на брат си“ или Еха! Виж къде чак си се качил!, или Май се тревожиш за това, че отиваш на гости с преспиване.
  • Да уважавате разумните граници. Фактът, че проявявате емпатия, не означава, че трябва да е за сметка на вашето състояние. Сърдечното ви отношение показва разбиране, че детето ви смята, че е дошъл краят на света, но едновременно с това вашата способност да останете емоционално стабилни му дава увереност, че има светлина в края на тунела.

Емпатията е нещо повече от база за емоционалната интелигентност; тя е в основата на ефективното родителство. Защо? Защото това е жизненоважно за способността ви да разбирате детето си и да се свързвате с него. Защото ще ви предпази да не прехвърляте върху детето си всички проблеми от своето детство. И защото без нея детето ви просто няма да почувства любовта ви, без значение колко го обичате.

Когато един родител поднася дара на емпатията на страдащото си дете, тази дълбока връзка променя всичко. Емпатията засилва връзката във взаимоотношенията. Емпатията помага на детето да се почувства разбрано и да усети, че не е само с болката и страданието. Емпатията лекува. И когато изпита емпатия, детето научава за най-съкровените начини, по които хората се свързват помежду си, и получава добра основа за всички свои бъдещи отношения.

Как децата се научават на емпатия? Това става по естествен път, като част от правилното емоционално развитие, стига децата да получават емпатично отношение от тези, които се грижат за тях. Ето защо отглеждането на дете чрез емпатия е двоен дар за него: освен че емпатията ви му помага да управлява емоциите си, получавайки вашата емпатия, то ще се научи да проявява емпатия към другите. Проявата на емпатия е и дар за самите вас, защото децата, към които се отнасят с емпатия, приемат насоките на родителите си с по-голяма готовност. Превод: Тя прави това да си родител много по-лесно!

––––––––-
Текстът е откъс от книгата „Спокойни родители – щастливи деца“ на д-р Лора Маркам (Изток-Запад, 272 с., 16 лв). Тя е клиничен психолог и майка. Подходът й е основан на най-новите изследвания в областта на развитието на мозъка и на клиничен опит в работата й с родители. Според д-р Маркам изграждането на емоционална връзка с детето ви ще доведе до истинска и трайна промяна в поведението му. Когато създадете отношения на близост и доверие, ще отпадне нуждата от заплахи, натякване, молби, подкупи или наказания.

Този забележителен наръчник ще помогне на родителите да вникнат по-добре в собствените си емоции и да ги държат под контрол. Само ако останат спокойни, те ще съумеят да реагират конструктивно на детското поведение. Налагането на разумни граници, използването на емпатия и ясна комуникация ще помогнат на родителите да отгледат самодисциплинирани деца. В книгата са дадени примери как да се действа в различни ситуации, както и решения и тактики, приложими за деца от най-ранна възраст до прогимназията.

Ако сте изморени от борбите за надмощие, емоционалните сривове и търсене на подходящите „наказания“, тази книга е за вас. Тук ще откриете необходимите практически средства, за да трансформирате родителския си подход по един позитивен, доказал ефективността си начин.

 

 

Д-р Елена Димитрова, кардиолог: „Хранителните разстройства могат да доведат до животозастрашаващи усложнения“

Вторият специалист, който участва в проекта ми за представяне на пълната картина от здравни проблеми, които съпътстват хранителните разстройства, е д-р Елена Димитрова, кардиолог. 

Д-р Елена Димитрова е завършила медицина през 2008 година в Медицински университет – София. През периода 2009-2013 година работи в Клиника по кардиология към УМ­БАЛ „Света Анна“- София, а от 2014 година – в Отделение по спешна кардиология към МБАЛ „Национална кардиологична болница”. Има придобита специалност по кардиология и научна степен „доктор по медицина”. Нейните научни интереси са в областта на спешните състояния в кардиологията и белодробната хипертония. Д-р Димитрова има множество публикации и участия в научни форуми в страната и чужбина. Може да я намерите в МБАЛ „Национална кардиологична болница” или да й пишете на elena.sv@gmail.com

Кои са най-честите усложнения от хранителните разстройства в сферата на сърдечно-съдовите болести?

Сърдечно-съдовите усложнения са много често срещани при пациентите с хранителни разстройства. Една част от тях са доброкачествени и не изискват специфично лечение, но други за съжаление нерядко могат до доведат дори до смърт (най-често става дума за внезапна смърт при пациентите с анорексия). Усложненията възникват в резултат на дехидратация, нарушения в нивата на електролитите в организма и като следствие на тежкото недохранване. Най-честите усложнения от страна на сърдечно-съдовата система са брадикадия (бавен пулс), хипотония (ниско артериално налягане), различни аритмии (нарушения на сърдечния ритъм), променени нива на електролитите в организма (калий, натрий, хлор, магнезий), промени в електрокардиограмата, свързани с повишен риск от внезапна сърдечна смърт, прояви на сърдечна недостатъчност, както и промени в масата на сърдечния мускул и сърдечната функция. Трябва да се подчертае обаче, че повечето от тези усложнения са напълно обратими в хода на лечението, особено когато то се започне рано и се провежда под контрола на специалист.

При булимия има специфични оплаквания – какви са основните рискове от Ваша гледна точка при предизвикано повръщане?

Предизвиканото повръщане, а също и злоупотребата с лаксативи и диуретици при пациентите с булимия, води до нарушения с нивата на електролитите и алкално-киселинното състояние на организма. Тези нарушения от своя страна увеличават значимо риска от възникване на нарушения на сърдечния ритъм, които могат на бъдат фатални. От друга страна, загубата на течности води до активиране на т.нар. ренин-ангиотензин-алдостеронова система. Това е хормонална система, която има съществено значение за контрола на артериалното налягане и баланса на течностите в организма. Активирането й е компенсаторно и цели възстановяване на нормалния обем течности в организма, но в тези случаи води до задълбочаване на електролитните нарушения, а при спиране на приема на лаксативи и до повишена задръжка на течности и поява на отоци.

В дългосрочен план наднорменото тегло от болестно преяждане и последващите килограми води проблеми със сърцето. Какви са те?

При болестно преяждане освен, че се поглъщат големи количества храна, това е най-често за сметка на храни, богати на мазнини, захар и сол и бедни на витамини и микроелементи. В резултат се стига до натрупване на излишни килограми до степен на болестно затлъстяване, които водят след себе си проблеми, свързани не само със сърцето. Имам предвид прекомерно натоварване на опорно-двигателния апарат, обездвиждане, повишено артериално налягане, нарушен глюкозен толеранс и захарен диабет, повишен холестерол, преждевременно развитие на коронарна болест на сърцето, проблеми с дихателната система, обструктивна сънна апнея.

Какви са рисковете при анорексия за сърцето?

При анорексия в резултат на тежкото недохранване се наблюдават освен електролитни нарушения, които вече споменахме, също и промени във функционирането и структурата на сърдечния мускул. Освен това са установени промени в хипоталамуса (част от мозъка, която отговаря за регулацията на много процеси в организма) и функцията на автономната нервна система (част от периферната нервна система, която регулира функцията на вътрешните органи). Те индиректно също засягат сърдечно-съдовата система. Най-често срещаните нарушения при пациентите с анорексия са брадикардия (бавен пулс), различни нарушения за сърдечния ритъм вкл. фатални аритмии, промени в електрокардиограмата, намаляване на размерите на левите сърдечни кухини и влошена помпена функция, пролапс на митралната клапа. Освен това е важно да се знае, че има определени групи лекарства, които трябва да се избягват при тази група пациенти, защото увеличават риска от фатални аритмии.

Според Вас човек с хранително разстройство кога е редно да каже това на лекуващия го кардиолог? Кога при активно заболяване е редно да потърси консултация?

Смятам, че това трябва да стане още при първата среща с кардиолог или какъвто и да е друг медицински специалист, за да може насочено да се търсят специфичните промени, предизвикани от хранителното разстройство. Както вече споменах, хранителните разстройства могат да доведат до животозастрашаващи усложнения от страна на сърдечно-съдовата система. Уместно е освен преглед да се направят електрокардиограма, ехокардиография и кръвни изследвания. По преценка може да направи и Холтер-ЕКГ – това е продължитлен запис на електрокардиограма (24 часа и повече), който дава възможност да се регистрират различни нарушения на сърдечния ритъм, които не могат да се хванат на обикновената електрокардиограма, тъй като тя записва няколко секунди или минути сърдечна дейност.

Друг важен момент е, че още в началото при поставянето на диагнозата на хранителните разстройства задължително трябва да се изключи друго соматично заболяване, което също може да протича с отслабване или резки промени в теглото – имам предвид заболявания, водещи до нарушено усвояване на хранителните вещества в червата, захарен диабет, туберкулоза, тумори, възпалителни заболявания и други.

А при активно заболяване в екипа медицински специалисти, които ръководят терапията, задължително трябва да участва и кардиолог.

 

Други срещи със специалисти

Интервюто с д-р Райна Стоянова, ендокринолог

Интервю с д-р Димитър Тянков, дентален лекар

Интервю с Лили Стефанова, треньор

Какъв е Вашия риск от хранително разстройство, направете своя тест тук, на сайта на книгата „Войната с храната“ на проф. Джулия Бъкройд

.

Как мога да знам дали детето ми има хранително разстройство? (ОТКЪС ОТ КНИГА)

Публикувам с разрешение на издателството откъс от книгата „Родителски …

Мъжко/женско приемане на алкохола

Мъжете и жените определено трябва да имат равни права и задължения, …