Month: май 2017

9 истини за хранителните разстройства 2017

Колко бързо минават годините! Сякаш беше вчера, а вече се оказват две гoдини от появата на „9те истини за хранителните разстройства“, написани на базата на лекцията на д-р Булик. Миналата година направихме и скрининг теста за хранителни разстройства, който стои на сайта „Войната с храната“, а в края на седмицата ще бъде проведен от ентусиазирани професионалисти и втория Световен ден за превенция на хранителните разстройства!

Все още в сянката на обществения интерес, хранителните разстройства са социално значимо заболяване, което нарушава една от основните връзки в живота ни – тази с храната. Публикувам тук галерията с „9те истини“, както и тях самите – защото особено точка 9 – има нужда да бъдат повтаряни…

9 истини за хранителните разстройства

  1. Много хора с хранителни разстройства изглеждат напълно здрави, а всъщност са тежко болни.
  2. Семействата на хората с хранителни разстройства може да нямат общо с развитието на болестта им и могат да помогнат много за преодоляването й
  3. Хранителнителните разстройства са сериозна здравословна криза, която пречи на личния и семейния живот.
  4. Хранителните разстройства не са съзнателно направен избор, а сериозна болест.
  5. Хранителните разстройства засягат хора от всякаква възраст, пол, етнос, раса, тип тяло и тегло, сексуална ориентация и социално-икономически статус.
  6. Хранителните разстройства носят висок риск от суицид (самоубийство) и медицински усложнения.
  7. Гените, но също и заобикалящата среда, играят важна роля в „отключването“ на хранителните разстройства.
  8. Само гените не определят възникването им.
  9. Пълното възстановяване след хранително разстройство е възможно. Ранното разпознаване и терапия са важни за това.

Повече за Световния ден може да намерите по хаштаговете

#WeDoActTogether

#WorldEatingDisordersDay

Сайт: www.worldeatingdisordersday.org

и в социалните медии

Facebook: World Eating Disorders Day

Twitter: @WorldEDDay

Snapchat: @WorldEDDay

 

 

Управляващият комитет на движението включва Academy for Eating Disorders, авторката June Alexander, Beating Eating Disorders, BingeBehavior.com, Elephant in the Room Foundation, Families Empowered and Supporting Treatment of Eating Disorders/F.E.A.S.T, International Eating Disorders Action, Nalgona Positivity Pride, National Association of Males with Eating Disorders, National Eating Disorders Association, Not All Black Girls Know How to Eat и Trans Folx Fighting Eating Disorders, които ще предоставят ръководства и ще представят обществата по целия свят. Присъединете се на http://WorldEatingDisordersDay.org и Facebook:World Eating Disorders Day

* Деветте истини за хранителните разстройства, Референция:

Съставени в сътрудничество с д-р Синтия Булик, Ph.D., F.A.E.D., която е виден професор по хранителни разстройства в медицинския факултет на северно каролинския университет в Чапъл Хил. „Деветте истини“ са базирани на лекцията на д-р Булик от 2014 г. в Националния институт за психично здраве, озаглавена „9 разбити мита за хранителните разстройства“. Водещи асоциации в областта на хранителните разстройства също дадоха своя принос.

Тамта Калваши за френското разбиране за храненето

тамта
Тамта след дълъг работен ден

С Тамта Калваши ме свързва силната нишка на споделеното харесване, на любовта към красивите неща и вкусната храна. В нейното студио за френска кухня My French Gourmandises се научих да правя сама някой от любимите ми ястия и винаги, когато пека своя Киш Лорен се сещам за нея. В личната й история са преплетени Грузия, Франция, Сърбия и България, но освен знаковото червено червило, тя и изглежда като парижанка, въпреки че не е и затова, в моя блог някак си логично дойде време да си поворя с нея за храната – като удоволствие.

Когато отиде да живееш във Франция (Тамта е с грузински корени), какво различно откри за храната, от това, което знаеше?

За французите, храненето е удоволствие, а не само акт да бъдат нахренени. Всяка ястия е споделяне на емоции и създаване на нови спомени. В Франция храна е култура. И точко тези неща научих във Франция. Научих се как да се храня правилно, научих се да се храня в определено време и подходящи продукти за различно време на деня. Французите винаги се хранят в точен час и се стараят да не променят за нищо на света това правило. Обядът е в 13ч, а не в 15 или 16. Вечерята е в 20, а не 21 или 22. Научих се че, всяка храна има своето място във френската кухня. Френският тип хранене се състои от 3 или 4 степени: предястие, основно ястие, сирене със салата и десерт. Ястията са различни всеки ден и са много балансирани и разнообразни. Един път седмично (обикновено в петък) има риба в менюто. Научих че, предястието трябва винаги да започна с лека салата за обяд или супа за вечеря. За основно ястие, винаги трябва да има месо или риба, придружен с зеленчуци, ориз или други зърнени продукти, както и че десертите трябва да са леки за вечерята. И в общия случай да се храним леко вечерта.

Винаги ми е правило впечатление, че държиш много на качеството на продуктите. Какви са твоите аргументи за това?

И мое мнение, ние сме това, което ядем. Нашето здраве, благополучието ни, дори и нашето настроение, зависят от това, което ядем. Качеството на съставките е най-важното за мен. Проблемите със здравето най-често идват от храната с ниско качество. Нашият организъм е направен, за да се бори с всички заболявания, ако го храним правилно. Всяка съставка осигурява добри ензими и витамини, за да има организма има достатъчно имунитет и да бори с вирусите, бактериите и различните болести. Всичко има в природата, защо ни трябват да правят фалшиви продукти? Едният отговор е „заради цената“. Производителите са осъзнали, че цената е чувствителна точка за клиентите и те започнаха да произвеждат евтини продукти, но с най-ниското качество, където крайният продукт няма нищо естествено, но е само химия. Също много тревожен проблем напоследък е затлъстяването от детска възраст, която също идва от използването на нискокачествени продукти.

Мисля, че ако човек се уважава себе си, ще се храни качествено. И искам да кажа, че на крайна сметка, качествените продукти не струват по-скъпо: напр. домашна супа с натурални продукти, струва по-евтино от полуфабрикатната, готова супа, където нищо не е естествено и качествено. И не можеш да приготвиш нищо вкусно и качествено с некачествените продукти. Нито текстурата, нито вкус, нито трайността не са същите и се усещат в некачествени продукти. Но това човек разбира само с опита.

Една от градските легенди е, че французойките са като цяло с елегантни фигури заради начина си на хранене – какъв го виждаш ти?

Мисля, че тайната на френските фигури е просто качеството, а не количество, тъй като е добре известно, че французите ядат и пият добре. Друга тайна е че французите уважават време на хранене. Французите никога не пропускат хранене, закуска или обяд, за да връхлетят върху вечеря. Французите даже се хранят четири пъти на ден: Закуска, Обяд, Времето за чай към 17 ч и вечеря.

Друга тайна е че французите ядат бавно: много рядко те се хранят набързо, за 5 минути, без да вземат своето удоволствието от яденето. Това наистина е френската култура! Другото, което вече казах – качеството на продуктите. И здравословния начин на живот: спорт или даже малка разходка след тежкия обяд.

Как устояваш на тези много вкусотии около теб?

Аз съм много лакома и обичам да ям. Никога не съм планирала диета в живота си и със сигурност това е нещо, което никога не мога да правя. Аз намирам, че тези диети ни лишават от добрите продукти, добрият вкус и удоволствие. Аз готвя абсолютно всеки ден. И опитвам се да варирам в менюто, продуктите, използвам само качествени, истински и локални продукти, готвя всичко от А до Я, и се опитвам да се храня в определено време. Аз се опитвам да следвам всички правила, свързани с храната, които съм научила във Франция и може би това ме позволява да имам „френска“ фигура.

––––––––-

Повече за курсовете на Тамта Калваши за френска кухня може да намерите в нейната фейсбук страница

Историята на Тамта и дори няколко рецепти в статията от списание EVA

И едно видео от сайта на БНТ

Какво да правите, когато малкото ви дете ви каже „не те обичам“

“Родителите трябва да знаят, че каквото и да правят, давайки най-доброто от себе си, те винаги ще правят грешки в очите на децата. Дори най-любящият родител в даден момент може да стане причина за някакво страдание у детето. Ако то тогава заяви: „Не те обичам“, отговаряме: „Това няма никакво значение – ти не си се родил, за да ме обичаш.“ На шест-седемгодишна възраст вече е късно да критикуваш родителите си. Те сигурно често слушат упреци от страна на детето, но в повечето случаи това не би трябвало да промени тяхното поведение, защото имат задачата не да му се харесат, а да го възпитават.

Ако с израстването детето продължава да се стреми непременно да угоди на родителите си и смята, че те винаги са прави и справедливи, такова дете е в лошо здравословно състояние. Колкото по-способно е да показва враждебност, примесена или редуваща се с обич към своите родители, толкова по-добро е неговото душевно състояние. Това показва, че в отношението му към родителя е преодоляна инцестната връзка и пълната зависимост.”

Цитат от книгата на Франсоаз Долто, „Основни етапи на детството“

Франсоаз Долто е френска психоаналитичка, а конкретно тази книга, която е сборник от статии, публикувани основно през 40те и 50те години, продължава да е актуална – и полезна

Психоаналитикът Стивън Грос: Научете се да губите

12 май 2017, петък следобед, Хотел Downtown

В приглушената светлина на лобито на хотела съм седнала на дивана до Стивън Грос, психоаналитик, направил изключително впечатление в световен мащаб с дебютната си книга Осъзнат живот (Как изгубваме и отново намираме себе си), Colibri, 2017. Книгата съдържа 30 истории на негови клиенти и ще се отличи пред добрия читател с изчистения си стил. Невидимото за очите са 25 години практика и над 50,000 часа в кабинета му преди да бъдат отпечатани. Преведена на над 30 езика, книгата е съпровождана с високи оценки на всеки книжен пазар, на който излиза, и бляскавите оценки имат своите сериозни основания. Първото ми впечатление на живо от него е, че мога да му се доверя – безценно за психоаналитик, а след края на срещата сe чувствам щастлива, че можах да прекарам време с него на живо, освен с книгата му, и имам точки от разговора ни, които ще запомня и към които ще се връщам.

Наскоро публикувах в блога си статия за усещането за провал, което някои хора изпитват, когато решат да опитат с психотерапия…

Някои хора са порастнали с идеята, че това е провал. Всъщност бих казал, че един от знаците, че някой се нуждае от помощ е неговата невъзможност да поиска такава. И в края на една добра терапия, аз смятам, че съм помогнал на пациентите си, ако когато умра или те се преместят да живеят другаде, те биха потърсили помощ, когато имат трудности. Така че способността да поискаш помощ е много важна и някои хора не я притежават. Много хора смятат, че трябва да свършат нещата сами. Едно от нещата, за които става въпрос в книгата ми е „тиранията на „трябва“. „Трябва да успея с това“, „Трябва да успея да преодолея траура си към някого, когото обичам“, „Трябва да успея да преодолея депресията си от загубата на работата си“ и това „трябва“ ги прави още по-депресирани. Те си мислят „трябва да съм тук, но се чувствам тук“ и в дупката между това как мислят, че трябва да се чувстват и как реално се чувстват, стои депресията.

В книгата си имате историята на човек, който иска да се промени, без това да е свързано с промяна. Какво е толкова трудно в този процес за съвременните хора – или за хората изобщо, независимо от времето или място – да започнат своята лична промяна?

Забавно е, че при цитата в книгата ми „„Искам да се променя, но не и ако това включва промяна“, не казвам кой е автора на думите. Много от пациентите ми казват „Това бях аз, нали?“. Всеки си мисли, че той е автора. Мои приятели също си мислят, че са ми го казали. Всички познаваме това усещане. “Искам да сваля килограми без да правя упражнения”, “Искам да оставя телефона настрани, защото ме разсейва от общуване с приятелите ми или семействотои откриваме, че ни е трудно да го направим. Една от причините защо промяната е трудна е, защото тя води до загуба. За да имаш нещо ново, трябва да оставиш старото. Ние се раждаме, оставяйки утробата, отивайки в света; оставяме гърдата, за да поемем твърда храна; оставяме майките си, за да отидем на ясла или детска градина; оставяме училището, за да отидем към света; в определен смисъл оставяме рожденото си семейство, за да имаме връзка и да се оженим. Това са необходими загуби. Имам чувството, че някои хора изпитват трудности да приемат реалността на загубата. Това е една от темите в книгата, която съдържа 30 истории. Първите от тях са от началото на кариерата ми, последните са повече за смъртта и умирането. Също така книгата е като пътешествие, анализ на самата терапия, научаването на нещата с напредването на книгата. Но едно от тях е появата на загубата и нашата съпротива към загубата.

Страх?

Да, това е страх, но също така е страх от приемане на реалността, че в определен етап не сме на 18, 30 или 40. В крайна сметка трябва да приемем нашата реалност.

Връщайки се в годините назад човек поглежда и вижда какво е могъл да промени и какво не е. Веднъж в кабинета си чух думите „излиза, че всички правила, по които съм живяла, са погрешни“

Хората имат своите системи за справяне. Това могат  да са пиенето, може би порнография, може би работохолизъм, твърде много фитнес и физически натоварвания или непрекъснати пътувания, които хората си взимат като антидепресанти и те не искат помощта на терапевта, за да се променят, но за да продължат по стария си начин. Те искат от вас да продължат да правят тези неща без чувството, че те трябва да обичат някого, че са загубили някого и че трябва да са тъжни или депресирани и затова те правят тези неща – за да не се чувстват зле. Така че трябва да им посочите, че те няма да се почувстват по-добре, ако искат помощта ви, за да имат извинение да продължат ходят на проститутки или да пият. И понякога казвам нещо като: „Виж, можем да продължим да се виждаме, но усещам, че не си истински заинтригуван от терапията и това, което ще се случи след година или две е, че промяната няма да е стабилна и няма да продължи“. Понякога хората ме чуват и се опитват да се променят. Но понякога хората трябва да се провалят – нещата да се влошат и да се върнат страдащи. Тази мъка е полезна, защото мотивира хората за промяна. Да си нещастен, разстроен или страдащ, не е лошо от моя гледна точка, защото тези хора имат по-голямо желание да се променят...

Това е като илюстрация на думите Ви, че не сте мил с клиентите си!

Да. Не съм. Но аз мисля, че ако казваш на хората верни неща, трябва да намериш начина да го направиш с емпатия. Много хора имат добри психологически прозрения, някои хора разбират добре другите. Мисля, че работата на стивън грос осъзнат живот книгапсихотерапевта или психоаналитика е много повече от това да разбере някого, а е да разбере как другия слуша. Да разбереш как другия слуша, е начина да го накараш да те чуе, и да използва казаното за себе си. Понякога може да е доста трудно, по-често помагаме да видят тревожността и страха си, защото имат тази тревожност или страх, заради която правят тези неща – като пиенето, за да не изпитат нещата, които ги плашат. Казвам това, може би защото някои хора имат представата за психотерапията като топло и уютно местенце, където е мило и приятно, но ако е такова, аз не си върша работата да връщам човека в реалността, която го плаши. Една от тях разказвам за Скрудж (от новелата на Дикенс „Коледна песен“ – б.а.) и преследването на миналото, настоящето и бъдещето. Аз показвам на хората аспектите в техния живот, които те не искат да видят. Не за да ги плаша, но за да ги отблъсна – като прави сам Скрудж – от тези аспекти (името на главата в книгата е „Как любовните истории ни пречат да обичаме“, стр. 117 – б.а.).

Дойде време за големия въпрос за мъката, с която се срещате във Вашия кабинет – как я поемате?

Чувствам се изпълнен с благодарност към пациентите ми. Чувствам, че ме учат как да ценя нещата, които имам и затова мисля, че ми помагат да видя животът такъв, какъвто е.

Труден?

Да, труден.

Когато някой, който не познава начинът на действие на психотерапията, прочете Вашите истории в книгата е възможно да си каже „Еха! Колко интересно!“ и когато отиде при някой терапевт, ще очаква резултати – и то доста бързо.

Да, много хора го правят.

Кажете тогава, колко срещи средно стоят зад една история в книгата, за да покажем реалноста…

Има всякакви случаи. Някои от историите в книгата, като например последната, е само една среща, защото човека дойде единствено за консултация. Една от историите е на пациент, който е HIV позитивен и за пръв път се срещнахме през 1989, а за последно го видях тази седмица. Така че той идва с прекъсвания вече 28 години, но той страда от животозастрашаваща болест от много, много дълго време. Но тук има и реалността на промяната. Но трябва да бъде казано, че има хора, които се променят и след една психологическа консултация. Виждал съм това да се случва, особено при деца. Понякога детето иска да сподели нещо, когато това не може да се случи в семейството. Имах среща с родители, които ми казаха, че детето им не знае че са пред развод и го доведоха. В първата минута, дори на 30тата секунда детето ми каза: „Мама и тате обмислят да се разведат“. Родителите мислят, че детето не знае нищо, а то носи много неща в себе си. Понякога този разговор с човек, готов да изслуша, може да промени децата и да е много силен. За възрастни важи същото. Виждам хора, които използват психологическите консултации по много силен начин, за да седнат и помислят върху някаква тема. Хората разсъждават по различен начин, разбира се, но промяната изисква време. Дори и да се срещате с някого една година, това са само 42-44 срещи. Дори и за курс по език бихте отделили повече време, докато личностната промяна изисква значителна инвестиция от време. Така че психотерапията е сериозно посвещаване и хората често им е трудно да останат в нея.

Ще има ли скоро Ваша втора книга?

Да, ще има. Работя върху нея в момента бавно и внимателно и с всички клаузи за конфиденциалност мога да кажа, че пиша за любовта, отношенията и трудностите в намирането й и да останеш влюбен. Прилича на „Осъзнат живот“, но историите са за любовта.

Винаги добра тема!

Винаги!

 

 

––––––––

„Осъзнат живот“ от Стивън Грос (Colibri, 16 лв) е в книжарниците, може да я поръчате и онлайн.

 

 

––

Още по темата:

Ревюто на The Guardian от 2013

Интервю със Стивън Грос по БНТ

 

„провал“ ли е отиването на психотерапия

Brad-Pitt-GQ-Style-Cover-3От известно време този пост стои на чернова и чакам подходящият момент, за да натисна бутона „публикуване“. Миналата седмица списание GQStyle публикува интервю с Брад Пит, което ме накара още веднъж да се замисля, че е време да донапиша този текст. Заглавието на корицата на списанието (има три варианта) е енигматичното „Брад Пит в американски национални паркове“, но публикацията онлайн е много по-описателна и подходяща от гледна точка на посещенията „Брад Пит говори за развода, оставянето на пиенето и превръщането му в по-добър човек“.

Лично мнение е, че добрите интервюта приличат на психотерапия за тези, които ги четат или гледат, защото ги превеждат през чуждите мисли, правейки ни съпричастни на чуждата болка, давайки ни възможност да усетим своята уязвимост. В това интервю всичко е както си трябва – текст, видео, музика и снимки. Часове след онлайн публикацията текстът беше разкостен и преведен от много медии, но конкретната фраза, която прикова вниманието ми, беше: „Знаеш ли, тъкмо започнах терапия. Обичам я, обичам я. Минах през двама терапевти, преди да намеря правилния“. Брад Пит, който има почти митичен статус и е един от мъжете, които определят стандарта за красота между две столетия; талантлив и с легендарни роли; партньор на две жени, всяка от които пример за подражение на милиони, той, именно той, отива на терапия, за да (пре)подреди живота си и го прави на 53 години. Добър пример за това, че личната терапия е нещо, което може да се случи на всеки, дори на Брад Пит. Селена Гомес, един от идолите на поколението 1995+, жената с най-много последователи в Instagram в момента, наскоро разказа, че се е подложила на групова психотерапия, за да облекчи симптомите на тревожност, които носи в себе си. Селена, именно. И изобщо не мисля, че са някакви надути лигльовци, на който дай им да се оплакват, а че точно това ги прави като всички нас – тревожни, грешащи, понякога в ужас от вчерашния ден и трудно да дишащи в настоящия…

В разговори с хора ми е излизало достатъчно често, че психотерапията се приема от някои хора като „провал“, в смисъл на „не мога да се справя сам„. Понякога думите са като „дано не стигам до Там„.

ТАМ?

Какво му е на Там?

Какво е „Там“?

Буквално погледнато „Там“ е един човек, кабинет, но абсолютно метафорично това „там“ е онова място, в което човек си позволява да разкрие пред друг онези неща, които не иска да признае за себе си пред когото и да било. Да стигнеш до Там, в този смисъл е страшно, но няма нищо общо с психотерапията, а с човешката ни природа, която се опитва да си сложи защита от неприятните изживявания – минали и сегашни. Морган Скот Пек го е казал много по-добре от мен: „Никой не иска да се ровят в скритите му мисли и чувства. Но след като веднъж започнеш вече не е толкова страшно“. Едва ли някога ще забравя думите, предадени ми от един клиент от родителите му, които държаха да зная, че са добри хора. Знам, че са добри и знам, че са направили всичко, което са могли да направят. Родителите често се притесняват, когато разберат, че детето им посещава психотерапия. Стигането до решението да намерят терапевт за детето си също е трудно и съпроводено с вътрешна тревожност и заливащия въпрос „в какво се превалих“.

Но да си голям и да признаеш пред себе си, че нещо не ти се получава също е трудно осъзнаване, а казването на този проблем пред друг прави задачата често пъти непосилна – и много хора остават в намерението, но не и посещаването на часове в лична работа – или се отказват, когато разберат, че човека срещу тях действително се интересува от проблема, който ги е довел. Психотерапевтите често сме изправени пред невъзможността на клиентите да продължат да се срещат с миналото, което ги държи в оковите си – и поне аз имам такива случаи, в които продължавам да се надявам, че ако не с мен – то с друг – тези хора ще успеят да прескочат страха си – и да заживеят в друго осъзнаване за себе си и случилото се в живота им.

Сравнението, което използвам понякога е, че в защитеното пространство на психотерапевтичния кабинет и в особената връзка психотерапевт-клиент, гледате, като от дрон случилото се дотук в присъствието на професионалист, намирайки връзките, които иначе не можем, докато гледаме от ограничената си гледна точка. Затова и няма отговори и съвети „какво да правите“, а въпроси, които изясняват вътрешните подбуди и правила, довели до едно или друго, интерпретации на случилото се и безкрайното, концентрирано внимание на терапевта в историята, която му разказвате, която се развива във времето. Тук някъде е мястото да напиша и че заради това в дълбочинната терапия първото и важно условие е времето, което посвещавате на нея – защото дори и да и да може да концентрирате разказа си в един час за всичко, което ви се е случило, психотерапевта ви има много неща, които има да разбере за вас, за които дори не подозирате, че са важни, за да обяснят вътрешните ви модели на поведение и реакция.
провал123Но да се върна на темата, която ме провокира – „провал“ ли е личната психотерапия?

Търсейки обяснение за някой психосоматичен симптом, който не може да бъде решен; уморени от една и съща повтаряща се грешка; травматично събитие в миналото, което ни „изяжда“ отвътре; или нестихваща вътрешна тревожност, може да потърсите решението в кабинет на психотерапевт. Понякога усещането е чисто отвътре и никой не подозира за тях, и носи заглавия като „Трудно ми е всеки ден да стана от леглото“, „Никой не ме обича“, „Страх ме е от всичко“, „Не мога да си намеря място в този свят“, „Не ми е добре, а не знам защо…“. Да не можеш да се справиш с проблеми, с които останалите успяват; или да смяташ често, че не си добър/успешен, колкото тези около теб, както и гнусното усещане за неадектватност на средата са добър повод да си дадеш няколко месеца или години, в които да изследваш корените на това състояние, особено ако си го носиш на ключодържателя с ключовете от душата си.

Провал е отново и отново да се оставиш да не се чувстваш добре и да се мразиш. Провал е да не приемаш, че си достатъчно важен, за да се погрижиш за себе си и провал е точно думата, която няма ама нищо общо с отиването на психотерапия, а с нещата, случили се преди нея (някои от които не са зависели от вас).

 

 

 

 

още по темата:

Статия от The Pool – „I’m 32, successful and I am on therapy. This is why“

и разбира се, невероятната книга на д-р Ялом „Палач на любовта“

 

 

Ема Томпсън за трудността да си в естествени форми

Emma Thompson attends the 2014 National Board Of Review Awards Gala at Cipriani 42nd Street in New York City, NY, USA on January 07, 2013.. Photo By Dennis Van Tine / ABACAUSA.COM

Ема Томпсън, актриса със завидно минало – два Оскара, като за начало на изречението. Ема Томпсън наскоро в шведско тв предаване отвори разговора за проблема с анорексията в Холивуд, който нарече „ужасен“- „Това зло кръстосва там и дори става по-зле“.

Тя обясни, че не се е преместила да живее в САЩ въпреки успешната си кариера, защото не е могла. „Може те ли да си представите. Всеки път, когато отида в ЛА и си мисля „О, Боже, аз съм твърде дебела, за да отида там. Мисля си, че ще ми кажат, когато пристигна „Ти си дебела и си стара. Ходи си вкъщи“.

Какво е важно според мен в тези нейни думи? Признаването на проблема – и факта, че дори да си успешна – и красива – изискванията стоят и са трудни за преживяване. В случая на Ема Томпсън дори не можем да кажем, че не й се е случило да използва таланта си и той дори е бил възнаграден щедро от съдбата.

 

 

Ефектите на споделеното, осъзнато хранене

хапнем заедноХраненето има много аспекти, но един от тях е в каква среда го правиш – сам или с компания. Когато човек е сам преяждането се случва често по много причини, като една от тях със сигурност е липсата на общуване.  Заради това напоследък бяха направени изследвания, които доказаха връзката между общуването и нарушеното хранене, които показаха, че хапването заедно (в компанията на колеги, семейство или партньор) има до 35% ефект за намаляване на риска от хранителни разстройства, в 12% от случаите се стига до намаляване на наднорменото тегло, а при 25% хората, когато са в среда, правят по-здравословен избор. Често пъти, на чисто психологическа основа, глада за общуване се замества с глад за храна – и заради това споделеното хапване може да е начало на лечение за душата. Всеки забързан човек, който е ял на бюрото си (а клавиатурата му е ставала ужасно мръсна) или е смачквал нещо набързо за 5 мин., много добле знае, че има друг вариант – макар и да не е сигурен точно как да го постигне – да намали скоростта. Единият от начините е търсенето на хранене в чужда компания. Забавянето на темпото няма как да се случи пред телевизора или телефона, защото преяждането или некачественото хранене като цяло си вървят с тях. Това важи както за възрастните, така и за децата. Този позагубен навик – споделянето на обеди и вечери е един от начините да се почувстваме от (малко по-голямо) цяло, което е толкова важнно за нас – дори чисто по еволютивни причини – хората са оцелявали в племена, нали – ние не сме родени за единаци, такива ни прави само невротичното съвремие.

с бг меню
На събитието на BGmenu

Водена от тези размисли, реших да участвам в кампанията на BGmenu „Да хапнем заедно“, защото с услугата си те предлагат един начин за споделяне и удоволствие, който не включва задължително големи домашни усилия или подготовка и може да бъде планирано в движение – от хрумването до поръчката са минути.  BGmenu е най-бързият и лесен начин да поръчаш храна, където и да си. Накрая на този пост има и видео към един техен експеримент, в който на Граф Игнатиев те поканиха непознати хора да седнат заедно на масите и просто да си говорят, да хапнат заедно…

 

 

Някои факти

  • Децата и тийнеджърите предпочитат дори без особен натиск по-полезна храна от тази, която биха изяли сами, когато са в компанията на възрастни.
  • Децата, които не вечерят с родителите си (мин. 2 пъти седмично) близо 40% по-често страдат от екстра килограми по данни от 2014 на Европейския съвет по въпросите на наднорменото тегло. Изследване в същата възрастова група, на в САЩ (Университетът Колумбия) показва, че децата, които се хранят 5 или повече пъти седмично в компанията на родителите си имат по-добро тегло и по-малко проблеми с алкохол и наркотици.

Споделеното хранене, когато се прави в среда на добронамереност и загриженост има много добър ефект върхо психологическото и физическо здраве.

По време на хапването заедно може съзнателно родителите да изградят в децата си умението за бавно хранене, което пък естествено води до засищането с по-малко храна. Навикът се придобива като човек се старае да оставя приборите си след всяка хапка, сдъвче и тогава преглътне или просто като забави темпото. Ако се опитате да създадете „острови на сигурност“, в които да се храните съвместно достатъчно често (поне 3 пъти седмично) – ако не на вечеря, то поне на закуска или обяд – това може да промени много семейните отношения и атмосфера. Качеството обаче не търсете само в храната, но и в общуването. Не е важно какво ще поднесете или поръчате, но и какви теми ще изберете – задължително е да са позитивни (негативните разговори провокират процеси в храносмилането, които няма да ви харесат), да изключите тв (много е трудно за огромна част от семействата) и да не позволявате телефони на масата (макар и странно може да доведе до повече смислени разговори, непрекъсване от пиукането на Вайбър или месинжъра). Ако ви се струва невъзможно – хюга не е само странна дума на датски, а начин на живот – и не случайно датчаните са толкова напред в индекса на щастието – а една от съставките й е осъзнато, споделено хранене.

 

„Егото и защитните механизми“ от Ана Фройд

Egoto i zashtitnite mehanizmiСтоя пред тази книга и мисълта, която изплува отгоре е: „А коя съм аз да правя ревю на тази книга?“. Затова приемете този пост по-скоро като бележка, че е излязла тази книга, полезна информация без никакви претенции за изчерпателност…

„Егото и защитните механизми“ на Ана Фройд се появява на български 51 години след ревизираното й издание (1966) и 81 години след първото й публикуване на немски. Това е професионална литература и искрено препоръчвам на тези, които им е любопитно да четат за психология да се ориентират към по-четими книги.

Книгата е класика. Тя разлежда основните защитни механизми и има описани показателни клинични картини и дават идеи за работа с децата и възрастните, в които те се превръщат. Защитните механизми се разглеждат достатъчно задълбочено и сериозно по време на лекционните курсове по психология и психотерапия, но е едно да четеш преразказ или Уикипедия, а друго – оригиналното произведение. Все пак ще припомня основата, а именно, че защитните механизми се използват несъзнатено от всеки човек с цел да се справи с тревожността, която му дават неприемливите за него мисли и чувства. Те са част от живота на всеки здрав човек и гарантират оцеляването в стресиращия ни свят. Само ако се използват непрекъснато стават патологични, т.е. водят до анормално поведение.

Преди нея, разбирай баща й, и неговите ученици, се е смятало, че психоанализата е за възрастни, но тя прави малка революция, обръщайки се към децата. „Психоанализата всъщност не се е занимавала с проблеми като приспособяването на децата и възрастните към вънщния смят, с ценностни понятия като „здраве“, „болест“, „добродетел“ или „порок“. Тя би трябвало да ограничи изследванията си изключително детските фантазии, пренесени в живота на възрастния, въображаемото удовлетворение и наложените заради него наказания“, пише тя. „Афективният живот на децата е по-малко усложнен и по-прозрачен от този на възрастните, пише тя. Но изключително важен факт в детската анализа е, че при наблюдението на афективните процеси ние до голяма степен не зависим от доброволното сътрудничество на детето и от неговата откровеност или прикритост. Афектите сами се издават против волята му“.

В книгата тя признава и труда на Вилхелм Райх и явленията, които той споменава и бележките му върху телесните проявления на защитите. „Телесните пози като вдървеност и ригидност, личните особености като например фиксирана усмивка, презрително, иронично и арогантно поведение – всички те са остатъци от много енергитични защитни процеси в миналото, които са се дисоциирали от първоначалните ситуации и са се развили в постоянни характерови черти – „бронирането на характера“. Споменавам Райх неслучайно, тъй като съм обучавана в телесна психотерапия и анализа на характера през тялото и неговите блокажи е нещо, което е значимо за мен.

В цялата си работа Ана Фройд застава на страната на детето и въпреки че тук-там може да спорите с нея, тя е от тези, които първи разчистили пътя – и ние всички сме облагодетелствани да вървим по него. За колегите, които се интересуват от детска психоанализа сигурно ще бъде интересно да прочетат и собствената й оценка върху същата тази книга, която прави през 80те години, т.е. половин век след публикуването й, когато е на 76 години. Книгата е под формата на дискусия с Джоузеф Сандлър и е достъпна на английски в електронен формат в Google Reads

 

ана фройд и зигмунд фройд
Дъщеря и баща

За Ана Фройд (Anna Freud): единственото дете на Зигмунд Фройд, което продължава професионалния му път – доста смело с този баща, не мислите ли – като кариерата й е свързана преди всичко с детската психоанализа, като е основател и на Детската терапевтична клиника Хампстед, която днес носи нейното име.

 

 

 

„Егото и защитните механизми“ от Ана Фройд (Изток-Запад, 16 лв) е на пазара, може да я поръчате и онлайн.

 

 

 

Илюстрацията с балона е работа на Anatol

Най-силната дума за трудни времена

мая и опраИзбягвам да пиша заглавия, които включват думи като „най“, защото макар да мога да се впиша лесно в стилистиката на заглавия като „Разбери как да промениш живота си веднага“, не искам да го правя, защото не вярвам, че това може да се случи, освен в блудкавата булевардната психологическа литература. Но този път правя изключение с принципа си, защото тази история, която ще преразкажа е важна и за мен, а и мен ме е държала в трудни моменти.

Много харесвам две жени. Опра Уинфри (която е и актриса, а вчера я гледах отново в Безсмъртната Хенриета Лакс, в момента по HBO България) и Мая Анджелоу, с която се запознах през Опра. Мая Анджелоу е от онези хора, дето май работата им на Земята е да променят други хора, така че какво точно е правила в дългия си живот може би е „лидер на мнение“. Тя е и ментор на Опра; човека, към когото тя се обръща в своите трудни моменти. И тук започва историята, която ме накара да напиша заглавие с „най-„.

Веднъж Опра, в своето най-тежко отчаяние, плачейки в банята, седейки на тоалетната чиния – кой не познава това състояние?, се обажда на Мая Анджелоу за подкрепа, която вместо да я изслуша я прекъсва рязко: „Спри, спри, спри и кажи „БЛАГОДАРЯ!“.

„За какво да кажа „Благодаря“?, хленчейки пита Опра и в замяна получава следното:

„Кажи „Благодаря!“, защото знаеш, че и това ще отмине. Кажи „Благодаря!“, защото знаеш, че Господ слага дъга над всеки облак. Дъгата идва. Кажи „Благодаря“, дори когато не можеш да я видиш, защото тя вече е там“, отговаря й Мая.

Да кажеш „Благодаря!“ в труден момент е да се смириш, да смириш собственото си Его, но също и да повярваш в бъдещето… Дано това не остане само тук, като история, казвайте „Благодаря!“, когато ви е трудно, казвайте я, дори когато сте като Опра Уинфри, плачейки горчиво в банята сами.

 

Видеото, в което Опра сама разказва тази история е тук

 

Илюстрацията на поста е картината на Густав Климт „Златни сълзи“

Как мога да знам дали детето ми има хранително разстройство? (ОТКЪС ОТ КНИГА)

Публикувам с разрешение на издателството откъс от книгата „Родителски …

Мъжко/женско приемане на алкохола

Мъжете и жените определено трябва да имат равни права и задължения, …