Обичам книги за исторически личности и написаното на гърба ме накара да я зачета с интерес. Любовницата на Фройд обаче се оказа разочарование. 

В крайна сметка, книгата става за плажно четене, колкото и произволен чиклит. Моите очаквания бяха различни.

Няма да издавам какво става накрая, но това, което не ми хареса бе, че романът не е богат на пластове, както тематиката предполага. Дори изнесените факти да са верни до един (авторките работят по документални свидетелства), няма дълбочина на представянето, което поне аз очаквам в такъв роман.

Любовницата върви с вкарани всички клишета по темата, Фройд е серийно влюбващ се, друсащ се с кокаин неуспял в кариерата лекар с шест деца, които страдат от липсата му и имат свои проблеми – кое реве, кое се напикава и фъфли, едното побойник, другото неуверено, а съпругата му подслажда живота си редовно с разрешеният тогава лаунданум – производно на опиума.

Така между другото в книгата, той чете прочутите си лекции, превърнали се в книгата Въведение в психоанализата, работи върху теорията си за сънищата и вярва на шарлатани, като праща своя клиентка на един, който забравя марля в носа й.

Ако не познавах работата на Фройд, щях да реша, че психоанализата е работа на един откровено объркан в живота си човек, построил си въздушни кули от смисли – а това, далеч не е така, отново според мен.