в момента пиша пост за курса по динамичната медитация, която подготвяме с проф. савова в йога мандала, но така се случи, че теди славова ми отправи поетичното фейсбук предизвикателсто, което дойде може би съвсем на място. когато прочетох, че иска да види любимо мое стихотворение, в главата ми изникна послеписа на това, което ще прочетеш сега. зная, че е на константин павлов и още си спомням бялата корица с надпис агонио сладка, но макар че са минали хиляди години откакто съм го чела, не си спомням името му. както и да е, за добро в случая, светът е дигитализиран дори на кирилица толкова, а в google дори мога да намеря подходяща картинка, че след 10 минути търсене да открия, че става дума за:

гласове

Сияние. И – Глас:
„Мъртвецо, стани и ходи!“


И – мрак – по-бляскав от сияние.
И – Глас – Друг Глас:
„Мъртвецо,
не ходи!“


(Бях се понадигнал –
легнах пак.)


И чух Гласове
(мрак и сияние),
които взаимно, хрипливо се хапеха –
по местата,
откъдето излиза Гласът,
(Гласовете бяха Различни.
Гърлото – Едно и Също.)


И тропот на копита чух…


П. П.
(Денят е кон.
Нощта – кобила.
Но аз ще яхна мулето на залеза
и ще препускам по ръба –
до пълна изнемога.)

стихотворението намерих в liternet.bg