Това ме подтикна да ги попитам няколко човека, какво ги е подтикнало към записването на час при терапевт и какво ги е мотивирало да продължат. За да избегна прекалено личния момент, помолих хора, които не са мои клиенти и умни, образовани и успешни. Първата от тях, жена на 33, ми отговори: „Това което ме накара е, че се изправих пред проблем, който не намирах начин да разреша сама. Получавам спокойствие и удоволствието да си легна с мисълта, че действията и отношенията ми с хората са здравословни и ходя, защото намирам нови начини, по които да премина през ситуациите около мен; научавам нови неща за себе си и се научавам да се държа с обич към себе си“. Разрешаването на трудни проблеми, включително и любовни, е може да е началото на психотерапия. Едниният от отговорите започна с това: „Първият път, това беше много отдавна, преди 15 години поне (сега тя е на 40, т.е. е била на 25, б.ред.), отидох защото бях много отчаяна и имах нужда от помощ след една драматична раздяла. Тя наистина ми помогна, но всичко се случи сравнително бавно, защото каза че много време й е отнело да я допусна до себе си. След това просто свикнах с нея, беше ми приятно да разговаряме, даваше ми много ценни съвети и гледна точка, за която аз нямаше как да се сетя, нито пък някоя от моите приятелки. Прекъсвала съм ходенията с години, но в общи линии като съм имала трудни моменти, с които не мога да се справя сама и виждам че има опасност да потъна винаги съм я търсила и не съм съжалявала за това. След срещата с нея винаги ми олеква и се чувствам по-уверена в това, което правя и в решенията, които взимам“.
Житейските кризи и, често пъти трудните осъзнавания, които вървят с тях, също водят до кабинета на психотерапевт. В друг случай началото е на около 30 годишнината:„Чувствах се твърде объркана, празна, като пиле в кълчища. Каквото и да правех, не чувствах, че има някакъв резултат. Като че ли всичко повече се объркваше. Когато тръгнах първоначално не знаех какво да очаквам и бях, в известен смисъл, подозрителна. Чувах въпроси, за които бях убедена, че има само един верен отговор – този, който аз си давах, но постепенно започнах да разбирам, че има повече от един отговор, че има повече от един аспект всяка ситуация. Това, което преди терапията не умеех, е да си давам сметка за другите, за средата – в известен смисъл имах доста егоцентрично възприятие за всичко – аз в центъра на Вселената и, горката аз, неразбрана, неподкрепена, недооценена и т.н. В терапията се научих да виждам ситуациите и взаимоотношенията от различни ъгли, да си давам сметка, че едностранчивият ми поглед само ме закопаваше в неудовлетворението. Най-вече терапията ми помогна да разбера и да приема себе си, да търся решения, да се уча от грешките си. Научих се да бъда по-адекватна – например, ако ми е тъжно, да оставам в тъгата, колкото и да ми е тежко, защото тя идва да ми каже нещо и е по-добре да го чуя. Когато мина през тъгата, тя ще си отиде“.
А понякога просто му „идва времето“ за вглеждане в себе си в компанията на професионалист: „Накара ме „случайно“ съвпадение – исках да знам какво бъркам, защо не ми се получава това, което искам за пореден път. И един ден се разревах на публично място пред приятелка. Ходя на терапия, защото имах нужда да установя, че съм съвсем наред. И че постоянно спасявайки семейството си, както аз виждах проблема, няма кой да спаси мен. Да приема, че факта, че съм уморена, че поради много други причини не успявам да направя максималното – заложено от мен като очаквано от мен, и търсено от другите, не ме прави по-лоша, по-неумела, по-малко можеща, и знаеща…. Също така, ходя, за да приема себе си, за да се помиря с родителите си. Ходя, също защото трудно приемам някой друг да ми казва какво да правя. Мотивира ме вътрешната необходимост да разбера грешките си и да ги приема, преодолея и продължа въпреки тях напред. Мотивира ме фактът, че мога да разкажа всичко, ако намеря сила, смелост и спра да се срамувам, на някой, който няма да ме предаде. Няма да си направи заключения и да ме осъди“.
Спирането и започването на терапия, ползването й като „котва“ при кризисни етапи през живота е начин да се премине през тях, а понякога продължава и по-дълго. „Първият път, когато тръгнах на терапия преди десетина години. Тогава мислех, че така както ходим на зъболекар да се грижим за зъбите си или на козметик е хубаво да се погрижим и за душата си. От хомеопатията вярвам, че сме едно цяло с тялото, душата и ума и трябва да се обръща внимание по отделно и на трите. Детето ми вече ходеше на терапия, защото в училище бяха препоръчали и виждах много положителни промени. Първата ми терапия ми помогна да тръгна по нов път след 8 години отдаденост на семейството, подреди ми пъзела и начина, по който да го направя. Беше кратка, но доста успешна. После поднових терапията си пет години по-късно, след като се разделих с бившия ми мъж след 16 години връзка и брак. Там вече навлязох по-дълбоко в нещата и най-вече в себе си. Научих се да осъзнавам нещата и да поемам отговорност за решенията си, въпреки че продължавам да греша понякога, но това вече не ми носи болка, разочарование или чувство за срам и малоценност. Това, което постигнах Старая се да разрешавам проблемите и не да им се тюхкам“.
Обръщането към реалността – дори при хора, които добре се справят в реалния свят и изглеждат като ходещи фабрики за идеи и случват живота около себе си – е друг фактор за започването на терапия. Давам думата на още една дама, която я е включила в своята програма: „Ходя на терапия, защото е още един начин да се справям със себе си. Да получавам безпристрастна гледна точка, която едновременно с това, външното наблюдение има само една цел – да помогне, да се справя, да ме подкрепи, да ми напомни да помисля за себе си, когато не го правя“. В нейния случай от мисленето до обаждането на терапевт минават години. „Обмислям, планирам, даже съм “решила” от години и т.н. все не-реални-действия. Да предприема крачка към действие ме провокира външен фактор – желанието ми да работя в темата психология, психотерапия и помощ/самопомощ – външен фактор, който се радвам, че се появи, за да компенсира недостатъчната ми лична вътрешна мотивация, която години не ме заведе на психотерапевт“. Но любимото ми в това лично споделяне идва, като заслужен десерт, накрая. На въпроса „Какво получаваш от терапията, отговорът би могъл да разтопи всеки терапевт: „Получавам време само за себе си, почти луксозно прекарване отделено в моя график само за мен. За мен“.
В началото започнах с цитата от Джордж Карлин и следва обещаното продължение, като съм оставила съм линкове към оригиналните статии.
Джулиан Мур
“През 20те си години работих здраво и се опитах да стигна далеч, което не беше точно някъде. Беше просто работа, а исках силно семейство… [след терапията], открих за себе си, че това е толкова важно, колкото и професионалния ми живот. Аз не прекарвам време, аз не инвестирам. Едно нещо, което казах на моите приятелки жени беше „Има едно очакване, че личния ти живот просто се случва, но трябва да работиш за кариерата си. А това не е така: за да се получи личния ти живот, трябва да си отдаден както за кариерата си’. ” – пред The Hollywood Reporter, февруари 2015
Селена Гомес
“Диалектическата поведенческа терапия (DBT) изцяло промени живота ми. Бих искала повече хора да говорят за психотерапия. Ние, момичетата сме научени да бъдем толкова гъвкави, силни, секси и безгрижни. Но също трябва да имаме чувството, че ни е разрешено да се разпадаме на парченца”. – пред Vogue, април 2017
Кейти Пери
За започването на терапия преди пет години: “Това промени живота ми. Когато съм в стаята аз съм просто Катерин Хъдсън, което е невероятно, защото на хората с моето положение им се казва „да“, твърде често и това ги убива или ги прави тотално без връзка с реалността – а аз не искам това”. – пред Vogue, април 2017
Дженифър Анистън
За смъртта на любимия й психотерапевт: “Бяха луди времена, в които минавахме през разводи и т.н. Но научих толкова много през четирите години, в които работихме заедно, че когато тя почина си спомням, че си помислих „Всичко, което сме говорили и обсъждали ми позволява да съм омиротворена с това, което се случва“. Беше шокиращо ОК… Цялата й работа с мен беше наистина в казването „Трябва да застанеш зад себе си в живота“. Тя наистина се опитваше да ми помогне да се справя с гнева и да се науча как да изразя себе си без да съм смъртно уплашева, че ще бъда убита като резултат”. – пред The Hollywood Reporter, януари 2015
Елизабет Гилбърт
“Добре е да познаваш себе си, нали? Добре е да познаваш нуждите, проблемите, границите си, историята си, навиците си… нали? Или не? Наистина ли ти помога? А какво ако ги от-знаеш? Ако ги от-учиш? Какво ако си кажеш „Наистина нямам идея кой съм аз точно сега. Не искам да знам. Просто съм готов да откривам. Може би това е магията, която се случва в терапията – когато се почувстваш достатъчно сигурен, за да пуснеш нещата да си отидат от теб. Може би затова терапията ми помогна толкова много в годините – остави ме да се от-уча от моите собствени правила – не да познавам себе си по-добре, но да „знам“ себе си по-малко – да оставя историята, която разказвам сама за себе си сега (история, която вероятно се беше превърнала в капан)”. – написано на нейния сайт през август 2014
Кери Уошингтън
“Да се науча как да обичам себе си и тялото си е процес, дълъг цял живот. Но определено не страдам така, както беше. Терапията ми помогна да осъзная, че е добре да показвам чувствата си. Вместо буквално да ги затъпквам с храна, може би е по-добре да показвам себе си”. – пред Essence, декември 2009
Гуинет Полтроу
„Чувствах се като зомби. Не можех да достигна сърцето си. Не можех да стигна до емоциите си. Не можех да се свържа… Най-трудната част за мен беше да призная проблема си… Мислех си, че следродилната депресия означава да плачеш всеки ден и да не си способна да се грижиш за дете. Но има различни сенки и дълбини на това, заради което е важно да се говори за това“. – пред Good Housekeeping, януари 2011
„Всичко се промени толкова бързо, толкова странно (успеха на Хари Потър). Не познавах никого, който да е бил в окото на общественото внимание, към който да се обърна и да кажа „Какво се прави“… Трябваше да отида на терапия отново, когато живота ми се променяше – и наистина помогна. Голям почитател съм, помогна ми много“. – пред Guardian, септември 2012
Оставете коментар