„Мии-ля след мии-ля. Проо-мяна след проо-мяна“, замислено прочете на глас надписа на новия ми любима тениска възрастният индиец с побеляла коса, когато дойде реда ми на бюрото за билети за метрото на летище Хийтроу.

„Интересно! Бети – обърна се той към колежката си – чуй какво е написано на дрехата“. И повтори отново, този път с друг, отривист глас: „Миля след миля, промяна след промяна“, и се усмихна, задавайки ми дежурния въпрос, но с различна интонация, като  шаман: „Къде искате да отидете, лейди?“.

Ах, тези сюрреалистични моменти в живота! Ако не бяха те, как щяхме да знаем, че сме на прав път?

Ще призная нещо. Малко се страхувам от промените. Излъгах. Хич не ги обичам. Дали дори леко не ги мразя? Даже се отчайвам, когато чуя за нова промяна на Google Chrome. Видя ли, че приложенията ми в телефона започват да се преинсталират, винаги малко гъбясвам какво ли няма да ми хареса. Тиктакам спокойно като швейцарски часовник в подредена среда – любими улици, любими салати, любими магазини. Вече съм измислила картата на своя свят, благодаря! Имам една приятелка, която непрекъснато се променя – цвят на косата, дължина, дрехи, какво ли не – и която не е съгласна с мен и често ми опонира, виждайки поредната ми черна рокля – уви, разликите са видими само за мен. „Промяната е животът, ако не се променяме, няма да сме живи!!!“. Точно така го казва тя – с три удивителни, понякога и с пет.

Добреее де!

Така е. Но това не ми пречи да се спирам преди всяка голяма крачка. Не ми пречи да ме е страх и да се колебая. Което пък от своя страна не ме е спирало да се хвърлям във всевъзможни приключения, защото адреналинът на промяната е несравнимо преживяване, но това са сериозни изключения. Има един психолог на име Ханс Селие, който е изследвал стреса. Това е работата на живота му. В неговия случай може би е точно да кажа, че е бил стресиран на работа (може и да не е шега, а да си е било истина). Г-н Селие открил, че стресът е опасен – и доказателството може да си и ти, когато едвам се влачиш с увиснали клепачи, но и че редовният стрес в малки дози е напълно полезен и препоръчителен за ежедневието заради червените кръвни клетки или нещо такова. С други думи, малко стрес действа добре, много – не.

Ок, професоре, взех си бележка – вече ходя до едни и същи места, като стигам до тях по различни улици; опитвам различни салати на любимите си места и се озовавам на летища, носейки с тениски с надпис „Миля след миля, промяна след промяна“. Лека полека започва да ми харесва…

Бележка под линия

За този текст ми напомни On This Day на Facebook. Оригинално е публикуван като писмо на главния редактор, списание Cosmopolitan. Бях в Лондон на поредно обучение по темата с психотерапия на хранителните разстройства. Оставаха няколко месеца преди да се посветя изцяло на работата си като психотерапевт, а не да се опитвам да съчетавам успешно двете, балансирайки и потъвайки в бездънната яма на работно време извън всякакви норми години наред. Това беше една дълго обмисляна, желана и в същото време страшна промяна. Точно като е описано в този текст.

Разликата във времето, че вече не ме е страх от промените, а с любопитство надничам какво хубаво крият в себе си, както и да са опаковани – а те идват понякога изглеждащи отвратително (о, да!), но в тях задължително има и нещо, което е наистина ценно – и то е, че ти дава нови посоки, от които може да те е страх, но да са истинските, верните, твоите.

Ще дам пример с една латиноамериканска притча, която чух преди години. Двама монаси отишли в едно село и отседнали в бедно семейство, което имало една крава, около която се въртял целия им живот. Спяли около нея, за да се стоплят, хранили се с млякото й, орали нивите си с нея. На сутринта, когато си тръгвали, докато всички домакини още били заспали, по-възрастният монах убил кравата. По-младият монах се възмутил, но това било посрещнато с мълчание. След една година минали отново през същото село и на мястото на схлупената къщурка имало нова къща, хората изглеждали добре и ги посрещнали с топло. По-младият монах започнал да разпитва какво е станало и домакините охотно разказали, че чудно как, след посещението им, кравата умряла и въпреки че им било трудно в началото, открили, че могат да правят много нови неща – всеки се захванал с нещото, което умеел и така се замогнали. Оказва се, че да убие кравата ти най-доброто, което може да направи за теб един стар човек.

Още по темата:

Г-жа Алиша Кийс//Sure Look Good to Me, концертна версия